Варна, Драматичен театър, „Време разделно“. Режисьор Бина Харалампиева, драматург Юрий Дачев.
Пиесата според датировката е историческа. 40 години след филма е първа, общо втора.
Предизвикателството би следвало да е огромно. Не защото трябва да копира образеца, а защото летвата изисква невероятен скок.
Манол е почти веселяк. Бъбривец, на когото съселяните се радват. Обяснява се в любов на Елица, пърхат под ръка: "Аз, като се върна от Беломорието, само теб гледам, но не мога заради Момчил..." Голям авер е със Сюлейман ага (образът на Васил Михайлов във филма). Двамата играят нещо като канадска борба. Манол, разбира се, не дава вярата, избира секирата. Енигма остава отде тази твърдост в този човек.
Сюлейман ага е директно комичен през половината време. Малко като шматка. Лафове със съпругата Гюлфие. В същото време е убил брат си, през образа му преминава част от трагедията – кръпка.
Много лоши връзки към епоса, празнина за ужаса, величието. Липсва смразяващата сила на мълчанието. Липсва и яснотата защо пустият Караибрахим не потопява в кръв от раз долината (става видимо към края). По-възрастните знаем. 20-годишните - не е задължително. Ако е за нас пиесата – няма смисъл. За тях – едва ли е.
Актьорите играят. Горят, влагат се. Много силна Даниела Викторова (баба Сребра).
Има и силни моменти. Директно – разтърсващи. През цялото време се моля искрено да променят общото усещане.
Пиесата цели да разгърне характерите отвъд историзма. Ако искате същото – прочетете книгата, гледайте филма.
Публиката прекъсва с аплодисменти на периоди. Манол и Елица се целуват – пляскане. Лаф на Гюлфие – смее се. Накрая 20 минути е на крака. „Разтърсващо“, „смазващо“, „покъртително“, „невероятно“, „епохално“, „един път“, „остави ме без дъх“ летят в социалните мрежи.
Мен ме няма. Признавам си.
