Възможно ли е романът „Престъпление и наказание“ на Фьодор Михайлович Достоевски да бъде изчетен за три часа? На мен специално ми трябваха три дни, когато по време на една от първите ми студентски сесии – впрочем не по руска класическа, а по западноевропейска литература, го отворих за някаква произволна справка и…повече не можах да го оставя, докато не стигнах до края. Но това сега няма никакво значение. По-важно е, че за изтъкнатия словенски режисьор Йерней Лоренци три часа са точната мярка да прочете в резюме на зрителите почти 500-те страници на един от най-великите философски трилъри на всички времена със спектакъла си „Престъпление и наказание“, който преди броени вечери гостува в Народния театър в рамките на платформата #СценаБезГраници.
Казвам „да прочете“, защото постановката на Хърватския национален театър в Загреб сякаш прилича повече на колективно литературно четене, в което ние сме слушатели, отколкото на театрален пърформанс. В типичния за Лоренци стил, който опознахме от няколко други негови гостуващи проекти и от работата му в самия Народен театър „Иван Вазов“ („Орфей“), сцената е почти празна, в полукръг са подредени единствено столове, музикални инструменти и стойки за нотни листове, а актьорите излизат непринудено един по един като за репетиция на малък оркестър. И започва четенето.
Артистите произнасят пасажите от романа – дълги откъси или избрани според концепцията за разкриването на главния герой Родион Разколников кратки цитати, като дори указват съответната страница от книгата. След това някои от фрагментите се повтарят, при което актьорите онагледяват с „живи картини“ действието – например вдигането на брадвата, падането на покосената от убиеца старица лихварка, посичането на сестра ѝ, която го заварва на местопрестъплението, и т.н. Този илюстративен подход, осъществяван с детински наивитет, има своето трогателно очарование в някои от другите спектакли на Йерней Лоренци, чиито първоизточници са свързани с мита, с устната наративна традиция като „Илиада“ или „Орфей“, но приложен спрямо философския роман на Достоевски изглежда някак нелепо и не на място. Казвам го с огромен респект към големия режисьор, чиито познати ми досега постановки съм намирала за възхитителни. Тук обаче са рядкост силните образи, ярките визуални послания от „Орфей“ или „Илиада“, няма я иронията, всичко е някак едноизмерно като картинките с обяснения (или обясненията с картинки) в комиксите.
Разбира се, прецизният драматургичен подбор на елементи от литературния материал и сам по себе си може да е достатъчен силно да въздейства и ярко да опише генезиса на драмата – саморазрушението на човека, решил да изпита границите на свободата, извършвайки престъпление, след като си е създал теорията, че има специални хора, на които всичко е позволено, и други, които са безполезни. Неговото превръщане от чувствително дете в предтеча на „свръхчовека“ – роля, чиято тежест той всъщност не може да понесе, е заченато още с разказа за убийството на кончето от група пияни селяни, което потриса малкия Родион. На този разказ и повторението му е отделено особено място и той е един от най-разтърсващите моменти в спектакъла, още в самото му начало. Ала разтърсващ – повече с думите на Достоевски, отколкото с гласа на артиста, който го представя. Музицирането на актьорите и пронизителни шумове изграждат звуковия пейзаж на представлението.
Втората част на спектакъла включва като център историята на Сонечка Мармеладова – дъщеря на изпадналия чиновник и окаян пияница Мармеладов, която е започнала да продава тялото си, за да издържа семейството, и нейното познанство с Разколников. Именно с нея се разгръщат по-експресивните образи в представлението и то добива известна театралност: Соня, коленичила на „четири крака“, замервана с монети от останалите на сцената; вдигнатата чаша и глътката червено вино, което изтича като кръв от устата на умиращия Мармеладов. Сонината чиста душа и вяра в Бога са приз(о)вани да спасят душата на убиеца, чиято нехуманна философия в крайна сметка ще бъде победена от хуманната му същност. И двамата ще се отправят на бегом към каторгата на неговото изкупление, от време на време процвилвайки като коне от впряг на руска тройка… В общата статичност на постановката този трогателен бяг на място (преди това – практикуван самотно от Разколников, може би по трудния път към признаването на вината) е от малкото живи, динамично движещи се акценти.
Спектакълът на Лоренци проследява как Достоевски изследва сложните емоционални процеси у личността, престъпила за кратко от „тъмната страна“ и мъчителното ѝ връщане към светлината и доброто през душевни кризи, размиващи границата между реалността и кошмара. „Фокусът на постановката не е върху самото престъпление, а върху неговото вътрешно преживяване“, обясняват домакините на гастрола. А нима при Достоевски е върху самото престъпление, та той да не е криминален репортер на някой жълт вестник?!...
Актьорският ансамбъл на спектакъла включва Алма Прица, Ксения Маринкович, Ива Йеркович Орешки, Милан Плештина, Лука Драгич, Игор Ковач, Теа Любешич и Иван Грлич. Драматург на постановката е Дино Пешут, сценограф – Бранко Хойник, костюмограф – Белинда Радулович.
