- В България сте, за да отбележите 20-годишнината на "Историкът" - вашия бестселър за вампири, от който започна всичко. Как ви хрумна идеята да подкрепяте българската литература и да я популяризирате отвъд океана?

- В продължение на много години съм посещавала България като гост на семейството си, като изследовател, имам приятели тук, но когато през 2006 г. дойдох за промоцията на романа, за пръв път се срещнах с писатели и издатели. В разговорите ни започнах да осъзнавам колко трудни са обстоятелствата за тях тук и тогава. Нямаха особени възможности за стипендии. Имаше две, само две литературни награди. Нямаше литературни работилници. Имаше много малко финансиране за литература - навсякъде литературата обикновено е на последно място в списъка на изкуствата, когато става дума за субсидии. В същото време в България се изливаше истински порой от англоезична литература. 

Така че започнах да мисля как да отдам за тази кауза част от приходите от "Историкът", която бе издадена на 40 езика, и не можах да открия в страната организация, която да върши добра литературна и образователна работа. Така се роди идеята аз да създам такава, с помощта на моя съосновател Светлозар Желев. 

Трябва да благодаря и на нашата фантастична директорка в продължение на много години - Милена Делева, която сега работи в арт организация в САЩ, но тя свърши огромната част от установяването на нашата програма. Сега имаме друга чудесна директорка - Виолета Радкова. Аз съм човекът с идеята - използвах ресурсите си, включително връзките си с писатели в САЩ и по света, но по-голямата част от постигнатото е дело на моите колеги. 

- Издателят, сега и народен представител, Манол Пейков казва за вас: "Елизабет Костова върши работата на цяла една държава по отношение на литературата ѝ. Защото нашата държава в това отношение я няма. Тя е посланикът на българската книга в Америка." Как се чувствате в такава важна роля?

- Това изказване е голяма чест за мен, но все пак мисля, че истинските посланици на българската литература - това са българските писатели. Аз и други хора може да сме помогнали, да сме осигурили някои канали, но е наистина вълнуващо да виждаш български книги, издадени в САЩ и Великобритания. Анджела Родел (преводач и носител на "Букър", работила дълги години с фондацията - бел. ред.) също има огромна заслуга за това. 

Работим с водещото американско издателство Open Letter Press и ако отворите сайта му, ще видите там редица прекрасни романи от български писатели, издадени в САЩ. Опитваме се и да промотираме изкуството на превода тук, в България, където се работи по преводи от английски на български. 

- Какво харесват чуждестранните читатели в нашата литература? Екзотично ли звучи тя за тях?

- Всички ние приемаме за екзотични местата, които не познаваме. Когато българите четат за Филаделфия, тя също е екзотика. Но има и друго. Ние, американските читатели, дори 36 години по-късно се чувстваме сякаш надникваме зад Желязната завеса - нещо, което не сме могли да направим преди. Аз бях на 25, когато падна Берлинската стена, младостта ми е преминала в света от Студената война. Бяхме много любопитни: какво е изкуството там?

България е в Европа, но изпитва и редица влияния от други части на Евразия и има сложна, многопластова история. Често хората чуват за археологията или за традиционната музика и танци. Но когато четат съвременна поезия и проза, те опознават днешна България. Да си читател е като да надничаш през ключалката на врата. Да, тази врата не е вече затворена от цензурата, но тя все още е далеч от нас. Това, което ме смайва, е, че когато американските читатели започнат да четат за България, те често се запалват, търсят други автори, четат още книги, понякога дори идват тук. Всичко това им се струва много интригуващо. 

- Споменахте младостта си и падането на Берлинската стена. Знам, че сте пристигнали тук именно през 1989 г., за да изучавате българския фолклор. Какво си спомняте от онова време?

- Помня колко напрегнато беше. Атмосферата в града беше напрегната. Хората изпитваха лишения. Бяха нервни, особено по-възрастните, за които това бе краят на една система, просъществувала 45 години. Снабдителните вериги се сриваха, навсякъде по ъглите имаше огромни купчини зелки, които гниеха. Беше зимата на 1989 г. Наистина мрачен момент, но във въздуха се усещаше и вълнение. Играеха се куклени шоута в парковете, политически шоута. Хора пееха и свиреха на китара по улиците. Млади мъже си пускаха бради за пръв път. Имаше усещане за политическа промяна и някакво безстрашие в сърцето на цялата тази нервност. 

Да, хората бяха напрегнати, но в сърцата си казваха: това трябва да се промени. 

- И сте срещнали съпруга си по време на протестите?

- Всъщност, срещнах го в университета. Но да, той ходеше на демонстрациите точно по това време. И аз отидох на няколко, направих снимки. Нямаше смартфони тогава, но снимахме с камера.

- Сегашното ви посещение съвпадна с нови протести срещу правителството и срещу корупцията - най-големите от 30 години насам. Знаете ли? Ходихте ли?

- Да, бях на големия протест на 10 декември. Беше изумително. Бях трогната да видя толкова много млади хора. И съм щастлива, че хората, особено младите, искат по-добро бъдеще. Че казват: бъдещото принадлежи на нас, не на шепа политици. 

- Какво е усещането, сравнено с първите ви посещения преди 35 години? България със сигурност се е променила много. 

- Много е различно. Чувства се една отвореност - да, има икономическо напрежение и трудности, но България днес е отворена и свободна. Знам, че съществува голям натиск и цензура върху пресата, но България, в която дойдох за пръв път преди 35 години, беше несравнимо по-затворена, по много начини. Сега е по-светло и по-чисто. Има и по-голяма гъвкавост: бъдещето може да се случи по един или по друг начин. 

При първото си посещение в България аз изпитах невероятно гостоприемство и доброта. В селата тогава срещнах много хора, които бяха на 80, 90 или дори 100 години - тези хора ги няма днес. Натъжава ме да виждам толкова изоставени села. В хода на вашето поколение много села се опразниха, а и много талантливи хора напуснаха България. Но в това отношение също има промяна. Мнозина се завръщат, след като завършат образованието си в чужбина, и мисля, че в последните 10 години "изтичането на мозъци" донякъде е обърнало посоката. 

Получи се доста сложен отговор, но и картината е сложна. 

- Благодаря Ви за него. Но и Америка много се промени в последните години.

- Ох, направо не е за вярване. Тези политики, тези ужасни изборни резултати, които претърпяхме, са много обезсърчаващи. Преживяваме нещо подобно на вас, българите, но за нещастие, го преживяваме пред очите на целия свят. Толкова е унизително! Това е режим - да, ще го нарека режим - който е идеологическата опозиция на критичното мислене, на изкуствата, на свободата на изразяване, на свободата на личния избор. 

Да, то ни се представя като форма на успех и богатство, но това е много обезсърчаващо, особено за неправителствените организации от всеки вид. Много мои познати, които работят в университетите, също преживяват неприятни неща. А над всичко е атмосферата на нетърпимост към други хора. Надявам се, че и ние ще излезем на протест, както българите го направиха. Протестите след убийството на Джордж Флойд бяха наистина мащабни, и включваха представители на всички поколения, но от идването на Тръмп на власт подобно нещо не се е случило. 

А той беше избран от сравнително малък брой хора. Мнозина не гласуваха. Надявам се младите хора в САЩ да се политизират, защото силно се нуждаем от това днес. 

- САЩ стават все по-враждебни към чужденците. Чувствали ли сте подобна враждебност, като човек с българска фамилия?

- Не на този етап, защото САЩ е страна от имигранти и има много различни имена. Моят съпруг е американски гражданин и не е под директна заплаха. Но намирам за ужасно, че имигрантите биват превръщани в изкупителна жертва по този начин. Отвратително е отношението към хората, които не са родени тук.  И работните места в САЩ не изчезват, защото имигрантите ги вземат. Те изчезват, защото сме продали производството си на Югоизточна Азия. Също заради автоматизацията. Така че това е явна лъжа. Голяма част от тежката работа - селскостопанска например, която американците не биха вършили - се върши от имигранти. 

- Същият наратив сработи за Брекзит, например. 

- Да, това е вид носталгичен разказ за свят, който в действителност не съществува. 

- Пеете ли все още български народни песни?

- Само за забавление у дома. Не пея вече в хор. Но започнах да уча български народни танци, които са много трудни! Винаги ме е учудвало и дразнило, като чуя някой да говори за "простия селски живот" и "простите селски хора". Танците и музиката, които те са създали, са толкова предизвикателни, сложни и богати. Това е майсторска форма на изкуство. Така че съм много щастлива, че сега, малко по малко, се уча да танцувам. Надявам се да продължа да го правя, докато мога да ходя. 

- Нека се върнем към литературата за един последен въпрос. Как гледате на навлизането на изкуствения интелект в работата на писатели и преводачи? Под заплаха ли е литературата, писана от хора?

- Струва ми се, че зависи от това какво определяме като литература. Не мисля, че машината може да пресъздаде, че някога изобщо ще може да пресъздаде, дълбоко лично преживяване. А едно стихотворение или един роман е именно това. Вече е ясно, че ИИ може да пише доста четивно. Умел е. Но трябва да помним, че литературната творба е създаване. Тя е процес. Преживяване на съзиданието. 

Не знаем дали машината изпитва нещо, докато създава. Но ние мислим за литературата като за опит, който някой е имал. Романът е преживяване, не само продукт. Няма шанс ИИ да напише вашия роман или моето стихотворение - просто защото той не изпитва същото, по същия начин. Писането е лично пътуване.

От друга страна, има реална опасност читателите да свикнат с по-невнимателно изработен текст или с по-лош превод. Но когато чуеш или четеш проза, написана от ИИ, в нея има нещо мъртво. Има една неловкост. По-взискателният читател веднага ще я усети. Това може да се промени, когато той стане по-сръчен и натрупа още повече опит. Но да, мисля, че е заплаха, особено за поминъка на преводачите.