Само аз се смеех с глас и развалях атмосферата на мир и любов, която  владееше залата. Направо се заливах от смях. Сръчкаха ме отляво:

- Млъкни! Ще те изхвърлим навън!

После и отдясно ме сритаха:

- Ей, тъпак! Никой не се смее, когато премиерът говори на народа си! Виж – цялата зала е пълна с хора, много от тях си водят записки, а ти се кискаш през цялото време! Млъкни!

Исках, ама не можех да се спра да се хиля. Двамина мълчаливо се изправиха пред мен, хванаха ме здраво, изведоха ме на улицата и затвориха вратата на залата.

- Чухте ли го? – питам ги. – Видяхте ли какво точно каза той?

- Всичко чухме и си отбелязахме – казват.

- Нито чухте – викам им, – нито забелязахте какви ги говори.

- Първо – казах аз, – той подчерта, че правителството има намерение за построяване на голям хъб и ние ще станем световен разпределител на газ.

- Второ – той най-сериозно рече, че неговите колеги от Запада много му ръкопляскали, щото щял да издигне нови заводи, поликлиники и предприятия, където всички ще отиват с радост и доволни. Такива били правителствените намерения!

Продължих да изброявам:

- После премиерът ни разказа как се е срещнал с негови приятели от Изтока и там били подписали документи с намерения за бъдещи строежи и постижения.

Поех си дъх.

- Голям успех за премиера било и подписването на намерения с много и различни партньори за направата на гребенчета, фиби за коса, рибарски кукички и голям пакет кинкалерия. Това щяло да отвори хиляди работни места, хората щели да бъдат щастливи и доволни от живота си.

Онези ме гледат още по-строго.

- И ти какво точно не разбра? – питат ме.

- Вие следите ли внимателно думите му – на-ме-ре-ни-я! Всичкото, което описа премиерът, е нещо от някакво бъдеще време, напълно далече от реалния живот – и най-важната му дума е намерения!

- И затова се смееш, така ли?

- Че то си е смешно! – признавам им. – Той не рече нищо за настоящето, за днешния ден. Просто не разбирам как цялата зала е пълна с хора, които седят сериозни и едва дишат.

- Разбери – казват, – той, премиерът, така говори, за него бъдещето на народа е най-важно! Хората много се кефят, че някой мисли за тях, виждаш, залата е препълнена. Никой не се смее на думите му – гледат живота си, вървят напред и нямат никакви оплаквания.

- Вижте – казвам им, – аз за първи път слушам премиера на живо!

- Не може да бъде! – шашват се онези. – Има ли още такива хора като тебе!

Вдигам рамене.

- Не знам, бе. Нямах какво да правя и затова дойдох. Много смешна работа!

И ги питам най-сериозно:

- Ами хората, народът? Как така другите не се смеят, а? Или наистина вярват на думите на премиера?

- Народът много добре разбира премиера си – не критикуват управлението му, защото я ясно, че правителството толкова може, но поне има намерение да управлява. Народът е свикнал някак си с него.

- Добре, де – питам ги, – хората нямат ли намерения да живеят нормално някой ден?

- Тука – викат – са само онези, които имат намерение довечера да гледат телевизора, а утре да се събудят без главоболие. Тези, които искат да живеят нормално, не са в тази зала – ние това добре го знаем.

- Аха, ясно! Ние трябва да се гордеем със своето бъдеще, защото с всеки ден става все по-зле!

- Нещо такова! – добавят те.

Признах им:

- От години не съм се смял така! Нищо, че всичко това отдавна не е смешно!

- Ние – казват ми онези – не видяхме друг да се смее!

После затръшнаха вратата на залата и ме оставиха сам на улицата.