"Парижкият шифър", Наташа Лестър

превод Марианна Панова, изд. "Сиела"

Факти и фикция се преплитат в романа "Парижкият шифър", с който Наташа Лестър дава глас на една от най-важните жени във Френската съпротива. Забравени страници и личности от историята оживяват под красивото й перо.

След "Изчезването на Астрид Брикар", "Трите живота на Аликс Сен Пиер", "Тайната на Диор", "Къщата на Ривиерата" и "Френският фотограф" Лестър поднася на читателите нов завладяващ том, вдъхновен от истинската история на една от забравените героини на Втората световна война. Писателката дава глас на Мари-Мадлен Фуркад – жената, оглавила най-мащабната шпионска мрежа на Френската съпротива срещу нацистка Германия.

Мароко, 1928 г. Осемнадесетгодишната Мари-Мадлен не е като останалите момичета на нейната възраст. Списъкът ѝ със занимания включва: каране на състезателни коли, летене със самолети и шпионаж за френското правителство.

Париж, 1940 г. Кошмарът на Втората световна война вече е започнал. Франция е пред разгром, а  Мари-Мадлен е изправена пред невъзможен избор – дали да остане с децата си, или да последва съвестта си и да посвети всичките си сили на Съпротивата срещу нацистите.

Готова ли е Мари-Мадлен да заживее двоен живот тайно от хората, които обича? И да се впусне в опасна игра на котка и мишка с враговете и със самата смърт? В този роман Наташа Лестър продължава линията, втъкана в цялото ѝ творчеството – да припомня силата на жените дори и в най-мрачните времена. 

Предлагаме ви откъс от "Парижкият шифър":

------

Екс-ан-Прованс, Франция, юли 1944

Първо чувам ботушите им. Чат-чат-чат, като картечница, стреляща на стълбището. После, крясъкът:

– Гестапо! Aufmachen¹!

Именно в този миг си спомням – не съм заключила вратата.

Толкова често бягах през последните четири години, че си мисля, че мога да се справя; че ако сложа резето, ще имам вре­ме да се измъкна през тайния вход. И наистина го правя. Държа резето, обаче вратата се огъва от силата на телата, които напи­рат да влязат, а пръстите ми треперят от притока на адреналин и не мога да го захвана.

Дървото пука. Вратата се тресе.

Внезапно се отваря.

Вътре нахлуват две дузини нацисти.

Това е моментът, за който всички в Лондон ме бяха предупреждавали, че предстои. Арест. Изтезания. Смърт – но само ако имам късмет.

Пред мен – стена от шмайзери и заплаха. Би трябвало да побягна надалече, ала краката ми са готови да се хвърлят на­пред през оръжията, през вратата, към трите ми деца, за да се докосна до тяхната невинност и любов може би за последен път.

Не че това е било намерението му, но някакъв цивилен ге­стаповец ми попречва да извърша това безумие. Той пита:

– Къде е мъжът? – и здравият ми разум се връща.

Мъжът. Значи е дошъл за един от моите три хиляди аген­ти. Не за мен. Още не.

Което означава, че трябва да се стегна, да се превърна в името, изписано върху личните ми документи: Жермен Пезе, домакиня от провинцията. Ерисон², малкото таралежче, какво­то е кодовото ми име, трябва да изчезне. Ако не изнеса най-доброто си представление, те ще намерят агента, когото търсят. А аз никога вече няма да видя децата си. Нито Леон.

Къде си, Леон? Моля те, Господи, нека го намеря.

Пистолетът на гестаповеца изщраква. Насилвам се да пристъпя към него, кудкудякайки.

– Къде е мъжът ли? О, моля ви, намерете ми мъж. С лице като моето, за мен те са голяма рядкост.

Посочвам щръкналата си напред брадичка, благодарна, че оставих зъболекаря на MI6 да ми направи протеза, която така промени външността ми, че никой не може да разпознае в мен жената, която ръководи съюзническата шпионска мрежа и чи­ято снимка е отпечатана начело на всички разлепени обяви с издирвани лица.

Това е единственото оръжие, с което разполагам, така че го размахвам, намигвам на нациста и соча долапа, където пре­ди шест дни бяха скрити купчини документи, пренесени през Франция от моите агенти.

– Може би е в гардероба.

Когато войниците отварят гардероба, не намират нищо. Всички документи, които бяха струпани там, вече са кодирани и изпратени в Лондон.

Понижавам адреналина с нов кикот.

– И да е красавец.

Началникът ме гледа кръвнишки. Но в очите му проблясва съмнение, подобно на клечката кибрит, която безгрижно под­насям към цигарата си и у мен се пробужда надежда: може би ще успея да се спася. Може би този път дори няма да ме аресту­ват, а ще ме подминат като грозна селянка, нямаща нищо общо с тъй наречената красива шпионка Мари-Мадлен.

Нацистите претърсват апартамента, вероятно издирват Люсиен, ръководител на моя сектор в Прованс, който по-рано беше тук, а двамата сме част от мрежата, която германците на­ричат Ноев ковчег заради кодовите ни имена на животни. Веро­ятно търсят и разузнавателните доклади, които Люсиен донесе и които стоят на видно място на масата.

Вдишвам дим, издишвам страх. Трябва да скрия тези кни­жа. Обаче към мен все още са насочени пет шмайзера. Дяволи­то и глупаво добавям:

– За предпочитане да е с кестенява коса. И с кафяви очи.

Очите на Леон са сиво-зелени. Завинаги, бях му казала по­следния път, когато го видях, преди десет месеца.

За щастие, моите пазачи се включват в търсенето и в стаята остава само един есесовец. В мига, в който вниманието му се насочва към неговите другари, които се забавляват да тършу­ват в бърлогата на Съпротивата, вместо да имат лошия късмет да са прикрепени към мен, аз се изсеквам шумно в носната си кърпичка. Охранителят трепва, обръща се с гръб, а аз се втур­вам напред, сграбчвам книжата и ги пъхвам под дивана, точно преди цивилният гестаповец да се върне в стаята.

– Виждала ли си висок мъж със светла коса? Член е на те­рористична мрежа. Казаха ни, че бил тук.

Офицерът говори учтиво, но знам, че това е мигът, преди търпението му да се изчерпи.

Не трябва да допускам да се нахвърли върху мен.

Повдигам глупаво рамене.

– Единствените светлокоси тук са вашите войници.

– Тогава защо се опита да ни попречиш да влезем? – крясва той.

Слюнки и гняв се разлетяват във въздуха като разгневени звезди.

Ръцете ми треперят.

Пъхвам ги в джобовете си, поглеждам лукаво ядосания на­цист.

– Ако знаех, че всички сте толкова красиви, щях да отворя широко вратата, както и девствения си пояс.

Идва ми да повърна. Гестаповецът иска да ме удари. Оба­че войниците му не са намерили нищо. Вместо това, удря по масата.

Преглъщам, поемам си дъх, отново преглъщам и сякаш по някакво чудо нацистите премятат през рамо шмайзерите си и си тръгват, далеч от лидера на най-голямата мрежа на Съпро­тивата във Франция.

Още само две минути, и мога да се свлека на колене на пода.

Обаче...

Един от тях проверява за последен път стаята и сякаш под­сказал му самият дявол, погледът му попада на мястото под дивана където купчина кодирани послания чакат като предате­ли. Едва не коленича и не изкрещявам тази куха и безполезна дума – не!

– Lugnewin! – крещи нацистът, докато измъква купчина книжа.

Лъжкиня.

Залитам. Толкова съм уморена. Мисля, че не мога да продъ­лжавам да правя това. Да защитавам себе си и своите агенти, да се преструвам и да играя, да се измъквам всеки път. Къде е проклетия Д`Артанян, когото приказките ми обещаваха, изо­бретателният бунтовник, който спасява и делото, и честта?

Шестима войници тръгват към мен с насочени към главата, гърдите и гърлото ми оръжия. Останалите разглобяват дивана на части, също и столовете, където са скрити още разузнава­телни доклади. Прикладите на шмайзерите превръщат масите в купчина съчки.

Главатарят ме сграбчва за раменете.

– Коя си ти? – беснее той и ме разтърсва, а аз се опасявам, че протезата ми ще падне и ще разкрие не само маскировката ми, но и ще отговори на въпроса му: Аз съм жената, която преследваш от 1941 година насам.

Аз съм онзи Д`Артанян. И независимо от това колко съм уплашена и колко съм уморена да се боря и да скърбя за уби­тите си приятели и за своите деца, които никога не виждам, трябва да продължа да се боря. Единствено когато лежа сама в леглото си в три сутринта, си позволявам време за отчаяние и никой не може да види как се налага да притискам ръце между коленете си, за да не треперят.

Вкопчвам се в последната си възможност.

– Шпионка съм – изричам, изоставила преструвката с глу­павата домакиня, все още прикриваща самоличността на Ери­сон. – Лондон ме изпрати.

Гестаповецът се опитва да ме прекъсне, но аз продължавам да говоря така както Мари-Мадлен, пилот на самолет, състеза­телка в автомобилни ралита, безразсъдно смелата жена борец щеше да говори преди пет години.

– Аз съм еленът, който случайно залавяш, когато си из­лязъл на лов за зайци. И ще говоря само с господаря, не със слугата му. Искам да се срещна с най-висшия офицер на Ге­стапо в Прованс, а не с неговия подчинен – казвам подиграва­телно.

1 Aufmachen! (нем.) – Отворете! – Б.р.