Нагонът и парите движат света на безогледно богатите и на онези, които амбициозно са се устремили към него. А когато сексът изчерпи всичките си чарове, неизтребимата човешка алчност остава да властва двойно по-мощно и безпощадно да руши – съдби и династични устои, психологически задръжки и морални опори. В „Глембаеви“ – новия спектакъл на Народния театър по пиесата на най-влиятелния хърватски писател на ХХ век Мирослав Кърлежа, всички тези процеси са изострени до крайност с прочита на известния европейски режисьор Ивица Булян, сънародник на автора.
Тази тежка и многословна класика, разгърната в тричасово представление с антракт, визира периода преди Първата световна война, времето на възмогналия се капитал, в чийто бекграунд са заровени брутални престъпления и поредица от неслучайно предизвикани самоубийства. Представителите на буржоазния род Глембай сякаш са прокълнати да не могат да устоят на инстинктите за унищожение и самоунищожение, на опасната игра със смъртта – собствената и чуждата. Леоне (Пламен Димов), първороден наследник на банкера Игнят Глембай – художник с ум на вещ социален анализатор, завърнал се като блуден син за годишнината на семейното акционерно дружество, отдава тъмната страна в характера си на „глембевския“ ген; баща му – властният патриарх на династията (Деян Донков), пък обвинява за залитанията му венецианската кръв, примесена в рода. Наследствеността или социалната ситуация са в основата на лошата карма на фамилията – Кърлежа е изследвал и разхвърлял по равно вината за това по правилата на модния в началото на века натурализъм, а интерпретацията на Булян го следва, съчетавайки психологическия модел с хирургическа социална критика.
Завръзката се стяга със самоубийството на млада жена, хвърлила се от третия етаж на богаташкия дом, за което персонажите ни разказват. Като в антична драма – в единство на време и място (действието се развихря в рамките на една нощ), събитията фатално разтърсват Глембаеви и техния антураж от роднини, изповедници, финансови и юридически съветници – черна маса, в която единственото светло петно е вечерната рокля на баронеса Шарлоте Кастели (Теодора Духовникова), втората съпруга на банкера. Но роклята е светла в явен контраст със същността й. Наистина ли тази магнетична жена със съмнителен произход, похотлива и граблива, е коренът на злото?...
Текстът и постановката са изградени доста непропорционално – почти цялото първо действие е отредено на скандала между баща и син, в чийто яростен диалог Леоне се опитва да отвори очите на Глембай за това какво представлява баронесата, за безбройните й вини за разпада на семейството, за еротичните й интриги и материални ламтежи. А бащата отвръща на ударите с оправдания на поведението й, с признания за щастието, което му е дала, с ровене в миналото, в което тежи самоубийството на първата му жена, майката на Лео. Тук единствено актьорската класа на Деян Донков спасява героя да не изглежда смешен – придава му дори известно достолепие. (Някои съзират особена ирония във факта, че този роднински диспут на героите се води между бившия и настоящия любим на актрисата Радина Кърджилова, но това са съображения извън театъра…). След първата си поява баронеса Кастели пък изчезва от сцената и в този потоп от думи отсъства, но така или иначе, тя вече е станала откровено противна на зрителя с казаното за нея.
Това прави особено трудна задачата на Теодора Духовникова – да придаде човешки измерения на този образ, да го направи сложен и многопластов. И тя се справя блестящо във второто действие на спектакъла, което е напълно посветено на среднощния разговор-откровение със заварения й син. Каква е тази жена – чудовище, ловък манипулатор, златотърсачка, жертва във връзката си с авторитарен нелюбим мъж или плячка на нежни, но забранени чувства? Еротична интелигентност ли се нарича поведението й, или просто разврат? Теодора Духовникова извежда героинята си през полюсно различни състояния, за да разкрие чак в последния момент, мощно и потресно, истинската й същност. На Пламен Димов, както в спектакъла „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, пак се пада, освен всичко друго, и да се справя с огромно количество текст – понякога чисто резоньорски, на който той трябва да вдъхне жизнеспособност. Героят му е през цялото време пред очите на публиката, той е двигател на действието с разкритията, които произнася, той е надигащата се съвест на това токсично семейство, заглушавана с години. Леоне е противоречив, неправолинеен характер, който се бори и със собствените си демони. Актьорът успява убедително да артикулира всичко това, редувайки понякога преднамерена дистанцираност с гротескни крясъци, а се усеща и потенциалът тепърва още да развие образа в нюансите на неговите преживявания.
Сценографията на Александър Денич е аскетична, но изключително изразителна, символна. Безкрайните редици от черни пластмасови столове, подредени „по конец“ в началото, сякаш чертаят изкуственото статукво в това подмолно микрообщество, но в хода на действието, привидно без връзка с него, персонажите започват да ги трупат в дъното на сцената, образувайки грамада от грехове, от паднали задръжки, от рухнали условности. Именно сценографията е една от причините „Глембаеви“ да не се възприема като скучен „критически реализъм“, както преди рутинно се наричаше това направление, а като (донякъде) универсална история за (не)любов, пари и власт.
Въпреки своите несъвършенства, „Глембаеви“ на Ивица Булян е сериозен (може би прекалено сериозен) и стойностен художествен факт, който няма общо със скъпоструващи халтури като „Оръжията и човекът“ на Джон Малкович или напразния технологичен мастодонт „Хеда Габлер“ на Тимофей Кулябин. Наш проблем е, ако сме очаквали нещо различно или нещо повече…
В спектакъла са още актьорите Ана Пападопулу, Дарин Ангелов, Веселин Мезеклиев, Александър Кънев, Константин Станчев, Александър Тонев, Александър Карасански. Костюмограф е Ана Савич Гецан, композитор – Митя Върховник Смекар, светлинен дизайн – Миха Хорват.
Преводът на пиесата е на Русанка Ляпова и Сийка Рачева. Драматург на постановката е Ина Дублекова, а следващото представление е на 27 януари.
