За първите осем месеца на управлението си кабинетът на Росен Желязков трябваше да преодолее пет вота на недоверие. Опозиционните сили бяха превърнали вотовете в упражнение, провеждано почти като по график. Последният беше през септември и премина по същия начин, както и останалите четири преди него – с предизвестен успех за управляващите от ГЕРБ-СДС, БСП, ИТН и "ДПС-Ново начало".
В един момент опозицията осъзна, че политическа полза от това няма – нито подкопава мнозинството, нито консолидира противниците му и по-скоро отегчава публиката, отколкото да я мобилизира срещу властта. Затова тихомълком се дистанцира от тази практика. Сега изглежда сякаш по същия начин могат да се обезценят и протестите.
След като затихнаха през лятото, от есента уличните демонстрации отново понабраха скорост. Опозиционните политици усърдно работят в тази посока. Специално ПП много разчита на това – представители на партията в местната власт лежат в ареста вече месеци наред и съпартийците им се надяват да им помогнат чрез натиск от улицата.
Тук-там изникват и други поводи за недоволство, като исканията на младите лекари за по-високи заплати и напрежението в различни обществени групи, предизвикано от проекта на управляващите за държавен бюджет. Продължават и честите улични акции на активистки групи като "Правосъдие за всеки" и "БОЕЦ" срещу политическото влияние в правосъдието и в МВР. И сега ПП, с подкрепата на ДБ, се мъчи да консолидира тези отделни потоци на негодувание срещу властта в единно протестно движение.
На пръв поглед, в това има резон. Ако искаш да отслабиш или свалиш кабинета, трябва да търсиш хората, които също имат проблем с властта, да ги обединиш и да работите заедно. Проблемът е, че такъв подход смесва твърде различни каузи – от безобразията в съдебната власт до предстоящото увеличение на данъците.
Според ПП и ДБ това смесване е правилно, защото всички проблеми са предизвикани от Бойко Борисов и Делян Пеевски, които командват държавата. Например, ако не ти харесва увеличаването на осигуровките, трябва да протестираш срещу ГЕРБ и "Новото начало" и да вдигаш "сърца за Благо", защото и при едното, и при другото всичко опира до тандема Борисов-Пеевски. Такава е логика на обединението. Тези демонстрации обаче все така събират до няколко хиляди души, при това предимно сподвижници на ПП. Това подсказва, че широката общественост изглежда не споделя виждането на политиците, че могат да събират всякакви каузи, които им попаднат.
За липсата на масовост допринася и онова, което в социалните мрежи някой определи като "абонамент за протест". Редовно излизаш на улицата, слушаш едни и същи оратори, които споделят еднакви тези, правиш пешеходна обиколка в центъра на София – най-често пред празни държавни ведомства в извънработно време, и се прибираш. Като навик, причините и смисълът за който много-много не се замисляш.
А каква е крайната цел? Решава ли подобно автоматизирано действие някаква непосредствена политическа задача, която може да промени причините, поради които хората чувстват недоволство? Или просто цели да покаже, че свикалите демонстрацията партии правят нещо? Превръща ли се тогава протестът в занятие по "график" - също като безполезните вотове на недоверие, които опозицията се принуди да изостави?
А може би опозицията трябва да се фокусира върху основната задача на всяка политическа сила – да печели избори. Остана една година до президентския вот. Каквото се случи тогава, най-вероятно ще предопредели и следващите избори за Народно събрание. Това всъщност е големият шанс на парламентарната опозиция да промени нещо в сегашната конфигурация, която изцяло благоприятства управляващите.
Слабичката протестна вълна, при това неподплатена от сили и план, не изглежда да помага за справянето с такава мащабна политическа задача. По-скоро остава впечатлението, че опозицията сякаш се залисва на улицата, защото не желае да се заеме с пречките пред издигането на широко популярна кандидатура. А точно това ще предреши дали въобще ще има политическо бъдеще.
