Българското външно министерство е „скъпоплатена, многолюдна туристическа компания, която не формира външна политика за България”. Тази неласкава оценка за родното дипломатическо ведомство направи преди няколко месеца Румен Петков - лидерът на позападналата лява партия АБВ. А миналата година соцдепутатът Тома Томов беше изтърсил на заседание на парламентарната комисия за българите в чужбина, че “външно министерство е тоалетната хартия на партиите”.

Подобни коментари демонстрират съвсем нагледно презрителното отношение, което политиците имат спрямо претендиращата за елитарност институция. Вероятно това е една от причините, поради които партиите - малки и големи, непрекъснато се пробват да поемат външната политика на страната директно в свои ръце. Или най-малкото си дават вид, че имат собствено влияние върху българската дипломация, което не минава през традиционните институционални канали (какъвто например е парламентарният контрол върху изпълнителната власт).

Това се случва толкова често, че политиците вече

дори не осъзнават кога преминават границите на допустимото поведение

Границите, отделящи институциите една от друга, които са очертани ясно и отчетливо от конституцията и законите, понякога се прекрачват с такава лекота, че човек неизбежно се пита дали първенците на държавата въобще ги забелязват.

Пример в това отношение, при това драстичен, даде наскоро Красимир Каракачанов, който освен лидер на ВМРО - една от партиите в управляващата коалиция, заема постовете на военен министър и вицепремиер по сигурността в правителството на Бойко Борисов. Външната политика въобще не му е ресор. За това си има цял отделен вицепремиер - Екатерина Захариева, която оглавява и дипломатическото ведомство. Каракачанов обаче, изглежда, не брои колежката си в правителството за нищо или пък смята, че вицепремиерската титла му дава правото да се бърка във всеки въпрос, за който прецени, че влиза в обхвата на националната сигурност. Защото тези дни той публично и директно заяви, че ще поеме в свои ръце външната политика на България спрямо една конкретна страна - Македония.

Повод за това му дадоха думите на скопския премиер Зоран Заев, че договорът на страната му с Гърция потвърждава наличието на самостоятелен македонски национален език. Каракачанов отвърна, че езикът на комшиите е български диалект, определи изявлението на Заев като провокация и поиска от Скопие да признае общата история на нашите две страни до 1944 г. “Ако откажат - няма да получат нашата подкрепа за НАТО и ЕС”, зарече се водачът на ВМРО. И категорично

подчерта, че изразява позицията си не само в качеството на лидер на партия от управляващата коалиция,

но и като заместник министър-председател по обществен ред и сигурност. Иначе казано, като висш представител на изпълнителната власт в България.

ВМРО има своите тяснопартийни мотиви да реагира по-шумно, стане ли въпрос за Македония - все пак се смята за съвременен наследник на историческата революционна организация под същото име. И трябва да защитава тези претенции, като се озъбва от време на време на българомразците в Скопие. За тази цел ВМРО преди излизаше с партийни позиции. Или пък Каракачанов се обръщаше с призив към Външно министерство „по съответния дипломатически път да се задейства незабавно”, както направи, когато Заев обяви през август, че Илинденско-Преображенското въстание било македонско. Сега обаче лидерът на ВМРО направо прегази с партийната си кауза функционалното разделение между институциите, под предлог че едва ли не е застрашена националната сигурност и той трябвало да реагира като вицепремиер с такъв ресор.

Някой ще каже: е, какво пък толкова, следва си партийната линия човекът, няма ли право? Да, принципно нямаше да е кой знае какъв проблем. Политиците са такива, защото говорят за щяло и нещяло, за да наберат точки пред избирателите. Проблемът е, че Каракачанов излезе с позиция от името на цялото правителство (да не намесваме парламента, че работата ще излезе още по-крива). И при това го направи с такава лекота, сякаш политическото решение за българската подкрепа (или липсата й) за евроатлантическата интеграция на Македония вече е взето, при това в съответствие с неговите желания, и той само го обявява.

Неслучайно външното министерство в Скопие веднага реагира и го засипа с упреци. Комшиите го направиха не защото ги е нападнал лидерът на ВМРО. А защото атаката идва от заместник министър-председател на България, който е решил, че може да впрегне институционалното си положение,

за да прави партийна политика от името на държавата

И за да не излезе че воеводите са единствените, които практикуват подобни похвати, да вземем за пример друга малка партия - вече споменатата АБВ, която беше партньор на ГЕРБ в предното правителство. Хората на бившия президент Георги Първанов винаги са били дълбоко заинтересувани от дипломацията. Партията поддържа отлични връзки с Българското дипломатическо дружество - организация на бивши служители на Външно министерство, оглавявана в момента от червения кадър Филип Боков (Първанов го прати навремето за посланик в Словения). И от доста време първановистите активно шетат из Арабския свят и Северна Африка, под предлог че работят за подобряване на връзките на България с тези региони.

В началото на декември например партията обяви, че предстои подписване на спогодба между България и Либия, която ще гарантира трудовия стаж на българските специалисти, работили в миналото в африканската държава. Споразумението било „резултат от усилията на председателя на ПП АБВ Румен Петков и експерта по арабските въпроси Анастас Терзобалиев и пътуванията и осъществените срещи с министъра на социалните грижи на Либия Ал-Мехди Ал-Амен и последвалите срещи с българския социален министър Бисер Петков”, съобщава партийният пресцентър.

Ти да видиш! Цял международен договор се осъществява с посредничеството на партия! Че отгоре на всичко - извънпарламентарна, без каквото и да било формално участие във властта. Или може би неформалните канали, в които институции и политически интереси се преплитат, функционират, независимо дали си в управлението или не?

А защо да не хвърлим поглед и към големите партии? В края на 2014 г., когато още беше водач на ДПС, Лютви Местан отиде в Анкара, за да се срещне с турския президент Реджеп Ердоган. Тогава Местан обяви визитата си за

 „класически пример за партийна дипломация в полза на България”,

като засегнатите теми били положението на българските изселници, привличането на турски инвестиции у нас и (представете си само!) геополитиката. За реалната значимост на последния фактор разбрахме през следващата година, когато Местан беше изгонен от Ахмед Доган заради недвусмислената си позиция в полза на Анкара, влязла в конфликт с Москва заради сваления руски бомбардировач в Сирия. На никого тогава не му хареса колко публично демонстрират близостта си ДПС и Турция. Малцина обаче се сетиха да разкритикуват движението, че работи като посредник в междудържавните отношения.

И в крайна сметка опираме до въпроса: каква е тази държава, в която партийни лидери излизат с външнополитически позиции от името на правителството, посредничат в двустранни спогодби и междудържавните отношения? Ами, накратко казано, партокрация - държава, която партийните субекти ползват за реализацията на своите тяснокорпоративни цели. При това под лозунга, че действат в името на общото благо. А може ли да сме сигурни, че е такъв случаят, когато в дипломацията се месят политически сдружения, вместо да я оставят в ръцете на компетентните по конституция национални институции? Едва ли.