Внезапно ни напусна един от големите ни документалисти Атанас Киряков. Той бе сред най-рефлективните и интересни български кинематографисти. И най-експедитивният. "Това ми е качество, което придобих като студент във Франция."
Роден е във Варна на 22 март 1939 г. Завършил е ИДЕК, Париж (1963). Филмографията му се състои от около 150 документални и научнопопулярни заглавия, сред които "Вестоносци на вековете", "Да спасим въздуха", "Писани яйца за радост", "За служебно ползване", "Оцелелите", "Обречените", "Цяр", "И в Рая има Ад", "Летящите хора на Жоел", "Иван Кирков или да се спасиш в спомена", "Горяни", "Преходът или какво стана с нас" и др. Носител е на международни и национални награди. С "Концерт за флейта и момиче" (1980) дебютира в игралното кино. От 1993 г. е продуцент на свободна практика. От 1999-а до 2002-ра е директор на студия "Време". През 2015 г. създава игралния филм "Бартер" по историята в документалния му "Омагьосан от морето". През 2020-а завърши два документални филма: "Дорина" и "На чаша вино с Милко Божков". През 2022 г. създаде разтърсващия филм за вечния дисидент Стефан Маринов "1200 страници болка", а през 2025 – "Особен поглед" за Стефан Бочев.
Атанас Киряков неведнъж изненадва с вълнуващ ракурс към днешното ни живеене в контекста на миналото. Преди падането на комунистическия режим е автор на няколко филма на екологична тема, сред които "Да спасим въздуха" (1977), който има противоречива съдба – хем получава награда, хем не е излъчван в последвалите 20 години.
След промените е първият документалист, извадил две от най-травматичните теми в българската история: зверската картина на комунистическите лагери през ужасяващи спомени и уникални документи в "Оцелелите" (1990) и "Обречените" (1994), както и разправата с първото в Източна Европа съпротивление срещу режима - горянското движение в България ("Горяни", 2011).
"Човек си избира какво да прави. Не съжалявам, че не останах в Париж. Едва ли там щях да имам такава реализация, каквато имах тук. Най-важното – не съжалявам, че съм правил полезни неща. И повечето от филмите ми са полезни за обществото. И досега на улицата ме спират възрастни, изстрадали хора и ми говорят и за лагерите, и за горяните. Мисля, че не съм нарцистичен и може би заради това по-малко контактувам с колеги. Друга среда си имам. Но не мога да понасям, когато колеги се ненавиждат. И аз познавам неприятни хора от гилдията, но като видя техни добри филми, не мога да си кривя душата."
Наскоро спечели проект за документален филм за актьора Владимир Пенев. За жалост, не е ясна съдбата му.
