Хеда Габлер, във времето на създаването на пиесата от норвежкия драматург Хенрик Ибсен (1891), е определяна като женска версия на Хамлет или може би е смятана за една от първите суфражетки, борещи се за равни права с мъжа и свободен избор. През 50-те години на ХХ век тази героиня можеше да бъде наречена бунтар без кауза или да я причислят към „сърдитите млади хора“. А днес – да бъде диагностицирана с тежка клинична депресия (впрочем известно е, че още Ибсен се е интересувал от зараждащата се тогава наука за психичните заболявания, макар да е знаел твърде малко за тях по съвременните стандарти). Дори след премиерата на свръхтехнологизираната модерна интерпретация на „Хеда Габлер“ от режисьора Тимофей Кулябин в Народния театър, този характер си остава загадка. Що за човешки феномен е Хеда Габлер?...

Спектакълът на Кулябин очевидно буди нееднозначни реакции сред публиката на първите четири представления. И сякаш най-често повтаряната му характеристика е „потрес“ – от най-ниското стъпало на неприемане до най-високото на естетически възторзи и възможен катарзис. А това е вече е чудесно, защото останали безразлични явно няма…

Подозирам, че отхвърлянето не е заради нарушаване на свещеното театрално действо „на живо“ в амбициозния проект на Кулябин и доминирането на филмовите и тв похвати с излъчването в реално време на събития, случващи се извън основното място на действие – сцената. А поради изначално „сбъркания“ код на този персонаж, заложен така от самия автор и засилен неимоверно повече от режисьора. Признавам, че отдавна имам проблем с тази героиня: още когато преди много години за пръв път гледах пиесата в главната роля с Доротея Тончева – тогава красива и млада. Мислех си, че ми липсва житейски опит, за да разбера Хеда, но я харесвах и без да се разхожда по улиците покрай Народния театър. Още помня изящните движения на ръцете й, които сякаш се опитваха да се отърсят от всичко земно, битово и банално. Сега, дори и със силното депресивно превъплъщение на Радина Кърджилова, което въздейства смазващо, казусът не е много по-обоснован и разбираем. Напротив. И май – не само за мен.

Субтитри още в началото на спектакъла на Тимофей Кулябин ни запознават с биографията на „тази“ Хеда Габлер: тя е млад и успешен визуален артист („художник акционист“), носителка на куп награди. Генералска дъщеря, омъжена за симпатичния изкуствовед Ян Тесман (Дарин Ангелов). В един момент обаче решава, че след година ще сложи край на живота си и започва обратно броене, като всеки ден си прави ново селфи с „Полароид“, с пистолет, опрян в слепоочието. В пиесата такова предварително решение няма: там самоубийството е отговор на ред обстоятелства. Този ход на режисьора коренно променя нещата и подрива причинно-следствената връзка в историята. Тук няма податки какво мъчи душата на Хеда Габлер – освен може би копнежът, че всичко в живота трябва да бъде красиво, а той се оказва твърде семпъл. Тогава остава смъртта…

Към края на определения от нея срок събитията около Хеда се сгъстяват: появява се тяхната съученичка Теа (Ана Пападопулу), напуснала необичан стар съпруг, изтерзана от тревоги по алкохолизирания и объркан писател Давид Левборг (Иван Юруков), в миналото съперник на Тесман в кариерата и за благоразположението на г-ца Габлер. Теа някога е имала кратка младежка закачка с Ян, а Хеда, става ясно, е мистериозната бивша любима на Левборг, заплашила го с пистолет при раздялата… Тук е и семейният приятел Филип Брак (Деян Донков), влиятелен магистрат, който се опитва да манипулира поотделно и с различни неща всеки от младата двойка Тесман. Появява се и изчезва ръкописът на „творбата на живота“ на Левборг, който Хеда ще унищожи в истерия в един изключително силен видео-етюд…

Каква е Хеда и за какво се бори? Мълчалив камикадзе на семейното и творческото статукво, изгубил стимули и смисъл в подреденото настояще? Разглезена и отегчена материално осигурена интелектуалка? Или ангел на злото, нежно лице, скриващо отвратителен характер, жена, която се чувства нуедовлетворена и нещастна, затова просто от лошотия иска и другите да са нещастни?... Мистерия. Какви ги върши тя? Студено отмъщение на някога изоставена жена? Или на нереализиран докрай творец, който уязвявя друг човек на изкуството по най-болезнения за него начин – чрез самото му изкуство?!...

Хеда Габлер на Радина Кърджилова е прекършена вътрешно поради причини, които не познаваме, въпреки биографичната справка в началото, представяща я като привилегирована и успешна. Зла ли е Хеда на Радина? Тя сякаш на моменти се опитва и иска да е добра – към съпруга си, към грижовната му леля Юлия (Бойка Велкова), но не й е дадено, душата й е мъртва. Защо – не знаем, може би просто си е такава. И най-безпощадна е към себе си – защото явно не обича себе си, дори в минимална лечебна доза. Но това вече са проблеми на психиатрията…

Радина Кърджилова е много силна в пресъздаването на вкаменена, дистанцирана, взряна във вътешното си страдание млада жена. Редом с нея изключително интересен и многопластов образ създава Дарин Ангелов: неговият Ян е добър, позитивен, макар да обожава жена си – не е наивник и е наясно с пестеливите й чувства към него, даже дръзва да й се противопостави и да прояви благородство в драматични моменти, в които е заложен „трудът на живота“ на колега. Иван Юруков като Давид Левборг е убедителен в моралната си дезориентация и достига до неистови изстъпления, когато се стреми да отблъсне преданата Теа. Лукав и язвителен като същински Мефистофел е магистратът на Деян Донков, майстор на бодливата ирония. Забележително овладяна е Бойка Велкова като леля Юлия, подвластна на мъката по умиращата си сестра и на огромната обич към пеменника си Ян – тук актрисата е твърде различна от обичайно по-агресивното си присъствие на сцената, непривично стихнала и достолепна. А Ана Пападопулу като Теа е малък голям стоик в тази компания.

В първата част на представлението излъчването от външни локации надделява, с екраните си то доминира над сцената, която изглежда още по-голяма и пуста, а хората на нея – още по-малки и изгубени. Има и дълги периоди, в които тя е „обживявана“ единствено от прхосмукачката на безмълвната прислужница (Албена Ставрева).   Тази картина на стерилно отчуждение обаче постепенно се изпълва с драматичен живот, кино фрагментите намаляват и вниманието на зрителя се концентрира върху преживяванията на героите на сцената, изиграни от почти перфектни актьори. Театърът взема реванш.

След финалния изстрел, когато по пиеса спектакълът трябва да свърши, режисьорът Тимофей Кулябин е добавил един екранен епизод, който, струва ми се, е ключов за осмислянето на неговия прочит на „Хеда Габлер“. Многобройна публика се е събрала за откриването на изложба: арт инсталация от полароидните фотоси, които Хеда е правила всеки божи ден до настъпване на момента на нейната предизвестена смърт. Идеята на героинята, че в живота всичко трябва да е красиво като в изкуството, трагично се разминава с житейските реалности, затова тя успява да превърне смъртта си в изкуство. Хеда е артист, живял само за изкуството, с всичките илюзии за красота и съвършенство, които то носи…

Съавтор на сценичната версия е драматургът Роман Должански, а преводът й от руски е дело на Василка Бумбарова. Сценография и костюми – Олег Головко, композитор – Тимофей Пастухов, художник по осветлението – Серхей Рилко, видео-режисьор – Анастасия Журавльова, асистент-режисьор – Теодора Лилян, оператор постановчик – Владимир Бурцев.

Поради големия интерес към постановката от Народния театър удължават сезона с допълнителна дата за нея – 15 юли.

(Не)приятно ми е, Василка

Режисьорът Тимофей Кулябин беше споделил, че иска да се разбира, че неговата Хеда Габлер живее тук и сега, в София през 2025 година, а не някъде в Норвегия през по-миналия век. Това е постигнато с кадрите от 10 различни столични локации, с които градът буквално се имплантира в плътта на представлението и се превръща ако не в герой, то поне в жив многогласен фон. Достатъчно доказателство за „тук и сега“ е това, че младото семейство Тесман „живее“ в сградата на Народния театър „Иван Вазов“ и се движи из съседните познати улици. Защо тогава е било нужно полу-побългаряването на имената на някои от персонажите в тази очевидно космополитна среда?! Теа Ралева, вместо Теа Елвстед, ще я преглътнем, но нелепата „Василка“, несъществуваща в пиесата, която гони за автограф художника акционист Хеда Габлер из софийските улици, идва в повече. Честит имен ден на директора на Народния театър…