Всяка партия, колкото и успешно да се развива, рано или късно достига зенита си и започва да пада надолу. Някои предпочитат да се борят самостоятелно, за да поддържат политическото си влияние и електорален потенциал на определено ниво. А други избират да потърсят съюзници.

Вторият вариант – създаването на коалиция, трайно се превръща в предпочитаната форма за политическо участие у нас. За тази тенденция има три видими причини. Първо, това е отслабването на големите партии и стремежът им на всяка цена да разширят кръга си от потенциални избиратели. Второ, появата на множество партии с малък до среден размер, които при солово участие на изборите не могат да постигнат нищо, но обединени имат шанса да влязат в парламента. Трето, пълното пренебрежение към идеологическите различия между отделните партии, което позволява сформирането на коалиции по удобство. Резултатът от сплитането на тези причини е, че в предния парламент участваха 4 коалиции и само 2 самостоятелни партии.

От тази тенденция вече не прави изключение дори ГЕРБ

Само допреди няколко години партията на Бойко Борисов гордо се хвалеше, че участва и печели избори сама. И така до евровота през 2019 г., когато се събра със СДС. Това изглеждаше като неособено печеливша сделка – сините могат да мобилизират едва няколко десетки хиляди гласа. За Борисов обаче ползата от съюза беше друга. „Макар и малко останало, СДС е емблема” – така говореше бившият седесар, а впоследствие отявлен гербер Георги Марков. Като събра ГЕРБ със СДС, Борисов се опитва да прокара линия на приемственост между реформистките сили от началото на прехода и своята партия. Каквото започнаха прозападните антикомунисти през 1989 г., го довършвам аз сега – такова е посланието, което отправя герберският вожд.

Хващат ли му се десните избиратели? Може би някои. Фактът е, че електоралната сила на ГЕРБ запада – 300 000 гласа по-малко в сравнение с изборите през 2017 г., въпреки съюза със СДС. Във всеки случай, вече свикваме да виждаме партията на Борисов като част от коалиция, която може да се разшири с времето. Да си спомним, че ГЕРБ получи подкрепа за миналите парламентарни избори от сдружението на отцепника от ДПС Мехмед Дикме. Нищо чудно след някоя и друга година Борисов да се обзаведе с етническа партия като партньор, за да подчертае, че е противник на движението на Ахмед Доган.

За ГЕРБ участието в коалиция все още е предимно политически знак към определени среди и групи от обществото.

За БСП обаче се превръща в нарастваща необходимост 

Соцпартията претърпя смазваща загуба на изборите на 4 април. Сериозността на положението пролича от трескавото събиране на съюзници, с което се захвана партийният лидер Корнелия Нинова. Очевидно уплашена, че упадъкът на столетницата може да продължи, Нинова не се поколеба да се обърне към партията АБВ на бившия президент Георги Първанов, който през 2014 г. беше изключен от БСП. Всъщност хората на Първанов плахо се опитаха да предложат съюз на „Позитано” 20 преди изборите на 4 април. Тогава обаче устремената към премиерското кресло Нинова въобще не им обърна внимание. Протегна им ръка, едва когато изборните резултати я отрезвиха.

В отчаянието си Нинова буквално преобърна лявото пространство в търсене на партии и лица, които да издърпат БСП от ръба на пропастта. Успя да привлече бившите депутати Минчо Христов (някога от „Атака”) и Георги Кадиев (някога от БСП). Макар и неособено успешни на избори, те са популярни фигури в публичното пространство. От „Позитано” 20 не се поколебаха да приложат и мръсни номера – опитаха се да съблазнят бившата социалистка Татяна Дончева да напусне коалицията „Изправи се! Мутри вън!”. Нинова обаче не успя да преглътне прекомерните претенции на Дончева и заверата се провали. Цялото поведение на соцлидера показва накъде отива БСП – преди партията влизаше в коалиции, за да демонстрира амбициите си, че е водещата политическа сила вляво, а сега го прави, за да трупа гласове откъдето може да ги намери.

Въпрос на властова амбиция е обединението на националистите.

Само това обяснява неистовото и постоянно прегрупиране на техните формации през последните 5-6 години. Имахме „Патриотичен фронт” (НФСБ и ВМРО), след това „Обединени патриоти” (НФСБ, ВМРО и „Атака”), последвана от „Патриотична коалиция ВОЛЯ и НФСБ”, а за предстоящите избори на 11 юли дойде  „Българските патриоти – ВМРО, ВОЛЯ и НФСБ”. Тези партии съвкупно имат около 200 000 гласа, ако съдим по резултатите от 4 април. Поотделно са нищо, заедно могат да бъдат парламентарна политическа сила. Това съображение е достатъчно, за да забравят безкрайните си крамоли в миналото и да се съберат за изборите.

Заслужава си да се отбележи отделно коалицията „Изправи се! Мутри вън!”. Тя събра бившата социалистка Мая Манолова, пременила се на граждански активист, лявата партия „Движение 21” на Татяна Дончева, десните формации ЕНП и ДБГ, както и неясната група „Отровното трио”. Коалицията се захрани от политическата енергия, която генерираха протестите от 2020 г., и успешно се пласира в предния парламент като реформаторска сила. В действителност „Изправи се! Мутри вън!” е партийно-идеологическа каша, забъркана с конюнктурни политически цели. За съжаление, това вероятно ще бъде и моделът, по който ще се създават коалициите в бъдещето.

Сред сериозните играчи в българската политика самостоятелно се движат само „Има такъв народ” и ДПС. Партията на Слави Трифонов все още изживява медения си месец с българските избиратели. Формацията е във възход и няма причина за момента да търси предизборни коалиционни партньори. Политическото й изхабяване обаче – а това е процес, който у нас протича все по-бързо с всяка нова партия – скоро може да й наложи да се оглежда за съюзници. Що се отнася до ДПС, движението е участвало в коалиция само на изборите през 1997 г. – в Обединение за национално спасение (ОНС). Сега дори и да иска да се коалира, няма с кого – всички (публично) странят от него заради токсичния му имидж и набрания от религиозно-етническите малцинства електорат.

Изглежда, че времето на партиите единаци отминава. Големите формации отслабват, а малките се групират по идеологически признак или просто, за да уловят благоприятна политическа конюнктура. Окрупняването ще продължи. Няма признаци, че това ще подобри по какъвто и да било начин качеството на политическия живот у нас.