"Книгите на Яков", Олга Токарчук
превод Крум Крумов, изд. ICU
11 години след написването си и седем – след като авторката му печели Нобеловата награда за литература, за първи път у нас излезе най-дръзкото произведение на Олга Токарчук. Роман, който със своите своите 1040 страници, с богатата си плетеница от сюжетни линии и няколкото разказвачески гласа създава цяла вселена: свят в движение, свят на динамични граници и флуидни идентичности.
Действието ни връща към Европа от 18 в. – време на политически разломи, религиозни сблъсъци и духовни търсения. Там и тогава се появява Яков Франк – харизматичен, предизвикващ, противоречив. Мистик, бунтовник, еретик или Месия – според това кой го гледа. В романа на Токарчук фигурата на Яков Франк се разгръща не като биография, а като средоточие на мащабно културно, социално и духовно движение. Около него се сгъстяват надежди, страхове, конфликти и мечти.
Писателката изгражда историята през три различни гласа – включително гласът на Йента, наречена от авторката "четвъртолична разказвачка", която съединява онова, което класическият разказвач и живите свидетели пропускат. "Книгите на Яков" е роман, в който нищо не е окончателно – имената, вярата, принадлежността, самата истина. След написването му, макар да не се споменава черно на бяло, Токарчук получава Нобеловата награда за литература (2018) за "повествователното си въображение, което с енциклопедична страст представя преминаването на граници като форма на живот".
Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша, в семейство на учители. През 1985 г. завършва психология във Варшавския университет. Още по време на следването си работи в терапевтичен център за работа с младежи и в психиатрична клиника. От 1998 г. живее в малкото селце Краянов близо до Нова Руда, Югозападна Полша.
Токарчук е едно от най-важните имена в съвременната полска литература, а творчеството й включва разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр. – общо 20 книги до момента. На български са преведени: "Господин Изразителен", "Гардеробът", "Чудати разкази", "Чувствителният разказвач", "Изгубената душа", "Бегуни", "Дом дневен, дом нощен", "Правек и други времена", "Последни истории", "Музика от много барабани", "Карай плуга си през костите на мъртвите", "Емпузион", "Анна Ин в гробниците на света".
Ето и откъс от "Книгите на Яков" в превод на Крум Крумов:
КОЙ Е ОНЗИ, КОЙТО СЪБИРА БИЛКИ НА СВЕТА ГОРА АТОНСКА
Антони Косаковски стига с малко корабче от пристанището в Девелики до пристана в подножието на планината. Чувства прилив на голямо вълнение; болката, която до неотдавна бе притискала гърдите му, сега съвсем е изчезнала, не е ясно дали поради морския въздух и вятъра, който, рикоширайки в стръмния бряг, придобива специфично ухание на смола и билки, или поради близостта на святото място.
Замисля се върху внезапната промяна в настроението и духа си. Промяна дълбока и неочаквана, понеже веднага след като преди години се бе впуснал от студена Русия към гръцките и турските земи, той бе станал друг човек, би казал: светъл и лек. Дали е толкова просто – дали се дължи само на светлината и топлината? На слънцето, че тук то е повече и поради него цветовете стават по-наситени, а от самата разпалена земя ароматите са зашеметяващи. Тук имаше повече небе, а светът бе подложен на различни от северните механизми. Тук продължаваше да работи Съдбата, гръцката Ананке, която движи хората, предначертава пътищата им подобно на пясъчни нишки, спускащи се по дюната от горе надолу, създавайки фигури, с които би се гордял и най-добрият скулптор, вити, химерични, изтънчени.
Тук, на юг, всичко това съществува много осезаемо. Расте на слънце, крие се в жегата. И съзнанието за това носи на Антони Косаковски облекчение, тогава той става по-нежен към самия себе си. Понякога му се доплаква, толкова свободен се чувства.
Забелязва, че колкото пò на юг, толкова по-слабо е християнството, колкото повече слънце и колкото по-сладко виното, и колкото повече гръцки Fatum – толкова по-добър става животът му. Неговите решения не му принадлежат, те идват отвън, имат свое място в подредбата на света. А след като е така, тогава и отговорността е по-малка, оттук и по-малко вътрешен срам и непоносимо чувство за вина за всичко сторено. Тук всяка постъпка може да бъде поправена, можеш да се разбереш с боговете, да им принесеш жертва. Затова и е възможно да гледаш отражението си във водата с уважение. И да гледаш другите с обич. Никой не е лош, нито един убиец не може да бъде обречен, защото е част от големия план. Можеш да обичаш еднакво и палача, и жертвата. Хората са добри и благи. Злото, което се случва, иде не от тях, а от света. Светът бива зъл, и то как!
А колкото пò на север, толкова повече човек се концентрира върху себе си и в акт на някаква северна лудост (вероятно поради липсата на слънце) започва да си приписва твърде много. Държи себе си отговорен за собствените си действия. Фатумът бива дупчен от капките дъжд, а снежинките окончателно го довършват, докато накрая изчезва. Остава разрушителното убеждение на всеки човек, подстрекавано от Властелина на Севера, ще рече Католическата църква, и вездесъщите ѝ функционери, че цялото зло се корени в човека и сам той не е в състояние да го поправи. То може да бъде само опростено. Но дали изцяло? Оттук идва онова мъчително, разрушително чувство, че винаги си виновен, още с раждането, че живееш в грях и че всичко е грях – действието и бездействието, любовта и омразата, думата и самата мисъл. Знанието е грях и невежеството е грях.
Спира се в гостоприемницата за поклонници, управлявана от някаква жена, на която казват Ирена или Майка. Тя е малка, дребничка, с мургаво лице, носи се винаги в черно; понякога вятърът грабва изпод черната ѝ забрадка съвсем побелелите вече коси. При все че е кръчмарка, всички се отнасят към нея с голямо уважение, като с монахиня, макар да се знае, че има големи деца някъде по света и е вдовица. Тази Ирена всяка вечер и всяка сутрин нарежда молитва и сама дава тон на песнопенията с толкова чист глас, че сърцата на поклонниците се отварят. Служат при нея две уж девойки – така си мислеше Косаковски в началото и едва след няколко дни забеляза, че макар на пръв поглед да приличат на девойки, двамата са по-скоро евнуси, само че с гърди. Трябва много да внимава, за да не ги зяпа, защото тогава му се плезят. Някой му разказва, че в този хан от стотици години все имало някаква Ирена и че така трябвало да остане. Сегашната Ирена е от Севера; не говори чисто гръцки, а вмъква чужди, често познати на Антони думи – сигурно е влахиня или сръбкиня.
Наоколо са само мъже, няма нито една жена (освен Ирена, но тя жена ли е?), няма даже и животно от женски пол. Това би разсейвало монасите. Косаковски опитва да се съсредоточи върху пъплещия по пътечката бръмбар със зеленикави крилца. Интересно дали и той е мъжки…
Косаковски, заедно с останалите поклонници, изкачва планината, но не могат да бъдат допуснати в манастира. За такива като него има предназначено нарочно място в една каменна къща, до святата стена, където се спи и яде. Утрините и вечерите се посвещават на молитва съгласно завета на монаха Григорий Палама. Тя се състои в непрекъснатото, хиляда пъти дневно изричане на: Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя грешния. Молещите се седят на земята,присвити, със сведена към корема глава, сякаш са ембриони, сякаш още не са се родили; докато го правят, задържат дъха си, толкова дълго, колкото могат.
Сутрин и вечер някакъв висок мъжки глас ги призовава за обща молитва – из цялата околност ехти славянското: Молидбааа, Молидбааа. При този призив всички поклонници веднага захвърлят всичко, с което са се занимавали, и с бърза крачка се отправят нагоре към манастира. На Косаковски това му напомня реакцията на пернати твари, чули предупредителния крясък на събратята си за приближаваща граблива птица.
Денем, край пристанището, Косаковски се грижи за градината.
Писал се е oще и носач – помага в разтоварването на корабчетата, които доплуват тук веднъж-два пъти дневно. Не му е за дребните, които ще изкара, ами да е сред хора, пък и ходи горе в манастира, благодарение на което може да влиза във външния двор. Там портиерът, здравичък монах в разцвета на силите си, приема храната и стоките, дава ти да пиеш студена, почти ледена вода и те черпи с маслини. Това носачество обаче не се случва често, тъй като монасите са си самодостатъчни.
В началото Косаковски е мнителен, гледа с ирония религиозно обсебените поклонници. По-скоро се отдава на разходки по каменистите пътечки, обсаждащи манастира, по нагорещената, насечена от миниатюрните лъкове на цикадите земя, която от смесицата на биле със смола ухае като нещо за ядене, като изсъхнал, натъпкан с билки сладкиш. По време на тези разходки Косаковски си представя, че някога тук са живели гръцките богове, онези същите, за които бе учил в дома на вуйчо си. Сега те се връщат. Имат златни, бляскави одежди, много светла кожа, по-високи са от човека. Понякога му се струва, че върви по следите им, че ако побърза, може и да догони богинята Афродита, да зърне величествената ѝ голота; ароматът на исоп за миг се превръща в полуживотинска миризма на изпотен Господар. Изостря въображението си, с неговите очи иска да ги вижда, нужни са му. Боговете. Бог. Присъствието им в обикновения аромат на смола, най-вече тайнственото присъствие на някаква лепкава и сладникава сила, пулсираща във всяко създание. Полага голямо усилие, за да си представи – присъствие. Членът му набъбва и волю-неволю, върху тази свещена земя Косаковски трябва да си достави облекчение.
А после, когато един ден му се струва, че е най-щастлив със себе си, заспива по обед в сянката на някакъв храст. Изведнъж се събужда от шума на морето – сега то звучи враждебно, а уж а уж го беше съпровождало през цялото време. Косаковски се надига и започва да се оглежда. Високото, величествено слънце разделя всичко на светло и тъмно, на блясък и сянка. Всичко е спряло, вижда отдалеч морските вълни, застинали неподвижно, над тях е виснал самичък гларус, сякаш разпнат на небето. Сърцето му се качва в гърлото, той се подпира, за да стане, а тревата под дланта му се разпада на прах. Няма какво да диша, хоризонтът опасно се е приближил и за миг нежната му линия ще се превърне в примка. В този момент Антони Косаковски осъзнава, че стенещият морски шум е поплак и цялата природа участва в оплакването на онези богове, от които светът има такава нужда. Няма никого тук. Бог е сътворил света и е умрял от усилието. Трябвало е да дойде чак тук, за да го осъзнае.
Затова Косаковски започва да се моли.
