В тоталната обсебеност от класификации, обзори и равносметки в края на всяка година съществува една доста приятна и предизвикателна възможност: да отбележим актьорските топ превъплъщения от последните 12 месеца. Защото театърът съвсем не произвежда само скандали, както може би на мнозина се струва напоследък, но и спектакли събития. Дело на имена от световната режисьорска листа като Йерней Лоренци и Тимофей Кулябин, на ветерани с млади сърца като Бина Харалампиева, професорите Красимир Спасов и Андрей Аврамов, на утвърдени майстори в разцвета на моженето си като Александър Морфов, Диана Добрева, Лилия Абаджиева, Явор Гърдев, Крис Шарков, на бързащите по петите им Василена Радева, Антон Угринов, Ана Батева и още, и още. Моноспектаклите ще останат за отделна класация: нароиха се цял куп такива „солови“ заглавия – отдавна лелеяни в главите на авторите си или извикани на живот по целесъобразност, от пост-ковид нормите, които низвергнаха многолюдните постановки. Ще посочим само някои от онези, които си „подават топката“ с колеги на сцената – виртуозно като Меси или почти. „Съгледвачите“ на номинациите „Икар“, които излизат през януари, със сигурност също сега броят...

Светлана Янчева в „О, щастливи дни“

Тук се налага малка уговорка: представлението е почти моноспектакъл на невероятната Светлана Янчева, още повече че в прочита на режисьорката проф. Маргарита Младенова в „Сфумато“ нейният партньор Рашко Младенов е почти през цялото време зад декора, в който героите са „заровени“. Но партньорството между двамата е изключително важно за тънката нишка надежда в пиесата на Бекет, че човешкото съществуване не е съвсем самотно и безответно. Светлана е в спортен екип – съвършен Бекетов клоун, тя привидно бодряшки форсира енергията на своята Уини – персонаж в края на дните си в безрадостното земно битие, в което „нито по-добре, нито по-зле, никаква промяна, никаква болка…“ вече е повод за оптимизъм. Вслушана в сигналите на тялото си, заклещена в „битийния капан“ на несвършващото днес, в което нищо не се случва, Уини е бъдещето на всеки мислещ и чувстващ индивид. Сюрреалистичното изпълнение на Янчева, накъсано от паузи на безсилие между изблиците на самоналожена виталност в инерцията да си тук и сега, е едновременно озаряващо и плашещо.

Радина Кърджилова в „Частици жена“

Радина Кърджилова преминава от мъчителното раждане до симулациите на светски непукизъм в спектакъла на Крис Шарков „Частици жена“ по пиесата на унгарската писателка Ката Вебер в Народния театър. За младата актриса да играе успешно екстремни образи отдавна не е новина след „Йерма“, „Декамерон“, „Стъклената менажерия“, „Идиот“, „Любовникът“, „Нирвана“… Тук Радина ни вкарва в импровизирана в домашни условия родилна зала на сцената, преди още да сме заели местата си, и ни прави съпричастни на тайнството по откровено реалистичен начин: с измъчената стойка и пъшкането, с дихателните упражнения за облекчаване на болката, с ужаса в погледа, натикана в окървавената вана… След това брутално начало сякаш няма какво да ни стъписа повече, но тъкмо оттам насетне превъплъщението й става по-интересно. Навярно няма много начини, по които да изиграеш родилни болки, но съществуват безкрайно много такива в отреагирането и надмогването на травмата. Актрисата показва какво е да живееш, когато си прекършена и мъртва отвътре: без излишен мелодраматизъм, обрано, затова още по-разтърсващо. Някои от най-силните сцени са в партньорството между нея и сценичната й майка Мария Каварджикова – двете стихии в спектакъла.

Лилия Маравиля в „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“

Не са много местата, където можете да видите възпитана дама от високата буржоазия, която обитава с непринуденост хладния свят на бизнеса, да крещи раздираща се от любов. Едно от тези места е театър „София“, когато там се играе спектакълът „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ с Лилия Маравиля в главната роля. В пиесата на Райнер Вернер Фасбиндер Петра е духовна проекция на автора – с неговата бурна интимна биография и обсебеност от идеята колко опустошителна може да е любовта, когато се отъждествява с власт и контрол. Под режисурата на проф. Пламен Марков Лилия Маравиля гради сложен и многопластов образ: в началото успешна модна дизайнерка, свикнала да диктува правилата на играта, която постепенно изпада във все по-уязвима позиция, поддавайки се на слабостта да се влюби в една от своите манекенки. От контролираща и безразлична Лилия психологически правдиво трансформира своята героиня в контролирана, стъпкана, молеща за внимание, дори готова на престъпление… Потенциална убийца или жертва? С очарователна двусмисленост актрисата като Петра отваря още по-широко и без това отворения финал, с негласното обещание в бъдеще (ако има бъдеще) да оцени онзи, който наистина й е предан. Може би…

Деян Донков в „Орфей“

Всяка година Деян Донков по заслуги би получавал място в подобна топ-листа. Може би този феноменален актьор да не влага във всяка своя роля еднакво интелектуално и емоционално усърдие (той, пък и всеки друг, разбира се, би отрекъл това), но те всички почти без изключение се превръщат в жалони за майсторство. Такъв е и неговият безмълвен Орфей под режисурата на прочутия словенец Йерней Лоренци в Народния театър. Героят му – парадоксално за най-великия певец и поет на древността, е напълно лишен от реплики, а актьорът – от едни от основните си оръдия за въздействие: словото и гласа. Изразните средства на Деян Донков тук са погледът, мускулите на голия торс и краката, докато „пробягва“ на място владенията на Хадес с все по-уморена крачка. С озареното лице на светец, на стоик, той препуска из подземното царство, облайван от глутници кучета, с надеждата да измоли завръщането на своята любима Евридика. Изричането на нейното име е единствената дума, която ще произнесе, преди да избухне викът му на ранено животно. Изумителният Орфей на Деян Донков е от онези роли, при които „по-малко“ значи „повече“.

Ясен Атанасов във „Винсент в Брикстън“

В пиесата на съвременния британски драматург Никълъс Райт за превръщането на никому неизвестния дилър на изкуство Винсент ван Гог в бъдещия гениален художник, ставаме свидетели на още едно духовно раждане, но не в Брикстън, а на ул. „Раковски“: на звездата на младия актьор Ясен Атанасов в ролята на Винсент. Неговият персонаж в спектакъла на Театър 199 се лута, люби, весели се, страда и най-вече – търси и намира себе си. Като неосъзнатия още Винсент ван Гог Атанасов извайва интересен и плътен образ, със свои странности и полюси в поведението: в прочита на режисьора Владлен Александров неговият герой е хиперактивен, кипи от енергия и тестостерон, мята се от увлечение към увлечение, от провинциална непохватност към градски цинизъм, от скромност до разпасаност, от жажда за бира до религиозно опиянение. В невротичния му характер се усеща предчувствие за бъдещи депресии и яростно рязане на ухо… Вълнуващ актьорски дует в спектакъла са експанзивният Атанасов и Мила Банчева като вдовицата, в която героят му се влюбва – жена с мълчалив чар и сдържано достойнството, изиграла навярно ключова роля в младостта му. Всеотдаен в изпълнението си, почти връстник със своя персонаж, на Ясен младият Ван Гог му „пасва“ съвсем по мярка. Оттук насетне зрителят ще очаква да го види и в нещо…неочаквано.

Бойко Кръстанов в „Дишай“

В спектакъла „Дишай“ на Театрална работилница „Сфумато“ талантливият Бойко Кръстанов играе така, както диша – съвсем спонтанно и естествено. Неговата игра е на противоположния полюс на „преиграването“. Според автора на пиесата Дънкан Макмилан, тя е „един разговор, който продължава цял живот“. От това и произтичат трудностите при превръщането й в живо театрално представление: Бойко и партньорката му Елена Телбис трябва да „пробягат“ за час и нещо през целия живот на героите си, преминавайки от един период в друг често в рамките на една и съща сцена, без никаква дистанция между събития и години, без преобличания и промяна в интонациите. Постановката на режисьора Марий Росен е еманация на модерното светоусещане, изградено върху разминавания и изневери, страх от обвързване и репродуциране, страх за бъдещето на планетата, страх да се покажеш уязвим, да се отдадеш… И все пак разговорът за любовта (и нейното практикуване) има шансове да продължи доживот. В неговото поддържане на сцената Бойко Кръстанов е много добър, той се чувства свойски в текста на Макмилан, който е най-малкото общо кратно между „Дишай“ (с оригинално заглавие Lungs) и „Всички страхотни неща“ – нашумелия моноспектакъл на актьора.

...На актьорите от "Една испанска пиеса" сега няма да се спираме - те вече получиха своите Аскеери...