Внезапно ни напусна един от големите ни документалисти Атанас Киряков, съобщиха от кино "Одеон" и Българската национална филмотека. Той бе сред най-рефлективните и интересни български кинематографисти. И най-експедитивният. "Това ми е качество, което придобих като студент във Франция."
Роден е във Варна на 22 март 1939 г. Завършва ИДЕК (Institut des hautes études cinématographiques) в Париж през 1963 г. След завръщането си работи в единствената по това време телевизия (1966 -1970) и в студия "Време" (1970 - 1982).
Филмографията му се състои от около 150 документални и научнопопулярни заглавия, сред които "Вестоносци на вековете", "Да спасим въздуха", "Писани яйца за радост", "За служебно ползване", "Оцелелите", "Обречените", "Цяр", "И в Рая има Ад", "Летящите хора на Жоел", "Иван Кирков или да се спасиш в спомена", "Горяни", "Преходът или какво стана с нас" и др. Носител е на международни и национални награди. С "Концерт за флейта и момиче" (1980) дебютира в игралното кино. От 1993 г. е продуцент на свободна практика. От 1999-а до 2002-ра е директор на студия "Време". През 2015 г. създава игралния филм "Бартер" по историята в документалния му "Омагьосан от морето". През 2020-а завърши два документални филма: "Дорина" и "На чаша вино с Милко Божков". През 2022 г. създаде разтърсващия филм за вечния дисидент Стефан Маринов "1200 страници болка", а през 2025 – "Особен поглед" за Стефан Бочев.
"Атанас Киряков беше повече от режисьор – той беше съвестта на българското документално кино", заявиха в негова памет от Националния филмов център.
Той неведнъж изненадва с вълнуващ ракурс към днешното ни живеене в контекста на миналото. Преди падането на комунистическия режим е автор на няколко филма на екологична тема, сред които "Да спасим въздуха" (1977), който има противоречива съдба – хем получава награда "Златен ритон", хем не е излъчван в последвалите 20 години.
След промените е първият документалист, извадил две от най-травматичните теми в българската история: зверската картина на комунистическите лагери през ужасяващи спомени и уникални документи в "Оцелелите" (1990) и "Обречените" (1994), както и разправата с първото в Източна Европа съпротивление срещу режима - горянското движение в България ("Горяни", 2011).
"Човек си избира какво да прави. Не съжалявам, че не останах в Париж. Едва ли там щях да имам такава реализация, каквато имах тук. Най-важното – не съжалявам, че съм правил полезни неща. И повечето от филмите ми са полезни за обществото. И досега на улицата ме спират възрастни, изстрадали хора и ми говорят и за лагерите, и за горяните. Мисля, че не съм нарцистичен и може би заради това по-малко контактувам с колеги. Друга среда си имам. Но не мога да понасям, когато колеги се ненавиждат. И аз познавам неприятни хора от гилдията, но като видя техни добри филми, не мога да си кривя душата."
Наскоро спечели субсидия негов проект за документален филм за актьора Владимир Пенев. За жалост, не е ясна съдбата му.