Изтеглих един бърз кредит и реших да му отпусна края. Отидох в първия ресторант и се настаних удобно.

- Заповядайте менюто! – казва келнерът и ми дава книга с размерите на географски атлас.

- Дайте ми съкратеното издание, нещо по-кратко – викам му. – Гладен съм, няма да успея да прочета това нещо дори до средата и ще припадна!

- Какво предпочитате? – пита ме той най-любезно.

- Българска кухня, национална, така да се каже, нещо вкусно и приятно.

- Разбирам – казва той и прибра голямата си книга. – Слушам ви!

- Порция свинско със зеле.

- Няма свинско. Чумата го отнесе. Може да ви предложа лазаня с моцарела, гъби и пармезан.

- А зеле?

- И зеле няма. Бялата пеперуда изгриза всичко до корен. Имаме класически фиш енд чипс

- Салата от домати и краставици?

- Маната погуби доматите, а краставиците са сдухани. Поръчайте си салата капрезе с авокадо.

- Тогава пилешко, може и на грил, може и с ориз.

- Нямаме пилета, в смисъл нямаме наши, родни. Всичко е внос. Имаме филета от щраус обаче.

- Да. Добре! – преглъщам аз и му викам. – Агнешко предлагате ли?

- Предлагаме, но не е сезонът за агнешко! Имаме сьомгова пъстърва във фолио.

- Не ви ща фолиото! – казвам сериозно. – Искам да хапна нещо, макар и малко. Качамак правите ли?

- Царевицата е само за износ, за нас няма. Но може да предложим салатена торта. Подчертавам – без царевица. Мога да ви предложа и солени мъфини с бекон, чушка и киноа.

Мечтата ми да му отпусна края и да се нахраня като хората бавно, но сигурно се отдалечаваше от масата ми.

- Драги – питам го, – къде ги учите всичките тези глупости, които ми изговори?

Той се привежда към мен и доверително ми казва:

- Най-важен е опитът, господине, ежедневното блъскане! Да не мислите, че вие сте единственият, който иска да си поръча нещо традиционно и класическо от българската кухня? Не сте. Ама няма. От много време няма. Само заместители или пък чужди рецепти.

- Знам ви аз – казвам му, – но когато всички започнат да си поръчват от префърцунените ви рецепти, ще започнете и за тях да казвате – няма, няма и да има.

- Не се притеснявайте, имаме достатъчно продукти за европейската кухня, скоро няма да свършат.

- И какво остана за нас? – питам го. – Бялата пеперуда, дето изяде зелето, сдухани краставици, парче щраус, киноа и фолио, така ли? Дайте ми нещо, което е нормално, читаво и познато, бе?

Той се замисля и отсича:

- Хляб, от вчера е, но може да го препечем.

Почти се ядосвам и му викам:

- Вие сте пълни мизерници! Обида и пълно неуважение предлагате, нищо друго!

И продължавам:

- За това ли бдяхме по площади и търчахме по митинги денонощно! За това ли демонтирахме лошото и вредното и гласувахме за правилното и доброто, а? Това ли остана от надеждите и очакванията ни! Къде отидоха лозунгите за светло бъдеще! Къде отидоха мечтите за спокоен и уреден живот, а? Всички ни обиждат и подритват! За това ли се борихме!

Сервитьорът учтиво ми казва:

- Вие сте се борили, господине, лично аз за нищо не съм се борил в този живот! Единственото, което мога да ви предложа веднага, е чаша вода. Студена е. Сигурен съм, че си е наша българска и национална вода. И е за сметка на заведението, какво ще кажете?

Съгласявам се.