Той приседна скапан от умора до магнолията в двора. (Поетично звучи, нали? Че и рима има!) Но хич не Му беше до поезия.

 – Никой не ме разбира – каза с въздишка Той.

А това прозвуча доста озадачаващо. Че къде изчезнаха простите хора? И те ли се изпокриха? Или пък поумняха?

– Нямам приятели – продължи да си говори сам и си личеше, че Му е чоглаво. – Тия от фейсбук не се броят.

Беше абсолютно прав. Благодарение на фейса това понятие съвсем девалвира. Че какви приятели са? Повечето са напълно непознати, които ти се пишат приятели, а ти ни си ги виждал, ни си ги чувал, камо ли да си се ръкувал с тях. А някои дори снимките си не слагат, кой ги знае какви са...

А и не Му дремеше за фейса, но нали пусти имидж. Ето Тръмп например редовно пише в туитър. Хм, сам ли си ги пише? Няма ли той съветници за мрежата?! И аз редовно поствам. Ама добре е да имаш културен съветник, та писмено да се изразяваш правилно. Фейсът все пита „Какво мислите?“ – абе, съветникът да му мисли!

– Ех, пък тия, дето ми се пишеха големи приятели – взе да Му причернява под магнолията, – така да ме закопаят! То не бяха апартаменти, то не бяха тераси... Егати терасите – с размери на футболно игрище! И то не какво да е, ами със сауни, че и с барбекюта. Пък аз чудя как да строя стадиони... А като за капак тия къщи за гости. Поне веднъж да бяха ме поканили на гости...

Не че щеше да иде. Къде ти време – скъсваше се от работа. Даже хвана тендовагинит от рязане на лентички. Добре, че поне западните партньори Го разбираха, та да Му рекат едно голямо конграчулейшън! Ех, никой не е пророк в собственото си село...

 – Но най ми тежи по празниците – въздъхна още по-тежко Той, защото колкото по наедря напоследък, толкова по-тежки ставаха и въздишките Му.

И наистина – ама съвсем заприлича на както го рисуват по вестниците карикатуристите. Сякаш Го урочасаха, мамицата им! Само при мисълта за тях главата Му пламна като катедралата "Нотр Дам".

– По празниците съм сам като куче – бързо се връща на темата Той. – Седя си вкъщи и гледам мачове по телевизията.

И точно тук инстинктивно почувства, че под магнолията Му липсва не кой да е, а някой по-културен съветник.

Какво щеше да стори съветникът ли? Като по-културен, щеше да изрецитира:

    „Сам като чаша ром,

    забравена на масата.“

– Не пия ром – щеше да си признае Нашия, – предпочитам уиски.

Тогава съветникът щеше да обясни, че стихотворението „Сам“ на американския поет Лангстън Хюз го имаме в два превода, и да изрецитира:

    „Сам като бутилка уиски

    на маса без човек“.

Какво нещо е преводът – каква творческа разлика между форма и съдържание!

– А как звучи в оригинал? – щеше да попита Той.

И тогава пишещият тези редове щеше да се обади иззад оградата:

– К'во ти пука? Да не би да знаеш английски?

И даже щеше да изрецитира:

    Сам като куче,

    забравено пред мола.

    Сам като куче,

    изоставено под магнолия.