Има истории, които остават скрити векове наред, а заслужават да бъдат разказани. „Дъщерите на прислужницата“ е тъкмо такава история – завладяваща семейна драма, изпълнена с интриги и трудна любов, класови противоречия и изконни традиции. Сòнсолес Òнега е създала магичен, същевременно реалистичен роман за жени и мъже, които въстават срещу съдбата си в търсене на истината. Книгата вече е на родния литературен пазар, а художник на корицата на българското издание е Стефан Касъров.

Действието в „Дъщерите на прислужницата” се развива между Галисия и Куба в началото на ХХ век.  В една февруарска нощ на 1900-та година в имението на семейство Валдèс в Галисия се раждат две момиченца, Клара и Каталина. Съдбите им са предначертани: едната е дъщеря на аристократично семейство, другата – на прислужницата, но тайна размяна в деня след раждането ще промени завинаги бъдещето им, както и живота на цялото семейство. Доня Инес, матриарх на сагата и вярна съпруга на дон Густаво, ще трябва да преодолее липсата на нежност и любов, болката от изоставянето и самотните битки за надмощие, докато превърне истинската си дъщеря в наследница на цяла империя, и то в епоха, в която на жените не е позволено да бъдат господарки на живота си.

Родена през 1977 г., Сонсолес Онега е популярна испанска журналистка, телевизионна водеща, репортерка и изявена писателка. През 2004 г. публикува първата си белетристична творба, „Улица „Хавана“, ъгъл „Обиспо“, последвана от още няколко романа, високо оценени от публиката и от критиката. Последният, „Дъщерите на прислужницата“, е най-продаваното литературно заглавие за 2023 г. в Испания. Романът е отличен с авторитетната национална награда „Планета“ и през 2025 е пренесен на телевизионния екран в едноименен сериал на медийната корпорация „Атресмедия“.

Предлагаме на читателите откъс от Глава 1, който със сигурност ще ги увлече за по-нататъшно пътуване из тайните на семейното минало.

Има истории, които остават скрити векове наред, а заслужават да бъдат разказани. Истории за семейства, които изчезват заедно със своите мъртъвци, погребани под тленния им прах. Историята, която започнала да се кове зад стените на имението „Еспириту Санто“, е една от тях.
Никой досега не бе дръзвал да я напише.
Макар че се носела като чайка.
Когато господарите Валдèс приключиха с вечерята, миризмата откъм естуара нахлу в трапезарията и ги последва в салона с камината, където доня Инèс усети студените тръпки на раждането.
От няколко дни не се чувстваше добре, но не го очакваше толкова рано. Предвиждаше се първо да роди Рената, жената на Доминго – семейство селяни и пазачи на земите в имението „Еспириту Санто“.
Предположението, че дон Густаво Валдес е знаел какво предстои да се случи в рамките на часове, щеше да си остане само дотам, до предположение. Всъщност никой нямаше да може да потвърди какво точно е станало след онази нощ – дъждовна, като всички февруарски нощи в Пунта до Бико, провинция Понтеведра.
Северният вятър блъскаше по стъклата и заплашваше да ги счупи при някой по-­яростен пристъп. Дон Густаво разрови дървата в камината и се задълбочи в четенето на една статия за отглеждането на цвекло, култура, която от известно време будеше интерес с оглед на производството на захар.
Доня Инес обяви, че има контракции, но съпругът не ѝ обърна внимание, не забеляза червенината в очните ѝ кухини, нито че коремът е слязъл надолу към бедрата. Както седяха далече един от друг – той в своя фатерщул, тя в тапицираното в същия тон кресло, – дон Диего не забеляза и това, че доня Инес гори от треска.
– Не ми е добре, Густаво – обади се пак тя.
Съпругът вдигна очи от вестника.
– Легни си, скъпа. Сега идвам и аз.
Доня Инес погледна мъжа си, видя, че се е съсредоточил в „Ел фаро“, и го остави на мира. Излезе от салона и надникна в кухнята, за да каже на Исабела, прислужницата, да ѝ донесе горещ чай.
– Макар че не знам дали ще успея да го изпия.
Чувствам се ужасно.
– Какво ви е, госпожо?
– Боли ме ето тук. – Тя посочи с пръсти долната част на корема си. – Сякаш червата ми се късат.
– Качете се в стаята си, аз ще ви донеса лайката.
– Не лайка, Исабела. Донесете ми липов чай.
– Липов ли?
– Да, Исабела, липов. Хайме спи ли?
– Да, госпожо. Като ангелче. Не се тревожете за него. Качвайте се, аз ей сега идвам. Май никак не сте добре.
– А Рената как е?
Господарката питаше за другата прислужница, защото преди лягане обичаше да прави преглед на интендантството.
– Затвори се у тях в шест вечерта.
– И повече не е излизала?
– Не е, госпожо.
– За Доминго знаете ли нещо?
– Сигурно е в кръчмата – отвърна Исабела.
Доня Инес усети остро пробождане в корема, което я преви до пода.
– Ох, колко ми е зле! Според мен ще се роди днес.
– О, не, госпожо. Не говорете така. Неделя е. И не сме съобщили на акушерката. Няма да успее да дойде навреме от Виго! Неделя е! – повтори разтревожено Исабела.
– Дали доктор Кубедо е още буден?
– Нямам представа, госпожо. Но вие знаете, че доктор Кубедо не е по ражданията.
– Няма значение. Идете да го потърсите, моля ви.
– Че къде да го търся по това време?
– Предполагам, че си е вкъщи – отвърна доня Инес.
Прихванала корема си с две ръце, тя успя да изкачи стълбите, които водеха към главната спалня, отпусна се на леглото и усети хватката на непознати контракции. По нищо не приличаха на онези, които бяха известили идването на бял свят на първото ѝ дете, Хайме, предната година. Тези бяха сухи и много остри. Пипна се под корема и извади ръката си окървавена.
– Исабела! Исабела! Няма време за губене!
– Госпожата ли вика така? – стресна се дон Густаво.
Хвърли вестника на пода и забърза нагоре по стълбите, докато Исабела, без да отговаря на господаря си, хукна да търси доктор Кубедо. Завари го по пижама, готов да положи глава до следващия ден.
– Докторе, трябва да дойдете в имението на семейство Валдес! Доня Инес ражда. Ще я изпуснем.
– Недей да преувеличаваш, жено!
– Никак даже не преувеличавам. Каза, че все едно червата ѝ се късат. Рано ѝ беше още, докторе! Побързайте, моля ви!
– Още колко ѝ оставаше?
– Поне три седмици!
– По твои сметки…
– Да, господине. По мои сметки.
Прислужницата беше толкова настоятелна, че лекарят тръгна както беше облечен. Едва успя да метне палтото отгоре и да грабне чантата, забравяйки чадъра за непрестанния дъжд. Калта по пътя не му позволяваше да тича, можеше да се подхлъзне във всеки момент, а доктор Кубедо не обичаше да рискува. Кучетата надигнаха вой, а котките се разбягаха, когато металната порта на оградата изскърца. Изкачиха стъпалата по две наведнъж, мокри до кости, като при всяка крачка оставяха локви по дървения под. В спалнята на семейство Валдес дон Густаво седеше като вцепенен в долния край на леглото, където доня Инес бе започнала да ражда, без да ражда.
– Моля ви се, доктор Кубедо, спасете жена ми! – проплака той.
– Не говорете така, дон Густаво, това е най­-обикновено раждане.
– Да, но започна зле – отвърна господарят.
Лекарят се прекръсти, свали мокрите си дрехи и облече суха риза и един панталон на дон Густаво, който му беше прекалено широк. Доктор Кубедо беше една торба кокали, коремът му беше залепнал за гърба и нямаше шанс да напълнее.
– Къде е банята? Трябва да си измия ръцете.
Исабела го поведе натам.
– Слушай, момиче. Кипни вода и ми я донеси, като поизстине – нареди ѝ той, докато се миеше.
Излезе от банята с още капеща от ръцете вода, приближи се до доня Инес и с устни установи, че изгаря от треска.
– Трябва да я съблечем. Трябва да свалим температурата.
Двамата с дон Густаво разсъблякоха госпожата, като докторът помагаше колкото можеше, понеже нямаше време, нито място за срамуване.
– Покрийте я с тънък чаршаф и поискайте стари дрехи от прислужницата.
– Докторе, тя кърви – прошепна дон Густаво, втренчен в кафеникавата струя между краката ѝ.
Кубедо каза да повикат още някоя прислужница на помощ, но господарят обясни, че Рената вече си е тръгнала, понеже е неделя.
– Но случаят е извънреден – възрази лекарят.
– Неделя е и тя почива – отсече дон Густаво.
Исабела, която тъкмо влизаше с легена с гореща вода в ръце, го чу и се ядоса вътрешно, но не каза нищо, понеже в края на краищата и тя беше от прислугата в имението и не искаше да си рискува хляба.
Доктор Кубедо нареждаше припряно на Исабела:
– Дай тук водата, донеси спирт за дезинфекция, донеси ми чантата, донеси…
– Сега, докторе, сега.
– Няма ли време да дойде акушерката от Виго? – попита лекарят.
– Не, няма време – проплака Исабела.
Кубедо се почувства толкова безпомощен, че я изпрати в имението на семейство Ла Сардина.
– Тяхната прислужница има опит с ражданията – рече.
– Ама на животни, докторе! – възкликна момичето.
– Какво значение има това сега, по дяволите!
– Но тя е сляпа! – Исабела не можеше да приеме, че друга прислужница може да е изход от положението.
Дон Густаво отказа три пъти с оправдана само от него ярост.

– Нямаме изход, господин Валдес. Трябва ми помощница! – възрази докторът. – Сляпа, едноока, каквато и да е.
Дон Густаво излезе от стаята, но след минута се върна, стиснал устни. От устата му се отрониха само две думи:
– Нека дойде.
Исабел се завтече да я търси, стресната от тревогата на лекаря. Зениците на доня Инес се бяха разширили и дори изглеждаше внезапно побеляла. Прислужницата беше разпуснала кока ѝ и косата ѝ се стелеше по раменете.
– Дишайте, госпожо, дишайте дълбоко!
Но доня Инес можеше само да вие от болка и да хапе кокалчетата на пръстите си, за да издържи. Коремът ѝ беше твърд като камък.
– Не ми харесва това, че кръвта така се пени – промълви лекарят.
– Какво искате да кажете? – попита дон Густаво.
– Не е обичайно, но се случва.
На дон Густаво му беше все едно обичайно ли е, или не. Той искаше само да знае какво, по дяволите, означаваше това, че кръвта е пенлива и възможно ли е жена му да умре.
– Докторе…
Лекарят приготвяше инжекция.
– Докторе – повтори господарят, – тя ще умре ли?
Кубедо вдигна глава и го погледна така, сякаш бе изрекъл проклятие.
– И през ум да не ви минава да ми зададете пак този въпрос.