На 55 години почина писателят Калин Терзийски.
"Приятели, вчера, на 22 януари, в 20:00 ч. почина моят брат Калин Терзийски. Една измъчена, но велика душа напусна мизерния ни свят. Тук беше тясно за него, дано небето го побере", коментира неговият брат Светослав Терзийски във Фейсбук.
Погребението ще бъде утре, 24 януари, от 13:30 ч. в ритуалната зала на Централни софийски гробища.
Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършва НПМГ, като по това време пише първите си стихотворения в сюрреалистичен стил "Стихове на тъмно". След отбиване на двугодишна военна служба в Гранични войски, през 1990 г. записва медицина във Висшия медицински институт (сега Медицински университет - София), където завършва през 1996 г. Специализира психиатрия до 2000 г., като работи в Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" в Курило. Бил е за кратко и дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра.
През 1997 г. получава присъда за дребно хулиганство за политически протест, задето е запалил огън на площада пред сградата на Народното събрание, заедно с Мартин Карбовски. В началото на века прекратява медицинската си кариера и посвещава времето си изцяло на писане, журналистика, радио и телевизия.
Терзийски е автор на няколко стихосбирки, много сборници с разкази и романите "Алкохол", "Лудост", "Войник" и "Любовта на 45-годишния мъж". През 2011 г. писателят е отличен с престижната Европейска награда за литература за сборника си "Има ли кой да ви обича", което му осигурява международно признание и преводи на произведенията му в други страни.
Според литературната критика стилът на Терзийски е личен и автобиографичен, със силен акцент върху вътрешния свят на героите и социалните парадокси. Писателят често използва литературата като инструмент за изследване на човешките слабости и екзистенциални въпроси. Самият той дълги години се бореше с алкохолна зависимост.
В памет на Калин Терзийски споделяме 4 негови истории, които той разказа пред "Сега" през 2010 г.
1. Граничар
През 1990-а бях войник в Гранични войски. Служех на една оперативна застава - Връшка чука, но тъкмо по времето, в което се развива действието, бях командирован в друга застава да рисувам за нагледна агитация. Много добре рисувах Дзерджински заради гърбавия нос и ришельовската брадичка. Както и да е. Един следобед, тъкмо рисувах брадичката на Дзерджински, вдигнаха целия отряд. Това се прави, когато има регистрирано нарушение на границата. Тоест някой бягаше от народната ми република. Вдигнаха петнайсет човека от заставата и заедно със стотина от други застави ни закараха с камиони по границата до село Раяновци, в най-северозападните части на Стара планина. Когато стигнахме до мястото на нарушението, разпръснахме се като едно грамадно ветрило с широка част от двайсет километра. Пръснахме се - войници и кучета, офицери и старшини с вечен махмурлук, по особено дивите и оплетени гори над Раяновци. Аз вървях с един капитан. Бяха ни съобщили, че нарушение има и нарушители са трима чернокожи от Гана. Ние вървяхме - аз и капитанът, говорехме за Албер Камю (тъкмо бях прочел "Чужденецът") и търсехме бягащи негри от Гана, които кой знае защо искаха да отидат от народната република в Съюзна република Югославия. Странно беше. Загубихме се в дивите усои на граничните гори и дълго се опитвахме да се свържем по радиостанцията, за да ни кажат как да намерим заставата. Бяхме уморени и не ни беше до бягащи негри. Накрая успяха да ни упътят, ние намерихме пътека и след два часа стигнахме до заставата. Там се беше събрала вече цялата войска, участвала в преследването. Явно повечето си бяха прекарали времето като нас - загубени по дивите чуки на планината, смутени от мисълта, че търсят бягащи от никъде към никъде негри от Гана.
А негрите от Гана бяха вече заловени. Седяха в един ъгъл на двора на заставата. Аз приближих и се заговорих с охраняващия ги ефрейтор. Той ми каза, че ги довела една баба на осемдесет години. Те я попитали: "Италия....уи го ту Италия", и тя ги подкарала с тояжката си напред, напред: "Я че ви покажем съга дека е Италия". И ги довела в заставата.
Изпуших една цигара с ефрейтора и почерпих негрите. Те ми казаха на пиджин инглиш, че отиват в Италия на първенството по футбол. Аз им казах - "Ами добре".
2. На барикадата
През 1996-а с Карбовски решихме да вдигнем бунт срещу идиотското управление на Жан Виденов. Аз бях млад лекар, взимах заплата от 17 долара и имах малка дъщеря. Беше логично да вдигна бунт. Отидохме пред Народното събрание и натрупахме двуметров куп дърва. Бяхме само двамата. Хората в България още дояждаха мазнотиите, натрупани през блажния и застоял социализъм. Никой не искаше все още да се бунтува, защото още не беше 1997-а. Ние запалихме дървата и зачакахме да дойде полиция, за да започне бунтът ни. Поглеждахме си часовниците. Полицаите дойдоха след половин час. Ние бяхме написали на един лист "По-добре малък огън днес, отколкото голям пожар утре". Полицаите се захванаха да ни бият с обгорелите тояги и дъски, ние се дърпахме и нещо протестирахме. После ни закараха в районното към "Гео Милев" и там висяхме на трамвая до сутринта. Посред нощ докараха при нас и някакъв френски контрабандист, който карал незаконно чорапи. Беше бос и мръзнеше. На следващия или по-следващия ден ни съдиха. Съдийката, като чу гневните ни обяснения за това, че нещо трябва да се направи за тази измъчена държава - ако трябва, дори и с огън, - се засмя и ни осъди на 50 лева за дребно хулиганство.
3. Полет над кукувиче гнездо
През 1998-а работех като лекар в Психиатричната болница в Нови Искър - по-известна просто като Курило. Една юнска или Бог знае каква дъхава и прохладна нощ всред големия парк на психиатрията бродех и всъщност не бродех, а бързах сам в мрака между бараките, за да приема в Мъжко остро отделение нов пациент, докаран с линейка на диспансера. Минавах покрай една барака, една от вратите зееше отворена и черна. Но в дъното на мрака нещо просветваше - бяла фигура. Не обърнах внимание. Минах покрай черната врата и изведнъж страшен удар се стовари в черепа ми, в дясното ми око. Хиляди звезди блеснаха и аз приклекнах. От окото ми шурна кръв, аз надигнах глава и през хилядите искри видях двойно и размазано Атанас Наков - един от най-старите хроници на болницата. Той стоеше над мене със свит юмрук и нещо си ломотеше. Беше дребен като парцалена кукла, но юмрукът му стърчеше невероятно корав от тая парцалена кукла. Не знаех какво да направя. Той беше напълно неадекватен, с нелечима шизофрения, напълно и дълбоко променила личността му. Цялата ми телесна дивота искаше да изригне върху него и да го смаже. Но аз бях осемдесет килограма, а той - петдесет. Аз бях здрав, а той - болен. Аз бях лекар - той дете на хаоса. Надигнах се и ми прилоша. Целият бях червен и бял - лекарска престилка и кръв. Не можех даже да се разсърдя на Атанас Наков. Затътрихме се към острото отделение... След месец неочаквано Наков толкова се подобри, че го пуснах да си отиде вкъщи. Не си беше ходил от десет години.
Не му хареса. И се върна.
4. Депресант
През 2008-а бях на път да умра. Пиех потресаващо много и вземах цели шепи успокоителни. Дните се губеха и изтичаха, без да ги забелязвам. Бях писател, нямах пари и хората изпитваха съжаление и отвращение от мене. Бях отчаян и напълно свършен човек. Като психиатър знаех, че скоро ще умра. Един ден през август ми се обади една жена - пророчица или кой знае - нещо като екстрасенс или гадателка. Каза, че е моя почитателка и е чела една от книгите ми. Реших, че тя е поредната смахната, която търси своя лекар, за да му излива душата си. Аз бях психиатър и лудите ми се лепяха. Но не я отблъснах. Започнах да си говоря с нея. Тя се оказа извънредно умна. Имаше невероятни способности да предвижда разни неща, беше ясно - аз мразя до мозъка на костите си всякакъв окултизъм, даже не знам коя зодия съм, но тази жена наистина владееше някакво особено познание. Обаждаше ми се всеки ден. Аз се опитвах да се скрия от нея, но тя беше дяволски настоятелна. Намираше ме на скайп, по телефона и по имейла. Обсаждаше ме. Беше направила нещо като параклис в селото си и там беше сложила мое стихотворение. Всичко беше ужасно странно. Аз бях омагьосан от нея въпреки волята си, а може би точно по волята си. След стотици часове разговори с нея, след осем месеца аз спрях алкохола, наркотиците, даже цигарите. Написах роман, който тя беше предвидила - роман за потресаващата и грамадна борба на човека със Зависимостта. Романът се казва "Алкохол" и излиза през юни 2010. Сега мога да изкача на бегом стълбите до седмия етаж. Жив съм.
