"Корона за княгинята", Ангелина Ангелова
изд. "Сиела"
С третия си роман "Благородството задължава" младата писателка Ангелина Ангелова покани читателите в пищен свят на изтънчени обноски и вълнения на висшето общество. Сега перото ѝ се насочва към Царска България. "Корона за княгинята" повежда на тайнствено приключение от Ватикана през Стара София до някои от най-мистичните кътчета на Странджа. В центъра на това пътуване стои забравената история на една от енигматичните фигури на Второто българско царство – сестрата на Иван Шишман Кера Тамара, съпруга на султан Мурад I.
1897 г.: Вихра Манова заминава да учи в университета в Рим. Младата жена получава неочакван достъп до архивите на Ватикана и сред многовековните лавици намира единствен по рода си средновековен ръкопис, посветен на съдбата на Кера Тамара – сестра на последните български царе и вдовица на султан Мурад I.
Повече от всичко Вихра мечтае да се завърне в родината и да заслужи мястото си сред историците в София. Ала когато се прибира у дома, откритието ѝ е посрещнато с присмех, а колегите ѝ не взимат на сериозно изследванията на една жена. Докато един ден мълвата за изгубеното съкровище на Кера Тамара не достига до двора на цар Фердинанд. Тогава съдбата преплита пътя на Вихра с този на офицер Константин Соколов.
Но двамата не са единствените, тръгнали по следите на Кера Тамара; съперниците им са готови на всичко, за да ги изпреварят…
Премиерата на книгата ще бъде отбелязана в ритъма на валса в Централен военен клуб София, зала "Музикална", на 22 октомври от 19:00 ч. А сега ви предлагаме откъс от романа:
----
Април, 1897 г. Рим, Италия
Два дорести коня теглеха красив файтон по тясната павирана улица. Вътре се беше разположил млад господин, облечен в елегантен костюм в гълъбовосин цвят, а в ръце държеше пищен букет. Кочияшът дръпна юздите на конете и те спряха пред вратата на стара сграда. Младият мъж вдигна поглед към втория етаж и само за миг изпусна трепването на пердето. Той слезе от файтона и бързо изкачи трите стъпала до входа на старото палацо.
– Тук е! – млада жена, с широка усмивка и топли кафяви очи, пусна пердето и се обърна към приятелката си.
– Време беше – отговори ѝ другата, която за последно проверяваше прическата и лицето си в огледалото.
– Смарайда, стига си се оглеждала, приказна си!
Смарайда се усмихна широко:
– Ако искам да съм сигурна, че ще стана съпруга на граф, Вихра, трябва да съм приказна във всеки един миг!
– Имай му повече вяра! – сгълча я за втори път Вихра. А после тихо добави: – Сигурна ли си, че не искаш да ви оставя сами днес? Не ми е удобно постоянно да се влача с вас.
– Скъпа... – започна Смарайда за кой ли път, но на вратата на стаята рязко се почука и двете момичета изпънаха гръб. – Влез!
– Госпожици, имате посетител. Синът на граф Рици е дошъл да ви види – ще сервирам кафе в гостната.
Госпожа Ризоли, съдържателката на пансиона, нервно надникна в стаята. Посещенията на Федерико винаги я смущаваха неимоверно и тя се въртеше около него, готова да изпълни всяка молба. Преди жената да отстъпи, я застигна гласът на госта:
– Няма нужда да си създавате трудности, госпожо. Смятам да изведа двете госпожици на разходка.
Госпожа Ризоли, която намираше за фриволно млад господин да се разхожда с две млади девойки без придружител, присви неодобрително очи, примигна и като надяна блага усмивка, се обърна по посока на гласа:
– Ако дойдат и двете и ако ми дадете честната си дума, че ще се държите благочестиво, ще ги пусна. В стаята Смарайда свъси вежди. Този разговор се повтаряше всеки път, сякаш госпожа Ризоли можеше да ѝ забрани да излезе.
– Излизаме – каза с решителен глас младата жена и пристъпи напред. Слънцето улови рижите кичури в косата ѝ и те заблестяха като свила. Със зелените си очи и тази кестеняво-рижа коса, Смарайда беше красива като кукла и екзотичният ѝ вид я открояваше сред мургавите италианки. На никой и през ум не му минаваше, че може да е местна. За разлика от Вихра, която със своите светлокафяви очи и чуплива кафява коса можеше спокойно да твърди, че родът ѝ е живял по тези земи от поколения. Иронично беше как разменени са ролите им, Смарайда, която изпъкваше и не се вписваше, но вече бе начертала живота си в Италия, и Вихра, която макар и да беше неразличима сред местните, копнееше да се прибере в родната България.
Федерико подаде букета от фрезии на Смарайда и тя побърза да го постави в предварително подготвена ваза. На крачка зад тях Вихра за пореден път опитваше да им даде така желаната усамотеност. Не можеше, разбираше. И не биваше. Но понякога дори малката дистанция беше достатъчна на младите влюбени да забравят, че с тях има придружител. Когато видя, че младият мъж се навежда към приятелката ѝ, Вихра извърна глава уж да погледне букета... Тихо покашляне ѝ даде знак, че интимната сцена е приключила и всички могат да тръгнат.
Беше рожденият ден на Смарайда и още преди седмица Федерико ѝ намекна, че е подготвил голяма изненада. Откакто се беше провел този разговор, красавицата не спря да го подпитва какво точно планира. Вихра знаеше, че е безсмислено да се опитва да я убеждава кротко да изчака деня на празника. Станеше ли дума за подаръци и изненади, Смарайда имаше самообладанието на малко дете. Затова, когато най-накрая настъпи рожденият ден, Вихра с облекчение си отдъхна.
Щом им помогна да се настанят във файтона, Смарайда тихо ѝ прошепна:
– Нещо голямо ще е! Усещам го! Ами ако ми е купил огърлица!
Вихра прехапа устни, за да не прихне. Смарайда никога не се задоволяваше с нещо малко и скромно. Точно тази неподправена алчност към живота шокира Вихра и я накара да осъзнае колко малко бе искала самата тя от съдбата. Непривично ѝ беше да чака подаръци или късмет, баща ѝ – скромен учител по история – я беше възпитал, че всяко нещо трябва да бъде заслужено с усърден труд. А после пътят ѝ се пресече с този на Смарайда, която беше и щастие, и кокетност, и приятелство, и толкова много ентусиазъм за всичко. Приятелството им беше сърдечно и искрено, лишено от завист, може би защото двете бяха толкова различни. Нито Смарайда се големееше с парите на баща си, който плати за безобразно скъпото образование и на двете им, нито Вихра беше с дотолкова ниско самочувствие, че да сервилничи на приятелката си. Сара – както Федерико наричаше Смарайда – вече бе подредила живота си – предстоеше им сватба, а после тя щеше да се нанесе в семейното му палацо и да заживее сладкия живот на аристократка. А Вихра нетърпеливо очакваше края на учебната година, за да се върне в България при баща си и най-накрая да сбъдне мечтата си да си намери работа в Народния музей*. Тайно се надяваше, че след като натрупа опит, ще я вземат на някоя от археологическите сбирки, които се организираха с подкрепата на княза.
Файтонът забави ход пред две огромни врати, които бавно се разтвориха, за да ги пропуснат. Щом влязоха във вътрешния двор, Федерико разпери ръце и каза:
– Пристигнахме!
– Прекрасно е – възкликна Смарайда с тъй спокоен тон, сякаш всеки ден се разхождаше из тайни градини. Но неспособна да задържи задълго изражението си овладяно, тя стисна болезнено силно ръката на Вихра.
Щом стъпиха на земята, Вихра се огледа – намираха се в просторна градина, изрядно поддържана и безлюдна. Погледът ѝ се отправи до върха на величествените пинии, после се спусна рязко към красивите ниски храсти, оформени като топки, а между тях откри мраморни статуи и малки фонтани. Подозираше къде ги е довел Федерико, но остави Смарайда да заговори:
– Amore – предпазливо каза рожденичката, – да не би да сме във...
– Ватикана! – доволно довърши мисълта ѝ Федерико. – Tочно така! Но нека първо ви заведа до изненадата, после ще разгледаме градините.
