Quantcast

Медия без
политическа реклама

Ръгби е кралят на Океания над век и половина

Физическите данни и манталитетът на населението спомага за доминацията в световен мащаб

ЕПА/БГНЕС
Новозеландският ръгби отбор с неизменния си черен екип изпълнява по традиция хака преди началото на мачовете си. Ритуалът на "Ол Блекс" обаче се оказва по-дружелюбна версия от бойните танци на други отбори от Океания - Тонга, Фиджи, Самоа...

Изминалото световно първенство по ръгби доказа за пореден път доминацията на отборите от Южното полукълбо в този спорт. На финала играха Южна Африка и Нова Зеландия. А след спечелването на титлата, южноафриканците вече имат 4 от 10-те проведени първенства. С 3 трофея "Уеб Елис" (носещи името на основателя на играта) пък е Нова Зеландия, с два е Австралия и едва един е за европейски отбор - Англия.

На турнира също така видяхме пет отбора от Океания - Нова Зеландия, достигналият до 1/4-финал тим на Фиджи, Австралия, Самоа и Тонга. Само за сравнение - в първенството взеха участие само три отбора от Южна Америка (и нито един от Северна), два от Африка и един от Азия.

Това веднага заражда въпроси

 

защо отборите от Океания са толкова добри

 

и защо е така популярен там този спорт, който има всъщност култов статут в региона.

Може би основният фактор е развитието на ръгбито във Великобритания, като Австралия и Нова Зеландия още се водят като част от британската Общност на нациите и техен монарх е крал Чарлз III.

Именно от Англия ръгбито идва за пръв път в Австралия. Там вече има отборна игра с топка - марн-грук, в която напълнена топка се рита или хваща с ръце, но в нея участват огромни по численост отбори, понякога с над 100 души, съответно и на доста големи пространства. Впрочем, тази игра няма обособени правила, нито система за отчитане на точки. Играчите просто тичали по полето, ритайки или носейки с ръце топката, стараейки се да си я подават точно и да не попада у съперник. Победител бива обявяван, ако една от страните се съгласи, че другият отбор е играл по-добре.

Марн-грук всъщност полага основите на австралийския футбол, който е доста популярен в страната и в момента. Той се появява там преди ръгбито, а негов основател е Том Уилс, който учи в колежа в град Ръгби и при завръщането си в родината решава през 1853 г. да измисли нещо средно между футбол, ръгби и марн-грук.

Самата игра ръгби се появява в Австралия малко по-късно. Първият клуб в този спорт е основан в Сидни през 1863 г. от британски заселници, а първият мач на националния тим е бил през 1899 г. срещу отбор от Британските острови.

 

В Нова Зеландия също имало игра, предшествала ръгбито,

 

наречена ки-о-рахи. Дори правилата са били сходни. На кръгло поле, разделено на зони, са играли отбори от по 8 души. За да натрупат точки, те трябвало да докоснат с топката определени зони. Новозеландците се запознават с ръгби, благодарение на Чарлз Монро, който е учил в лондонски колеж. Той дотолкова се запалва по спорта, че при завръщането си през 1870 г. предлага на местен футболен отбор да играе по нови правила. Това се харесва и скоро се появява първи ръгби отбор. А 9 години по-късно местните клубове вече играели срещу австралийските. През 1893 г. е основан националният отбор, а легендарното днес име "Ол Блекс" се появява през 1905 г. по време на турне в Англия, заради изцяло черния екип на играчите. Във въпросното турне новозеландците показват своята мощ и печелят 34 от 35-те си мача, губейки само от Уелс с 0:3.

В останалите островни държави историята е сходна. Във Фиджи този спорт е "внесен" от британци през 80-те години на XIX век, а малко по-късно и новозеландците добавят своя принос. В първия национален отбор на страната имало и европейци, но спортът станал толкова популярен, че чужденците постепенно били изместени.

В Тонга са се научили на ръгби през 20-те години на ХХ век, благодарение на моряци и най-вече на ирландски мисионери, които основават първия местен клуб.

Самоа пък е

 

единствената държава от Океания, която не се учи на ръгби от британци,

 

а от основания във Франция католически мъжки монашески орден Общество на Дева Мария. Свещениците основават ръгби съюз в Самоа през 1924 г. и дори организират международен мач срещу Фиджи.

Постепенно ръгби става национален спорт в тази част от света. За пример - населението на Тонга е около 100 000 души, но там има около 800 професионални ръгбисти и двойно повече юноши. Парите, които ръгбистите от Тонга печелят в чуждестранни клубове, са второто по размер перо от доходите на страната.

Във Фиджи не е по-различно - около 900 000 души население, от които 155 000 професионални играчи. Без да се броят тези, които играят ръгби за удоволствие.

В този регион ръгби е една от редовните спортни дисциплини в училище, провеждат се и училищни първенства. Разбира се, на почит там са още крикет, скуош и футбол, но ръгбито е далеч пред останалите. С изключение на Австралия, където е в Топ 10 на предпочитаните спортове, в конкуренцията на австралийския футбол, плуването, футбола и др.

 

Защо ръгби, а не крикет?

 

В други части от Британската империя, като Индия, повече се запалват по крикета. Но в Океания ръгби допада много повече на манталитета на местните жители. В тези земи от далечни времена са живеели войнствени племена. Затова и игра с близък контакт със съперника и постоянни сблъсъци идва по вкуса на хората там, далеч повече от футбола или крикета.

Ненапразно националните отбори на Тонга и Самоа продължават да изпълняват преди своите мачове съответно "сипи тау" и "сива тау" (и в двата случая значи "танцът на войната"). Фиджи също си има подобен танц - "сиби". Но целта е една и съща - съперникът да бъде изплашен и съотборниците да бъдат въодушевени.

Впрочем, новозеландската "хака", която е и най-известната, прилича на "сива тау", "сипи тау" и "сиби", не е точно танц на войната. Маорите считат, че това е танц за радостта от живота, за забавление, за посрещане на видни гости. Въпреки това незапознатите доста се стряскат от "хака". Членовете на експедицията на Джеймс Кук описват танца като свиреп и страховит.

 

 

Първите мачове по ръгби в Океания са били доста жестоки -

 

стигало се е до сериозни сбивания, не само между играчи, но и между зрители, като тогава това не се е наказвало. Оказва се, че ръгби донякъде се явява като заместник на битките между племената.

Друга причина за популярността на тази игра е, че е по-просто да тренираш или играеш, в сравнение с крикет и скуош. Дори и начинаещите бързо схващат, а не е необходима и скъпа екипировка, което е много важно за бедното население в Самоа и Тонга. В днешно време много жители на тези две островни държави от деца се занимават с ръгби, не само от любов към спорта, а и като начин да се осигурят прилични доходи.

Трябва да се отбележи, че в региона има още 9 национални отбора - на о-ви Кук, Папуа-Нова Гвинея, Соломонови о-ви, Вануату, Американско Самоа, Науру, Нова Каледония, Тувалу и дори Ниуе, чието население е едва 1600 души. А о-ви Кук (с около 17 000 жители) дори са на 53-то място, пред отбори като България, Латвия, Словения и др.

Успехите на отборите от Океания са обясними и по друга причина - в тези страни са издигнали ръгбито в култ, има изобилие от играчи и това са благодатни условия за развитие.

Не бива да се подценява и физиологическата структура на населението в тази част на света. Животът в Самоа и Тонга е доста труден, което спомага за изграждането на физически силни хора. Генетично здрави мъже има също в Австралия и Нова Зеландия.

А популярността на ръгбито в Океания тепърва ще се увеличава още, тъй като следващото световно първенство през 2027 г. ще се проведе в Австралия. И феновете на този спорт в Океания вече тръпнат в очакване, тъй като това се очертава да бъде и най-голямото спортно събитие в света за годината и интересът ще се повиши още повече.

Още по темата