Един от символите на сръбската митология, свързана с Косово, е поемата за сивия сокол, която пресъздава драмата, пред която бил изправен сръбският цар Лазар, преди да започне битката на Косово поле през 1389 г., когато Сърбия губи Косово от турците. Сив сокол с лястовица в клюна си пристигнал от свещения град Йерусалим. Само че птицата не била сокол, а свети Илия, който не носел лястовица, а книга от Божията майка. Поставил книгата в краката на царя и го попитал какво царство иска – небесно или земно. Царят избрал небесното. Шестстотин години по-късно отново имаме сръбски цар – президента Александър Вучич, при когото отново е долетял сивият сокол с въпроса какво избира – членство в ЕС или царство небесно. Този път соколът не идва от свещения Йерусалим, а от Брюксел. Днешният сръбски цар се опитва да избере среден път – да се примири със загубата на цялото Косово или само част от него – частта, в която живеят основно сърби.

Все повече и повече специалисти и политици са

склонни да приемат смятаната доскоро за безумна идея за териториална размяна

между Сърбия и Косово, с която да се сложи край на конфликта помежду им и да се разчисти пътят им към членство в ЕС. На пръв поглед това звучи като практично решение – защо не, ако и двете страни са съгласни и получат подкрепа от две от най-мощните държави в света – Русия и САЩ. Подобно развитие обаче е сериозен проблем за ЕС, тъй като ще отбележи пълния провал на евроинтеграционния му модел, базиран на спазване на международното право, мултиетничност, права на малцинствата, помирение. Ако ЕС се съгласи на сделката, ще легитимира политиката на сръбския президент Александър Вучич, която по своята същност е продължение на политиката на Слободан Милошевич, и по този начин ще замърси по-нататъшното „пречистване” на Сърбия по пътя й към ЕС, тоест към върховенство на закона, човешки права, демокрация, плурализъм, свобода на медиите и всичко останало - ЕС ги е формулирал като свои ценности в член 2 от устройствения си договор, който Сърбия ще подпише при евентуалното си присъединяване. С други думи, всичко това, което не може да бъде постигнато с Вучич начело на Сърбия. В крайна сметка войните в бивша Югославия прераснаха именно в създаването на етнически чисти държави. Неслучайно кулминацията й беше в Босна и Херцеговина, която е средище на няколко култури и продължава да е разковничето към помирението в района. С идването на Вучич на власт през 2012 г. напрежението на Западните Балкани рязко се повиши и достигна нивата си отпреди началото на въоръжените конфликти през 90-те години на миналия век. Като отново то е най-силно  в Босна и Херцеговина. Промяната на баланса на силите в глобален план с идването на Доналд Тръмп на власт окуражи в региона вълците, облечени в овча кожа. Не много дълго след нанасянето му в Белия дом управляващите в Белград заговориха за прекрояване на границите, като основен изразител на концепцията беше сръбският външен министър Ивица Дачич, бивш говорител на Слободан Милошевич и един от главните проводници на политиката на Кремъл в Сърбия. Две години по-късно

размяната на територии вече се подкрепя официално от Вашингтон

За подобно решение се застъпва и Русия, за която това ще бъде силен инструмент за легитимиране на окупационните й действия в съседни държави. Воден от страха си да държи бурето с барут херметически затворено, ЕС допусна много компромиси с правилата и ценностната си система, като по този начин подкопа собственото си реноме на износител на тези ценности по света. Така се създадоха и така наречените стабилокрации, които по своята същност са авторитарни режими, успели да пробутат на Европа диктатури, маскирани като стабилност. Напълно нереалистично е да се очаква, че в такава среда може да се роди дълготрайно решение на вековните вражди между народите на Балканите и че на него може да се градят демократични и проспериращи държави. Ако ЕС направи компромис сега, ще трябва и по-късно да го направи с още много други неща, които са в основата на евроинтеграционния процес. Това ще отбележи началото на края на самия ЕС, тъй като той може и да избегне да внесе отворени конфликти в границите си, но ще внесе още антилиберализъм.

След години на неглижиране на процесите, развиващи се на Западните Балкани през последното десетилетие; след колебливите опити да посредничи в решаването на някои от най-тежките спорове, пренебрегвайки други; след бомбастичното ПР упражнение за връщането на "европейската перспектива" на Западните Балкани с напомняне на старото условие за решаване на споровете, наследени от разпада на Югославия, ЕС е изправен пред решение, наложено от Русия, САЩ, Вучич & другари. През последните дни Съюзът се държи като Пилат Понтийски, давайки картбланш на президентите на Сърбия и Косово да преговарят, включително и за териториална размяна като окончателно решение на конфликта помежду им. Допускането на ново прекрояване на границите на Балканите може да превърне ЕС в акушер на поредното балканско чудовище, и то под "вещото" ръководство на Австрия, което би било нелепо ехо от далечното минало. Само че този път едва ли може да се разчита на САЩ да се притекат на помощ.

Диалогът Тачи-Вучич

ЕС допусна много грешки, откакто за евроинтегриране останаха най-проблемните държави от бивша Югославия. Като се започне от това, че подцени сръбския лидер Александър Вучич и преглътна неговото минало на бивш сръбски радикал от времената на войните в бивша Югославия. Мине се през подценяване на свързаността между нерешените конфликти и се завърши с пълното неглижиране на ключовото значение на Босна и Херцеговина. През всичките тези години ЕС подхождаше на парче и често с огромно закъснение към постоянно напомнящите за себе си нерешени проблеми. Съюзът си мислеше, че ключът към разбиването на балканския възел е в постигането на решение между Сърбия и Косово и затова създаде така наречения диалог Прищина-Белград. Диалогът обаче беше заченат, без да се формулира крайната цел, с надеждата, че някак си по пътя решението само ще се появи – не беше казано ясно, че рано или късно (а най-добре с конкретен срок) Косово трябва да бъде признато под една или друга форма от Сърбия и от петте страни членки, които все още не са признали независимостта му.

И това е фундаментален недостатък 

Друг голям проблем е, че Съюзът си затвори очите пред превръщането на диалога в инструмент за легитимиране на националистичната политика на  Александър Вучич. Когато миналата година той обяви, че започва вътрешен диалог за Косово, още в самото начало се виждаше, че с него иска само да спусне мъгла. Диалог нямаше. Вместо това беше впрегната цялата пропагандна машина, за да убие всякакъв смислен разговор за възможните варианти и да подготви обществеността за неговия план. След като стана президент, Вучич поиска диалогът да не е вече между Белград и Прищина, тоест между правителствата в двете страни, а да се превърне в диалог между президентите - Вучич и Тачи. ЕС мълчаливо прие това, като така позволи деградирането му в междуличностна договорка между двама участници във войната. Беше само въпрос на време да започне обсъждането на размяна на територии.

На годишния европейски форум в Алпбах, Австрия, се чуха европейски гласове в подкрепа на евентуална териториална размяна между Сърбия и Косово. Сред подкрепилите с половин уста беше и еврокомисарят по преговорите за разширяване - австриецът Йоханес Хан. Подкрепа, също с половин уста, дойде и от австрийския президент Александър ван дер Белен. Германската канцлерка Ангела Меркел каза още през август твърдо Nein на идеята. Би било безумно да се приеме такава сделка в точно този геополитически момент, с тези лидери на Балканите и без никакви гаранции за Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Санджак и всички останали горещи точки на Западните Балкани. Още когато започваше диалогът между Белград и Прищина, ЕС допусна грешка, като не отвори такъв и за Босна и Херцеговина, тъй като Сърбия използва Република Сръбска като прокси, а в района все по-активен е и турският президент Ердоган. Хърватия също все още има неизчистени сметки там. Да се смята, че сделката между Косово и Сърбия ще бъде уникална и няма да се приложи за друго, е наивно. ЕС трябва да поеме нещата в свои ръце, вместо да чака Русия и САЩ да му редят пъзела в собствения му двор. Само така Съюзът ще покаже, че е научил уроците от началото на 90-те години, когато проспа потенциала за конфликт и осъмна като лош посредник. Не бива да се забравя и това, че САЩ не са това, което бяха при договарянето на Дейтънското мирно споразумение, нито пък НАТО е това, което беше, когато се взе решение за бомбардиране на Сърбия.