Кой ни тури на кирпича – да пукна, ако помня. Може би винаги сме били на него, а според някои сме се качили доброволно – или поне без бой. Малко ни е лошичко, но се трае – кирпичът се люлее, но не чак толкова. Важното е всеки да си знае мястото и задълженията, та всичко да е наред и да има ред и чинопочитание.

Аз например съм задължен да поливам дървото, пораснало в средата на палубата – за да не изсъхне, та идиотът, покатерен на него, да може да свири на дудук нашата песен - за кирпича, който плавал по Дунава. Задачата му е всяка вечер точно в полунощ да го докарва като химн на кирпичения екипаж и всички с ръка на сърцето да пеем в хор за онези два-три пича, дето неизвестно кой ги турил на кирпича. Много хубаво се получава!

Хубавото е и това,  че до бурето с вода има две бъчвички с вино – пуснали сме им по една тайна безотчетна тръбичка изотзад, та пътуването да минава по-леко.

Имаме си и плеймейтка – за радост на капитаните и скомина на екипажа, но пък когато не е заета, всички се радваме да я разглеждаме отдалече.

Двигателят изобщо не бръмчи, защото нафтата поскъпна, така че долу няколко ентусиасти въртят педалите срещу обещанието, като стигнем, те първи да слязат. Ние тук, горе, си знаем, че стигане няма, но ония, в трюма, не са в час, защото са им резнали интернета.

Накъде сме тръгнали, никой не е съвсем сигурен, но капитаните ни казаха да им имаме доверие – щом сме им гласували доверие да карат кораба, значи сме задължени доброволно да им вярваме, че ще стигнем. Според достоверни източници кирпичът ни плава към светлото бъдеще.

От време на време се явява недобросъвестен елемент, който задава въпроса кой изяде кашкавала и дали не е някой от Тях – ей такива едни безпринципни въпроси, но ние и за това си имаме човек – щом някой почне да пита безпринципно, той моментално слиза в трюма, обяснява, че еди-кой си се обявява против евроатлантическата ориентация на курса на кирпича, апапите излизат, ступват многознайкото за респект, а ако продължава да знае много, всички единодушно го пускаме да плува самостоятелно в океана. Ние сме хуманен екипаж, даваме на индивида право на свободен избор – да се вози с нас или да проверява дали акулите пасат трева.

Горе, на мостика, внимават много за бодрия ни дух – щом усетят, че ентусиазмът нещо намалява, се грижат адреналинът ни да се качи отново на нужните нива.

Обикновено единият от капитаните се провиква, че пред нас има подводна скала, а другият му отвръща, че тая работа с крясъци и по телефоните не може да стане, съгласуването трябвало да бъде в писмена форма. Естествено, никой няма химикалка, затова корабът продължава да се носи гордо напред, адреналинът на личния състав се покачва, всички отдолу започваме да крещим – абе, вие горе луди ли сте, или на луди ни правите, а те ни се хилят  снизходително от високото – тъпчовци, пак се хванахте на стария номер.

Другият номер, на който винаги се връзваме, е оставката на капитана – щом нещо му досадим с необмислени забележки или претенции, ни хвърля една хартия, на която пише „Оставка”, и отива с плеймейтката да си допият в каютата. Тогава ние се тюхкаме, караме се помежду си, питаме се – каква стана тя, има ли алтернатива, или няма, дежурният по алтернативите ни убеждава, че няма и не може да има, така че отиваме жално да дращим по вратата на капитанската каюта – молим те, началство, на кого ни оставяш, ние вече няма да гледаме в чуждите канчета, ще бъдем добрички, а който не е добър – пак ние ще имаме грижата… Е, и акулите, разбира се…

Те, акулите, си знаят – плуват в кръг около нашия кирпич, чакат си вечерята… То не им е и трудно – кирпичът ни открай време си стои на едно място. Естествено – някой да е виждал кирпич да плава? Всички го знаем, но докато има още вино в бъчвите и никой не прави забележки за тръбичките, мушнати изотзад, все още може да се живее на него…

И хич да не ви пука, ако другите казват, че се возите на нещо като кораба на глупците от оная картина – това е, защото ни завиждат, че си живеем интересно!