9 март би трябвало да е добър ден за Народния - в столицата за пръв път гостува „Отело”, новата продукция на варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”. Пиесата вече се игра три пъти в морския град, срещайки одобрението на местната публика. 

Поставянето на популярни класически произведения по принцип не е лека задача. В предварителните рекламни съобщения на театъра бе акцентирано върху „мигрантската тема”, която режисьора Пламен Марков привнася (мавърът Отело, Яго и Шутът са от обща чуждоземна страна). Но този нюанс е незначителен. Марков, който е един от доайените в поставянето на Шекспир у нас, постига силно въздействие и без мигрантската линия, вкарана очевидно заради модата в злободневието.

Съвсем други са достойнствата на пиесата. На първо място е жанровото композиране. Три четвърти от действието тече на ръба на комедията, публиката се забавлява и смее. И изведнъж в последните двадесетина минути настава същинската трагедия – с убийствата, оголената мерзост, човешкия крах.

От този контраст трагедията не губи, напротив – стоварва се с цялата суровост върху зрителя. Като увеселително влакче по ръба на вулкан – и свличане в него. Забавно, дори отпуснат може да се чувства зрителят през повечето време, но накрая, ако е по-сантиментален – плаче. 

Второто голямо достойнство е актьорската игра. В други ключови пиеси на варненския театър съставът не се справя тъй успешно – и се чудиш режисьорът ли бърка или артистите. Сега ролята директно „полепва” по всеки един.

Голямата игра е на Симеон Лютаков. Без да прави видимо нещо особено, той успява да придаде пълнокръвен трагичен Отело. Мавърът е и безумно влюбен, и разрушителен. Как изглежда един такъв мъж на около 50 години (колкото е Лютаков)? Със сигурност - сложно изглежда. Отело постъпва като хала, но същевременно не е лековат; зрителят усеща дилемите и емоциите в него, но са и прикрити (тъй както зрелите хора дисциплинирано ги подтискат външно). Лютаков постига ефекта.

На сцената като заден декор върху подвижни модули са разположени фотоси. На тях - лицата на главните герои в едър план с препратка към съвремието. Актьорите ги местят, движат се между тях: метафора за душевния лабиринт - и вечен, статичен, и като мобилен житейки коридор за тленните хора. И пак Отело е най-въздействащ, този път с образ върху снимка.

Пенко Господинов е безупречен като Яго. На Стоян Радев са поверени две роли - удвоява винаги силното си присъствие. Свежи и различни от вече вижданото са младите Полина Недкова и Цветина Петрова като Дездемона и Емилия (жена на Яго). Всъщност най-хубавото е, че точно в момента варненският театър е събрал доста добри млади артисти, което пролича и при "Драконът" на Явор Гърдев.

„Отело” има и недостатъци. На 1-2 места – сексуалност на границата на добрия вкус (за да се забавлява публиката, разбира се). Финалът – леко претупан. Ако при Радев се постига ефект с двойната роля, не е ясно защо същото се случва с по-незначителни образи. Но достойнствата (сред тях и прекрасната музика на Петя Диманова) правят слабостите пренебрежими.

Така или иначе „Отело” е прекрасна пиеса, която най-вероятно ще е сред фаворитите за театрални награди. Но по-важното е, че се е получил театър, който кара публиката да се чувства добре, поднасяйки й класически истини. Пък който сред зрителите обича да мисли, със сигурност ще мисли след нея.