Медия без
политическа реклама

Поп Кръстю на Владо Пенев - един Салиери на революцията

Пиесата "Великденско вино", сега под режисурата на Явор Гърдев, е определяна като най-добрия български театрален текст на XX век

17 Дек. 2022
Владимир Пенев като поп Кръстю във "Великденско вино".
Стефан Н. Щерев
Владимир Пенев като поп Кръстю във "Великденско вино".

Тази Коледа настъпва в Народния театър под знака на една съдбовна за драматургията ни несъстояла се литургия за Великден, на която никой от паството не идва да получи причастие. Това е предостатъчно като „жокер“: става дума за „Великденско вино“ на Константин Илиев. Пиесата – пламенна полемика за кривиците на българския национален характер, за историческата ни вина да помитаме авторитетите и да предаваме на поругание и гибел своите герои, неслучайно е определяна като най-добрия роден театрален текст на ХХ век. Създаден през 1979-а, първата му сценична реализация е година по-късно в театър „София“ с актьора Георги Миладинов в образа на поп Кръстю Никифоров под режисурата на Леон Даниел. През 1993-а Иван Добчев поставя творбата в Народния театър с великия в тази роля Велко Кънев – и неговото преобразяване в див, саркастичен ангел на покаянието е същинско откровение за мнозина, свикнали да го виждат главно в комедийно амплоа. Шедьовърът на Константин Илиев в последните сезони е „активен“ и в камерния театър „Възраждане“ в интерпретацията на младата режисьорка Весела Василева, с която Свежен Младенов се окичи с „Аскеер 2017“ за водеща мъжка роля. Сега, отново в Народния, е магичният момент на още един от най-големите: обвиненията срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската черква „Света Богородица“ (както гласи подзаглавието на пиесата), този път са артикулирани от Владимир Пенев. Режисира го Явор Гърдев.

Поп Кръстю на Владо Пенев час и половина е сякаш непрекъснато в краен афект: гласът му гръмовно громи невидимите му опоненти, преминавайки на места във фалцет от разтърсващата емоция. Той се гневи на съгражданите си, които оставят навръх празника храма празен, защото не искат причастие от ръката на заподозрения за предател на Апостола („Не разбрахте ли, не съм аз!“, вика свещеникът по немия клисар Гечо, единствен свидетел на изповедта му); гневи се на цялата революционна еуфория, спихнала по български в страхливост, прагматизъм, кражби, некадърност да решаваме историческата си съдба самостоятелно. Но най-много се гневи сякаш на самия Левски, когото нарича „Обесения“, а не Дякона, и многократно обвинява за убийството на ратайчето – потенциален предател. Поп Кръстю на Владо Пенев има самочувствие, не му е чуждо самохвалството – нали и той е бил комитетски човек, но не крие и страха си от циганските клещи в конака, насочени към гениталиите, които могат да накарат всеки да се разприказва, или пък от евентуална отрова в комката – наказание за предателството, което твърди, че не е извършил…

Постепенно настроението в изповедта на божия служител се модифицира и „избистря“ – и ядната пледоария се превръща във възторг към непостижимата висота на Апостола, във вик на искрено покаяние, в откровено поемане на вина: не само негова лична, но сливаща се с тази на народа, недръзнал да спаси своя герой от двайсетина заптии по пътя към София. Докато ескалира в разтърсващото финално обобщение „Изядохме те, Игнатие, изпихме те!“.

Изпълнението на Владо Пенев е силово, помитащо и не оставя никой зрител в залата безразличен, нищо че при тази мощ някои нюанси, загатнати в текста, се губят. В неговата компания „вторият план“ на Павлин Петрунов като Гечо немия е доста блед на полутъмната сцена, чието пространство е разчупено от декора на няколко нива на именития скулптор Павел Койчев: в центъра му е поливалентна дървена конструкция – едновременно скеле, удържащо разрухата, камбанария, бесилка… Гечо е представител на оная човешка маса, която поп Кръстю громи, но същевременно разбира и оправдава: несбъдналите се бунтари, предаващи идеал и ближни, за да оцелеят.

Изобщо „Великденско вино“ – тази проникновена и неумираща драма на българския характер, е ярък диспут между двете философии на национално поведение: безкомпромисното воюване за идеала, без оглед на опасности и жертви (Апостола), и компромисът да жертваш един, макар и величав, за да запазиш стотици (поп Кръстю). Отсъстващият Васил Левски и Кръстю Никифоров са нещо като Моцарт и Салиери на националната революция. Салиери в „Амадеус“ на Питър Шафър говори за Моцарт така, както свещеникът на Константин Илиев за Дякона: и с неприязън, и с нескрита болка, че той никога няма да може да е като него. Каквито и режисьорски прочити да се раждат през годините, каквито и актьорски превъплъщения да обуславят те, горчивите констатации на големия ни драматург за нефелния „български модел“ явно още дълго ще са актуални.

Спектакълът „Великденско вино“ е дебют и същевременно лебедова песен на Явор Гърдев като щатен режисьор в Народния. Малко преди премиерата той подаде оставка в разгара на скандала между главния режисьор Александър Морфов и завеждащата „Връзки с обществеността“ в театъра Велислава Кръсетва, бивш пиар на ДПС, който започна с една надраскана врата, а как и кога ще завърши – никой не се наема да прогнозира…

Следващите представления са на 31 декември, 10 и 14 януари, 3 и 19 февруари.

Още по темата