Мислите ли, че провалящите се хора не знаят, че са провалени? Мислите ли, че онези, които са зле образовани, които са по-малко или никак неуспели, че те не са наясно с положението си? Дори престъпниците знаят отлично, че са престъпници. И ако е така, как на неуспелите хора, на провалените граждани – каквито сме повечето, а и каквато е държавата ни – как на такава да поискаш гласа, подкрепата, доверието, за да правиш някаква промяна? Да заведеш тези хора към някакво „по-добро“?

Разбирам ви. Животът в общество би трябвало да бъде празник. За нас обаче празник няма. А ни се струва, че и общество няма. „Някой-не-на-място“ води нашето общество, цялата ни държава, така ни изглежда. А ние самите бихме ли водили? Как се води това, което го няма – щом е само някакъв механичен сбор на лица, набутани между отдавна очертани граници? Май дълбоко в сърцето си ние мечтаем да се прокарат нови граници, да отделим себе си от това,
което не е общество... Да останем само в нашия кръг, с който се разбираме и можем да излезем наглава.

Тази неделя в храмовете у нас беше прочетен откъс от Евангелието, известен като Притчата за блудния син. И тя има пряка връзка с това обществено „наше“, колкото и някой да се изненада от сравненията. Ето защо и как.

Поуката от притчата за блудния син е също толкова сериозна, колкото и очевидна. Поуката е особено ценна за онези от нас, които в тази история виждат себе си сякаш са добрия син, по-големия и „правилния“, а не пропадналия. Ще припомня, по силите си, събитията в разказа. Единият от синовете на любящ баща, малкият и неразумен наследник, е на път да провали живота си. Той взима частта, която му се полага от наследството, и я прахосва в чужда страна. Ако прескочим неговите страдания (провал, фалит, глад) и стигнем до помъдряването му, ето как го заварваме. Незрелият и заблуден („блуден“) син, е в ужасяваща криза. Обедняването и нуждата го отърсват от страстите, които са го движили, отрезвен е след приключенията. Намира се в най-ниската точка. „Блуден“ идва да каже и за част от удоволствията, в които е разпилял набързо имането – с „блудници“, по прищявката на младостта и нагона си. В старославянската традиция, а оттам и в българския съвременен език, е познат като „блудния син“. В гръцкия оригинал той е наречен „прахосник“, човек, който разпилява. Също и в латинския (vivendo luxuriose, живял е „разточително“, „в лукс“). У нас е „блуден“. За това колко са се свързали в българския език думите и понятията „блудствам“, „заблуденост“, „блуден“, е интересно да се помисли отделно. Но да погледнем към младия мъж сега.

Връща се той, иска от баща си прошка, моли да бъде приет обратно в къщи. Това предизвиква бащината радост, в къщата настава празник. Прошката е дадена, щастливи са и двамата. Единият е получил сина си обратно, като от мъртвите. Другият пък си е възвърнал бащината грижа и дома, които е изоставил. Насред тази радост се появява по-големият брат. За него ми е мисълта и с него ние често можем да се оприличим. Вижда добрият брат какво се случва в къщи, стават му ясни и събитието, и поводът за радостта. Но сам той не се радва. Не влиза вътре да празнува. Баща му се тревожи – защо сега такива неща, вместо да се съберат тримата и да споделят празника? Синът, големият, се дръпва, не иска и това си е.

Бащата излиза от дома си, за да разговарят. Бащата не е някой, който със сила налага волята си. Той не отсича, без да изслуша. Напротив, захваща се да убеждава по-големия си син:

– Защо се сърдиш? Не трябва ли да се радваме, даже много? Виж какво става тук – брат ти, който беше загубен и за него нищо не знаехме, ето го, дошъл си е! Жив е, обича ни още, иска да е с нас, друго може ли да има значение? Каквото е било, е било, то е минало. Ние бяхме приели смъртта, загубата на твоя брат. Нали ти през цялото това време всъщност брат нямаше, както и аз по-малък син нямах? Ела, да се радваме всички, сега и двамата сте тук, и ти пак имаш брат. Ето, той иска да работи на нивите ни, както ти работиш. Даже не като наследник, а като наемник иска да се хване на работа в имота ни – виж какъв труженик сме придобили, как да не се радваме?

Големият брат, понеже е дълбоко засегнат от нещо, не приема тези убеждавания на баща си.

– Аз – казва, – цял живот ти служа и всяка твоя заповед изпълнявам. До теб съм, на крачка не съм отстъпил. И ето, ти нито веднъж не си ми дал дори едно козле да заколя и да попирувам. Ей така, да се повеселя и аз с моите приятели, да си направим угощение. А на този, който ти прахоса събрания имот, който съсипа наследеното и го пропиля с развратници къде ли не, ти изведнъж за него закла най-скъпото, угоено за голям празник теле!

Изглежда, че този разговор е стигнал дотам, докъдето изобщо може да стигне. Накъде повече? Аргументите са казани. Сега бащата няма как да върне нещо назад, та да удовлетвори терзанието на по-големия си, послушен син. Изглежда, че единственото, което предстои, е да се изчака да мине време. За да се уталожи тази емоция, това чувство в сърцето на сърдития. Защото наистина ни се струва, че тук става дума за емоции, за чувства. За някакви вълнения на сърцето – удовлетворение и неудовлетвореност. Но ето, че бащата не се примирява с това положение, не иска просто да приложи лекарството на времето. Бащата не желае да отдаде този критичен момент на забравата. По същия начин, както не е забравял нито за ден липсващия, напуснал го малък син. Напротив, очаквал го е, дори без да има ясна надежда, затова и го вижда пръв, отдалеч и се втурва да го посрещне. Той си иска и двамата сина – не жали за стопилото се наследство, не е огорчен заради прахосаното. Както и не брои това, което продължава да е в неговото владение – той иска взаимната радост, сърдечната близост на всички в дома.

Това е и нашето положение. Когато сме „на правилната страна на историята“, като добри и послушни синове, ние пак не успяваме да построим свят, макар и да изграждаме някакви строежи. Чертаем планове, правим къщи, прокарваме пътища, но това само привидно е свят – защото лесно се чупи. Достатъчно е наследниците ни го продадат на безценица, да прахосат усилията ни. И край. Светът се изгражда по друг начин, не само с праволинеен труд, не с механични професионални методи. Индустрията или земеделието, строителството и животновъдството, всичко това са професии и науки за обработване на света и извличане на блага от него – но създаването на свят е съвсем друга работа, различно дело. То е като бащинство, не като икономическа организация и планиране. 

Затова и не сме готови още да бъдем бащи на общността, мъдри управници на народа, т.е. да бъдем истински глави на фамилията. На демокрацията, ако щете. Не сме на нивото да управляваме света и имота си, народното и колективното, града или държавата си – демокрацията си, пак ще кажа – както това би направил истинският, отговорен стопанин. Ние може и да сме умели техници, талантливи занаятчии и работяги, да имаме успехи, но нямаме високата отговорност и великата визия на един истински Баща. Когато пък сме поразени от глупостта си, от алчността си или просто от заблудите на младостта или от наивността (дори на зрели години), ние сме такива като блудния син... И ето ти парадокс – тъкмо тогава сме по-близо до едно възможно обръщане. По-близо сме до синовното, защото в него има любов и привързаност, повече отколкото разумно подчинение или изпълнение на изисквания, на правила.

И трябва ли сега да ви пояснявам какво е значението на този разказ чисто политически днес, във вашето обществено битие – дори да не го подозирате? Дори още повече: ако не си давате сметка за мястото на разказа във вашия обществен мир и за вашето място в самата притча, тогава значи със сигурност се намирате в нея и тя – във вас. Аз поне с двата крака съм вътре.

Демократичната общност – безпощадна е. Смята, че това, което притежава, я отличава радикално – най-вече високото знание и умът. И смята, че „високото“ ѝ принадлежи по право. Всеки глас за това, че ценностите са общи, че постигнатото е „твое“ само когато си готов да го споделяш, е обречен. Опиташ ли да предупредиш, че няма как винаги и във всичко човек да е прав, не те чуват. Ако намекнеш, че „синята кръв“ е отговорност, че е повече задължение, а не
привилегия... тогава чуваш: „Не ме занимавай с глупости“. Хората обаче не очакват да ги съдиш, те се надяват да ги приемеш.

Няма лидери, защото няма бащи.