Творческата биография на проф. Атанас Атанасов е толкова богата, че за прелет над нея и много вестникарски страници не биха стигнали. Най-хубавото обаче е, че тя продължава да се „ъпдейтва“ с интересни нови задачи – плод на неговия зрял и взискателен професионален избор. Тази година той се завърна в първия си софийски театрален дом – „Армията“, и то – като призрак. За да се превъплъти в духа на бащата на Хамлет, в чиито доспехи пък е неговият син – младият ас на трупата Ясен Атанасов. Професорът си партнира със своя състудент и добър приятел Ивайло Христов в знаковата пиеса на Стефан Цанев „Последната нощ на Сократ“, ознаменувала 60-годишнината на Театър 199. Участва и в независим проект на сцената на Сити Марк арт център – „Любов в насрещното“ на Здрава Каменова, който го интригува с необходимостта актьорският екип да се грижи за всичко сам, но пък да знае, че много неща зависят само от него. В родния афиш са и немалко негови режисьорски постановки: „Пет жени в еднакви рокли“ и „Басейнът“ в театър „Българска армия“, „Семеен съвет“ и „Нашите жени“ в „199“, „Клетка за пеперуди“ и „Любовникът от Занзибар“ във Варненския театър, където стяга и „Карнавал“ от любимия си Жорди Галсеран. Предстои да постави с актрисата Мария Генчева монодрамата на Стефан Цанев „Цигуларката на бога“ в Драмата в Пловдив.

Тази година се е оказала и с доста натоварен снимачен график за Атанас Атанасов. Той чака с нетърпеливо любопитство премиерата по БНТ на сериала „Мамник“ по книгата на писателя Васил Попов – ще бъде особено жанрово кино, предполагащо присъствието на чудовища и други свръхестествени същества на екрана. Режисьор е Виктор Божинов. Актьорът, идеален за роли на висши военни, банкери и интелектуалци, тук ще е нещо като антипод на подобни образи, при това ще говори на лек трънски диалект. През новата година по БНТ предстои да видим още един тв сериал, в който неговият герой ще е сред основните стълбове на историята: „Ком – Емине“.  

Съпруга на Атанасов е актрисата Деси Стойчева – дъщеря на незабравимите и незабравени Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев. Следващата клонка в актьорската династия са Ясен и дъщерята Алиса. Професорът твърди, че от всички най-талантлив е Ясен: „Сравнявайки го със себе си, когато бях на неговата възраст, виждам, че той е светлинни години пред мен. Аз бях много по-незнаещ, по-неможещ, по-дистанциран от съсловието, по-съмняващ се…“, признава. Алиса пък от няколко години живее в Германия и е вече майка. Наскоро излезе премиерата й в театрален проект в Берлин, играе там в спектакли, заснела е няколко филмови и телевизионни роли, през декември влиза в следваща, явява се на кастинги. Атанас Атанасов се гордее много и с двамата.

Актьорът режисьор обаче иска да сподели най-напред за няколко кръстопътни момента в живота си, когато самият той е бил на крачка да се откаже от професията, а след това – ще спомене и новите предизвикателства.

Да квичиш или да лаеш

Иска ми се да разкажа за онези важни моменти в професионалния ми живот, в които съм бил на ръба. Човек в областта на изкуството често е на ръба. Аз си спомням три такива сериозни момента в това, което съм преживял като човек, който е тръгнал да се занимава с изкуство, занимава се с изкуство и е решил, че може да прекрати да се занимава с изкуство. Първият удар, който понесох – или който си позволих да понеса – е, когато реших да кандидатствам в Академията. Тогава имаше хиляди кандидати, а аз бях войник и тия изпити бяха сложни за мен – много усилия, нерви и напрежение ми костваха, защото трябваше да идвам в София за по няколко дни, да се връщам в казармата, да ми подписват допълнително дни за отпуска, но както и да е… При това, бях завършил техникум. Бях участвал, разбира се, в някакви самодейни, читалищни представления, но имах само най-обща представа за нещата. Аз – нула номер подстриган, още миришещ на нафталин, бях със съвсем други навици – след 2 години казарма, от които последните 6 месеца полагахме особено тежък физически труд: строяхме в Рила, на Белмекен, железобетонни кампади, които събират водата от планината, за да я докарат до язовири и пречиствателни станции. А във ВИТИЗ трябваше да започнем да правим някакви неща, които според мен някак си бяха… Проф. Сашо Стоянов целия първи семестър ни караше да правим етюди за животни – да мяучим, да лаем, да пълзим като маймуни, гущери… Казах си: „Чакай сега, аз не го искам това! Какво правя тук – за това ли съм дошъл?! Аз съм дошъл да ставам актьор, а какво е това нещо, защо?!“… Особено след тия 2 години казарма, ти се питаш: „Къде е човешкото ми достойнство – да лазя, та аз съм стрелял с автомат, с гаубица, копал съм окопи. А трябва да се преструвам на някаква котка или куче“. Буквално нищо не можех да направя, то моето не беше лай, а някакво квичене. След това пък трябваше да боравим с въображаеми предмети: да шием с игла, да отваряме несъществуващи врати и прозорци. Мислех си, че това е глупаво, и не ставаше, и не ставаше, каквото и да започнех. Проф. Сашо Стоянов в края на семестъра ми каза: „Момче, какво правиш?! Ние те приехме един от първите, а сега, ако трябва да те късаме или да се отказваш…“.

Може би тоя мой характер, който десетилетия по-късно ме накара да премина от Ком до Емине, ми подсказа, че както и да го правя, ама трябва да го направя. Седнах си на задника и така лека-полека от квичене започнах да лая, нямаше как. Това беше първият ми потрес, първият ми сблъсък с оная методология, която професорът се опита да изгради у нас: да научим азбуката на актьорското изкуство – че винаги можеш да отвориш прозорец в декора, но невинаги можеш да го направиш така, че да ти повярват, без да има прозорец. И как от това нещо да прескоча в другото – това, което правя, да стане истинско: като е куче, да е куче, ама освен да е куче – да е булдог, да е вълча порода, да е пинчер…, защото има различни кучета и техният лай е различен...

Приятелю, приятелю…

Вторият шамар, който ми удариха – и слава Богу, че ми го удариха – беше в театъра в Сливен. Аз в Академията не направих нищо интересно и сериозно, според мен, честно. Нямах никакво самочувствие. И изведнъж ни взимат в Сливенския театър голяма група артисти, от които винаги съм се възхищавал: Красимир Спасов – художествен ръководител и консултант, Йорданка Стефанова, Ивайло Христов, Пламен Марков като режисьор, Розалия Радичкова – драматург, Радина Близнакова и Николай Нинов – сценографи. И аз, който като че ли още се опитвах. И тогава Краси Спасов още втория сезон ме разпредели да играя Разколников в „Престъпление и наказание“. Ама как става тая работа?! Някакъв ужас беше. От време на време, докато репетирахме, Краси ми казваше: „Приятелю, ти нали разбираш, това не е така, дай да го опитаме“. Приятелю, приятелю – значи всичко върви добре. След десетина-петнайсет дни обаче осъзнах, че това „приятелю“ въобще не бива да се приема в буквалния смисъл.

Беше доста труден процес, но много научих и си спомням, че тази роля като че ли нещо открехна в мене. Разбрах, че някои неща ги мога. Но такава драма беше, такъв страх – за мен Достоевски е гений, Красимир Спасов е велик български режисьор, с много добри колеги играех (Ивайло Христов беше Порфирий Петрович), Сливенският театър беше на ниво… След премиерата такова изтощение изпитах, че след поклоните се прибрах в гримьорната и започнах да плача като дете. Защото разбрах, че това неистово трудно нещо освен талант изисква да притежаваш и огромна издръжливост. Нещо, на което реших, че трябва да се уча. Въпреки че детството ми е минало по такъв начин, че ме е учило на това, сега ставаше въпрос за друга издръжливост – емоционална, която да усвоиш за тази професия. Още повече, да не се страхуваш на сцената да покажеш себе си, да разкажеш чрез Разколников онова, което ти си изпитвал, когато наистина си искал да убиеш някого, да не се свениш да го разкриеш, защото всеки от нас е имал моменти, в които си е помислял да убие някого или нещо, което му пречи. И да не се срамуваш да кажеш, че – да, хората се делят на висши и низши: нещо, което Разколников изповядва и което не мога да кажа, че в ежедневието си споделям…

Трябва да изложиш на показ всички свои кошмари и сънища, които невинаги са били лицеприятни, защото в тях избива онова, което не можем да си позволим в живота. Да изчистиш всички свои „съображения“, възгледи, етични норми. Та, струва ми се, Краси Спасов ми даде един много полезен шут, което по-нататък ми помогна да направя и някои други роли. Например Бръчков от „Хъшове“, където трябваше да играя Изгубена Станка в женски дрехи, тоест да преодолея нещо друго. За да направя след това пък с Пламен Марков „Солунските съзаклятници“, благодарение на които тръгна турнето ми към София…

Изкуството да казваш „не“

Третият случай беше моментът, когато реших да напусна Военния театър. Тогава играех по 25-26 представления месечно, имах роли и извън този театър. В „Армията“ бях Хамлет, Хенри IV, в Народния бях Лоренцачо, в МГТ „Зад канала“ бях Федя Протасов от „Живият труп“. Това бяха изключително тежки роли и бях наистина на ръба на силите си. Усещах, че не мога вече и че трябва да предприема някаква стъпка – да сложа точка и да видя какво да правя след това. Бях решил да се отказвам от професията. В ония години така поемах голям риск, но беше ми позволен този риск от Деси, съпругата ми, макар че Алиса и Ясен бяха родени вече, имах и по-голямата си дъщеря – Мария. Да се откажа от театъра предполагаше много сериозни проблеми, но предприех този ход. Бях станал 60 кг и бях като оголен нерв – подскачах като ме докоснат. Казах: край, край, край, дотук! И така останах една година без работа и започнах да мисля какво, накъде… Аз съм стругар не знам си какъв разряд от техникума, мога да бъда шофьор, мога да правя всичко – в ръцете съм сръчен, не ме е страх от никакъв труд.

В същото време ме поканиха в Народния. Бях една година там и се махнах, защото не ми понесе атмосферата. Във Военния имаше екип, а там – групировки: това са актьорите на Сашо Морфов, другите са други – те не са негови актьори. Едната група с другата се поздравяват, ама си взимат кафето и се изпокриват по гримьорите, странно беше… Или може би аз не съм видял всичко. Тогава обаче започнаха да ме канят от различни театри и да усещам удоволствието от това да работя с колеги и режисьори, с които не съм работил, да ми се предоставят други възможности, да проявявам повече усърдие и да отделям повече време на студентите си. Разбрах, че от тази работа мога да намеря голям смисъл за самия себе си, ако знам как да кажа „не“, ако мога да кажа „не“. Да си позволя да не приема нещо, да правя избор – с цената, разбира се, на някакви неща, които няма да получа, няма да спечеля.

Тогава – доста късно, чак на 20-ата година, разбрах и това, че театърът не е всичко в моя живот – и не би трябвало да бъде. А театърът е място, от чиято сцена аз мога да разкажа най-доброто от себе си – не в смисъл на качества и недостатъци, които нося, а да бъда пределно искрен, ясен и категоричен. Иначе не си струва. Да се опитам да не доскучавам на себе си. Да предприема авантюри, с които да преживея нещо, което досега не съм си позволявал да преживея. И струва ми се, че това, от гледна точка на работата ми в театъра, са много важни неща – да откажа да стана от така наречените ВИП звезди (защото съм имал такава възможност): хора, които непрекъснато се появяват и изявяват навсякъде до степен, че зрителят вече си казва: „Абе, аре стига с тоя, дайте да видя нещо ново“. Ако го бях направил, може би много рано щях да се откажа от професията. Не съм такъв човек и слава Богу, че не го позволих. И това ме прави горд. Опитах да съхраня онова, на което са ме възпитавали близките, с които съм живял, учителите ми, професорът ми в Академията и добрите режисьори, с които съм работил – да не бъда всеяден и да не позволявам да ме изяжда всеки. Като че ли работата ми в театъра ме научи да казвам „Не, това не го искам, защото не го мога, защото не ми е провокативно или защото не ми е интересно“. А в крайна сметка, ако на мен не ми е интересно, как ще е интересно на публиката?!

По тротоарите на живота

След като през 2000 г. напуснах Военния театър, така се случи, че 5 години по-късно Красимир Спасов ме покани там на гастрол – в „Змийско мляко“ на Теодора Димова. Като дойдох, все едно идвах на чуждо място. Много странно, беше сякаш никога не съм бил. А толкова пот и кръв дори бях пролял на тая сцена, по тия коридори, по тия стълби нагоре-надолу… След това няколко постановки направих като режисьор и се върна това усещане, че всъщност като че никога не съм напускал. Все едно не са минали 25 години. Сега не съм част от трупата, но толкова колеги имам, толкова мои студенти има, които работят тука – по някакъв начин много силно съм свързан с това място и се чувствам – странно! – но като у дома си. Нещо, което изпитвам и когато отида в Театър 199. Това също е място, където винаги мога да се отбия, да срещна хора, които познавам, приятели, с които да седна да поговоря, да видя някой спектакъл. В Театър 199 играя във „Времето е спряло“ от Доналд Маргулис – постановка на Ивайло Христов. Ивайло ме покани, след като моят съученик Пацо (Пламен) Сираков получи инсулт, и се наложи да вляза за много кратко време в неговата роля. Продължаваме да го играем и догодина спектакълът ще навърши 10 години от своята премиера. Запазихме си приятелството с Ивайло Христов през годините. Някога драматургът Маргарит Минков, в чиято пиеса бяхме разпределени и двамата в Сливенския театър, виждайки, че сме близки приятели, казваше: „Абе, ще дойде времето, в което, като се срещнете по „Раковска“,  ще се разминавате – единият на единия тротоар, другият – на другия“. Разбира се, казваше го с чувство за хумор. А аз го убеждавах: „Маргарит, това няма как да се случи!“. Така е. Между нас никога не е имало конкуренция или завист. Аз ценя изключително много Ивайло като колега, обичам филмите, които прави като режисьор, струва ми се, че в кариерното си развитие постигна много, а също и като педагог. Пътищата ни отдавна не се бяха засичали, освен в неговия филм „Емигранти“, но ето че сега, след 30 години, се срещнахме на сцената отново – в юбилейния спектакъл „Последната нощ на Сократ“ за 60-годишнината на Театър 199.

Изпитанието „Ком – Емине“

През това лято заснехме сериала „Ком – Емине“. Преминахме пеша целия път от връх Ком до крайната точка нос Емине със спане по хижи, с катерене по скали и сипеи, със срещи с мечки, лисици и глигани на една ръка разстояние. Доста трудни участъци преодоляхме. Снимаше се и с дронове – страхотни кадри има. Оказа се, че Стара планина, която съм я пресичал и продължавам да пресичам по разните проходи, е невероятна красота. Да изкачиш връх Ботев, да изкачиш Козята стена, при минусови температури да нощуваш в хижа и с 15 души да делиш общо помещение, да нямаш вода три дни да се измиеш – върнах се в младостта си, когато съм бил щур човек. Живяхме в едни по-други условия, които нарушават оня комфорт, на който сме свикнали. Освен всичко, трябваше да се носи и цялата техника на ръце – камери, осветителни тела. Беше си голямо предизвикателство – физическо и психическо. До голяма степ приличаше на онова, което Алиса направи, когато преди няколко години тръгна сама и премина поклонническия маршрут Камино де Сантяго. Мислех през целия път, докато вървях, за това, което тя е правила. Тогава се чудех защо тръгва, но не задавах въпроси. Тя се върна нов човек и не след дълго взе решение да преосмисли присъствието си в театъра, приятелствата си, защо е тук, докъде да стигне, накъде да върви.

Така и моят герой – един възрастен човек, колкото съм аз, поради нещо, което му се е случило в близкото минало, решава да премине този път, за да изкупи някаква своя вина. На връх Ком, откъдето можеш да видиш и Северна, и Южна България като от орлов поглед, се взимат по 2 камъчета. Когато се стигне до Емине, хвърляш едното в морето, а другото го запазваш. Моят герой обаче взима четири камъчета и си има причина за това… Ние сме 12 актьори, всеки един от персонажите е със своята история и проблеми, всеки има нужда по някакъв начин да преосмисли пътя си. Не бих казал, че това, което трябваше да изиграя като актьор, представляваше някаква трудност. Реших се на този преход, по-скоро за да видя продължавам ли да имам някакви сили – психически и физически, да го понеса.

Аз съм казвал за себе си, че театърът е единственото колективно мероприятие, в което бих могъл да присъствам. Обичам да не съм сред много хора, а там нямаше как – тоест, трябваше да преодолея този свой белег на характера, защото ти не можеш да се отделиш от другите, просто условията не го позволяват. И исках да разбера след толкова години, с травмите от миналото и с натрупаната умора, дали мога да издържа. Оказа се, че – мога! Което леко ме изненада. Защото аз не съм заклет планинар и никога не съм бил, макар като ученик да съм се изкачвал на Мусала, на Мальовица, на Витоша. Но това беше съвсем различно. Вървиш и си казваш: след тоя хълм вече сме на върха – но не, излиза друг хълм и друг хълм, и друг хълм и няма край, и няма край. Преминаваш от акациевите гори през буковите гори, дъбовите гори, иглолистните гори, клека и сипеите, които трябва да изкачиш. Ставаш всяка сутрин преди шест и няма следобед да полегнеш, няма къде да пиеш кафе да се разсъниш. Много силна психическа устойчивост трябва, за да издържиш това нещо. Дълго се колебаех дали да приема – нито ще стана по-богат, нито по-известен. Но дай да видя сега аз като човек мога ли да премине от Ком до Емине. Оказа се, че мога – и дори успях да се изкъпя в морето накрая.