Усетих, че пак ще говори и го зяпнах в устата.

- Практиката го установи, а ние се учим! Най-корумпирани са борците с корупцията, най-меркантилни са безсребърниците, най-много мижат тези, дето трябва да бдят, най-нагли са слугите на народа.

Нямах какво да възразя, та си замълчах.

- Мислихме, мислихме и открихме решението! - съобщи той. После се замисли, рутинирано, опитно, дори зашава с пръсти. - Как да го нарека... Крайна мярка, дето те кара да се кокориш...

Изпитах желание да бъда полезен:

- Клин клин избива? - предложих вариант и си оставих вратичка за дистанциране от себе си. - Както казва народът!

Той светна:

- Да! Но с добавката, че е на чужд гръб! И това народът го е казал - разпери ръчища той.

Всъщност той спомена по-ниско разположени области, ала не това е важното, а идеята, която без прекалено много навеждане, можем да определим като гениална. Тук обаче той се закова и вдигна възхитен поглед:

- Ето!

Вдигнах поглед и аз и мислено снех шапка пред архитекта - не е лесно да създадеш сграда, която с вида си обезсмисля ред постижения на човешкия ум като немската класическа философия, Магна харта и най-вече "Малкият принц".

- Нашият човек живее на последния етаж! - доволно съобщи той.

Във фоайето - мрамор, кристални огледала, шадраван със статуя. Която мърдаше! Оказа се гола манекенка с делва на рамо, от делвата течеше вода, а отзад, дискретно следвайки девичите природни дадености, се криеше маркуч до потопена помпа.

- Водата, казват, е лековита! - съобщи ми той.

С оплакнати очи се щурахме няколко минути край асансьорите. Едва открихме дванайстата врата в третия коридор.

- Аз защо, мислиш, живея в къща! - погледна ме той, докато слушахме ненатрапчивата мелодия в кабината. - Нямам си други грижи, та и персонален асансьор...

Слязохме на терасата право в прегръдките на домакина. Огледах се изпод рамото му - барбекю с размерите на крематориума на Централни гробища, зимна градина колкото Народния театър и нататък подробностите се криеха в лека мараня.

- Каква е площта на тази прекрасна тераса? - полюбопитствах.

Той вдигна рамене:

- Знам ли! Откакто миналата година купих апартамента за 350 лева, все не ми остава време да я обходя!...

- Да не се отклоняваме!

Думите му се вклиниха в разговорката ни внезапно и стряскащо като недепилиран дамски крак. С домакина ни рефлекторно се изпънахме и проследихме с погледи ръката му, която с широк жест обхвана околността:

- Ето така ще изкореним пороците в нашата страна!

Усещах, че всичко разбирам, на някакво гръбначно ниво, а също и сърдечно, но дотук. Явно и той усети това, защото продължи търпеливо:

- Обръщаме нещата на 180 градуса! За борба с корупцията не ни трябват честни хора, а напротив, възможно най-оцапани. Финансите да се поемат от най-меркантилните и тогава можем да сме спокойни за хазната! - Усетихме в гласа му мечтание. - Ех, къде го Жоро Павето да оглави правото!

- Трудна задача ли е подборът? - поинтересувах се.

- Най-трудната! Хиляди хора преценяваме, къртовски труд!

- И не можете да намерите достатъчно корумпирани, меркантилни и прочие? - повдигнах моновежда.

- Всякакви намираме, но все нещо им липсва.  Един взема подкупи, но не се меси в политиката. Друг сменя партиите по-често от гащите си, но пък не е забъркан в контрабандата. Материал липсва!

Болката му нямаше как да не усетя. Пренасочих разговора:

- А крайната цел?

- Хората да си кажат "Е, такова чудо е невъзможно!" А щом е невъзможно, значи го няма! А щом го няма, значи сме го изкоренили и всичко е наред!

Замислих се дълбоко...