"Аждер", Васил Попов
изд. Storytel
Легендите за змейове и техните любими оживяват с нова сила в поредния фентъзи хорър на Васил Попов – "Аждер". След успеха на "Мамник" и само месеци след излизането на продължението – "Лехуса", талантливият автор превръща поредицата в трилогия. По традиция "Аждер" излиза първо в аудио формат в платформата Storytel с гласа на актьора Владо Пенев.
Освен с аждера – едно от наименованията на змея в легендите, новата история пуска на свобода още мрачни и опасни същества от други светове. Срещу тях се изправят познатите герои – граничните полицаи Божана Горнева и колегата ѝ Митко, рамо до рамо с мистичния Бранимир и неговите специални сили. В третата част слушателите ще се запознаят и със сина на Божана – малкия витек Явор.
"По време на проучванията ми за аждера осъзнах колко малко всъщност знаем за тези създания от родния ни фолклор. И, както се случи и при "Мамник" и "Лехуса", изпитах огромна необходимост да разкажа на хората за тях. Освен това нямах търпение да чуя как Владо Пенев озвучава един аждер!", споделя Васил Попов.
Успехът на младия писател започна с "Мамник", който печели първия у нас конкурс за аудиосериал на Storytel и веднага се превръща в хит сред любителите на мрачния жанр. В нея авторът комбинира елементи на хорър, трилър и фентъзи с българския фолклор, заради което е наричан "българския Стивън Кинг". Впоследствие "Мамник" е издаден и като роман, а в близките месеци предстои и премиерата на едноименния телевизионен сериал, режисиран от Виктор Божинов.
Дотогава разпалваме любопитството ви с първата глава от новия роман "Аждер".
-----
09 юли 2025 г., 10:15 ч., село Вракола
-Ай’я! – викаше малкият Явор след белгийската овчарка, докато баба му местеше маркуча в зеленчуковата градина в двора им във Вракола. – ’Ла тука! Пес пат’ул! – крещеше той заглавието на любимото си анимационно филмче. Дори сега носеше тениска с героите му и, както често се случваше, си представяше, че Айра е част от Пес патрула.
Макар да гледаше внука си с обич, Неда го скастри и го коригира:
– АЙ-РА!... Как че си кажеш името, като не можеш да викаш правилно „Р“ бе, Яворчо? – тя донагласи маркуча, през който водата едва църцореше. – Немой така, оти децата че ти се смею!
После продължи да крачи сред градината, където бяха изпопадали презрелите сливи. Навремето – когато Велизар бе жив… Той ги събираше за ракия. Сега обаче просто гниеха по земята, а пък, колкото и смешно да бе, мирисът на джибри напомняше на Неда за починалия ѝ съпруг. И това я изпълваше с тъга…
Добре че бе внукът ѝ да я разсейва от подобни мрачни мисли!
Пореден ден слънцето печеше жарко на безоблачно небе и дори сега – в предиобедните часове, температурата надхвърляше 35 градуса. По новинарските емисии непрекъснато коментираха, че това лято се очертава да бъде най-горещото откакто се правят метеорологични измервания в страната. Продължителните жеги бяха изгорили тревите, които се жълтееха, че дори и сивееха под изгарящите лъчи на юлското слънце. Реките и деретата бяха пресъхнали и на много места в страната бушуваха пожари. Не се дишаше от жега дори тук – в трънските планини, където обичайно човек можеше да намери прохлада. Капка вода нямаше и в коритото на река Клисурска, преминаваща през ждрелото край Вракола. „Доживех и това да видим!“ – често цъкаше с език Неда, докато коментираше нетърпимите горещини в компанията на своите съседки на улицата. За целия си живот, прекаран във Вракола, тя не помнеше реката някога да е пресъхвала. Околните села също страдаха. В някои от тях изобщо нямаше водоподаване. Кметовете прибягваха до водоноски, които по няколко пъти на ден преминаваха през Вракола, отпрашвайки към съседните населени места. Недостигът на вода пък бе причината някои от жителите да гледат с лошо око на старици като Неда, които редовно напояваха не само градината, но и цветята си…
Въпреки че името ѝ не бе произнесено правилно, Айра все пак дотича при момчето, което по това време вървеше босо сред саксиите с цветя, наредени от баба му от двете страни на тясната бетонна пътечка.
Неда не пропусна да ги предупреди:
– Само пазете цвекищата!
Разбира се, Айра бе изключително внимателна при прескачането на саксиите и провирането между тях. Беше обута в специални черни обувки, които Граничното полицейско управление в Трън бе осигурило за своите служебни кучета. Целта им бе да предпазят лапите на животните от изгаряне, тъй като денем асфалтът и бетонните площадки се нагряваха и нараняваха възглавничките им. За разлика от някои кучета, които не можеха да свикнат, Айра се чувстваше отлично и ходеше съвсем спокойно и уверено в своите нови полицейски обувки, макар видът ѝ да бе леко смехотворен.
Задъхана от жегата, тя близна малкия Явор по дясната ръка с шестте пръстчета и той тутакси се засмя. В моменти като този момчето успяваше да забрави за полидактилията си и за подигравките на съседските деца. Летем (поне през повечето време) всичко му изглеждаше безгрижно…
Капки пот загъделичкаха вратлето му. Той зарови шестте си пръстчета в гъстата козина на Айра и започна да я чеше. Междувременно свраките, накацали по старото ябълково дърво до къщата на Горневи, се разкрякаха и отчупиха един изсъхнал клон. Детето го взе от земята и го хвърли надалеч, като викна на кучето:
– Ай’я, ди’ъш!
Айра хукна да гони пръчката, а Неда взе отново да поучава внучето си:
– Казва се „дръж“! Море, нема вече овци! Да те пратим я по овчарлък, че да видиш ти как че се научиш да казваш „Р“… Я като бео малецна, така се научѝх… По цел дън като окаш по овцете „Рррррр!“…. „Рррр, бе!“…. И очеш, не очеш… Че се научиш!
Явор беше чувал тази история сигурно хиляди пъти и сега изобщо не му бе до нея. Искаше просто да си играе на спокойствие с Айра.
Той растеше бързо. Изключително бързо. Това, разбира се, не бе изненада за Божана. Все пак Дана я бе предупредила, че витеците не са като останалите деца.
Полидактилията на новородения ѝ син беше единственото нещо, което я смути при раждането му и то само защото наличието на шестия допълнителен пръст на ръчичката му потвърди предсказанието на Бранимир.
За своите пет години Явор изглеждаше на поне седем. Развиваше се бързо и причината за това, според Неда, бе, че „баба си го рани как си требе“, както се изразяваше самата тя. „Голем муж че стане!“ Като не подозираше, че внукът ѝ е витек, Неда продължаваше да си внушава, че вкусните ѝ гозби и редовното хранене са причината за неестествено бързия растеж на Явор.
И въпреки всичко той си оставаше просто малко дете. Мързеше го да учи и не полагаше необходимите усилия да говори правилно. На тази възраст приоритет му бе играта на двора с Айра, а не правилното произнасяне на буквата „Р“. А по време на следобедните жеги предпочиташе да седи пред телевизора и да гледа любимия си „Пес патрул“ в компанията на съботничката.
Неда се стараеше нищо да не му липсва. Беше щастлива, че с помощта на Божана, Митко и Камен успя да си върне спестяванията, отмъкнати ѝ чрез телефонната измама преди пет години. Този път обаче прояви благоразумието да вложи парите си в банкова сметка, където да трупа пари за бъдещото на внука си.
Но тъгуваше, задето Явор растеше без баща. Знаеше, че никой няма да запълни тази празнота и често спореше с дъщеря си, задето бе решила да не казва на малкия кой е истинският му баща. Приликата с Лазар обаче бе поразителна. Явор безсъмнено бе наследил от него русите коси и дълбоките зелени очи.
Открай време във Вракола наричаха тези като Явор посмъртничета – деца, останали без баща още преди раждането им. Бабите приказваха, че такива бебета носели късмет на цялото село. Беше останало вярването, че на Господ му дожалява за посмъртничетата и затова непрестанно се грижи за тяхното благополучие. Разбира се, подобни схващания изобщо не успокояваха малкия Явор. Той просто искаше да разбере кой е истинският му баща. А и комшийските деца го подкачаха на тази тема. Не стига че му се подиграваха за шестте пръста, ами и това…
