Да се пише отзив за постановката "Под игото" на Варненския драматичен театър е трудна задача. Със сигурност обаче е по-малко трудна от всяка творческа интерпретация на великия Вазов образец - каквото и да се сътвори, ще е непълно, дискусионно.

Премиерата се състоя на 19 септември, препълненият ДТ "Стоян Бъчваров" аплодира от сърце. Постановката е добра, вълнуваща, със сигурност ще е претендент за множество награди. Но трудността да се напише отзив идва от факта, че въпреки положителния резултат са налице слаби места, направо "дупки" - да го е яд човек на тях; и да се чуди да ги споменава ли насред заслужената еуфория. И все пак:

Бойчо Огнянов (Богдан Бухалов) е дългокос витален тип, почти интелектуален. Чувствен, но по начин, че очакваш да вземе китара и запее. Изпитът на децата при Радините вълнения като сцена буди съжаление, че не е доближен и сантиметър оригиналният заряд (не по вина на актьорите). Финалът е кръпка (главните герои просто падат убити). Един-двама от артистите играят бледо. Много е спорно и доколко Кириак Стефчов може да бъде фигура от комични моменти. Стоян Радев прави каквото трябва, но който го е гледал като Мефистофел ("Фауст", 2010 г, Лилия Абаджиева) знае, че сам е поставил връх на злодей - който не винаги е в състояние да повтори. 

Срещу повечето от тия впечатления може да се опонира, че идеята не е да се следва стриктно "Под игото",  а да се отправи съвремието и т.н. Тъй де, но някои неща просто не са се получили.

Извън тях, обаче, следва да бъде писано с възторг:

Много добре направени идейни моменти - философия, послания, въпроси - за свободата, отговорността, (само)заблудите, щастието, лошотията, патриотизма, личното, общото... Голяма част са представени от д-р Соколов (Иван Юруков), но не само. В един момент дори Кириак Стефчов осмисля съществуването си:  "Аз съм Юда. Винаги се нуждаете от него. Закъде сте без Юда?" 

Изключителен баланс в динамиката между комедия и трагедия. Публиката се и смее, и й идва да плаче, забавлява се, умисля - случва се леко, спонтанно, без натъртване, без преекспониране. Като една смешно-страшна приказка на един дъх. Съчетано с гореспоменатите идейни акценти, се е получил изключителен, много трудно постижим резултат.

Музика (Асен Аврамов) на място, когато трябва. Непретенциозна в добрия смисъл, обогатяваща действието.

Съвършена сцена с многострадалната Геновева. Там и на други места във вихъра е кака Гинка (Веселина Михалкова), на която дължим много от забавата в представлението. 

Изключително силна игра на Свилен Стоянов и Симеон Лютаков. Героите им - съответно чорбаджи Юрдан и фарфарона Фратю, имат позасилено присъствие спрямо оригинала. Юрдан представя не само личната алчност, но и консервативната гледна точка към събитията. Фратю - безхарактерността, подлизурството - комично разтворено в трагичното собствено безсмислие - чак до симпатия,  защото е жертва на природния си характер. И двамата актьори допринасят доста отвъд рамките на образите. Неусетно, макар да не са централни герои, от Юрдан и Фратю идва мощен добър театър.

Много силна игра и на доста от другите артисти. От по-младите следва да се отбележи Недялко Стефанов, който като Кандов внася чистота, искреност, свежест.

Като цяло тежестта от Бойчо, Кириак и Рада (Христина Джурова) е прехвърлена към останалите образи. Което помага преживяването и идеите да бъдат насочени към обществото, към сложното нещо, което "сме всички"  - а не към класически изчистените личностни символи.

Публиката да се смее, плаче, да се замисли за българския характер, за оцелялото от него, да го заобича, да се обединим - така режисьорката Бина Харалампиева описа предварително целите на спектакъла. Може да се заключи, че всичко е постигнато, без обединението - то не е по силите на театъра.