"Съединението. Дипломатическата битка за България", доц. д-р Алека Стрезова

изд. "Българска история"

В навечерието на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия Сдружение "Българска история" представя новото си издание – "Съединението. Дипломатическата битка за България" от доц. д-р Алека Стрезова. Книгата предлага нетрадиционен поглед към едно от най-значимите събития от нашето минало, насочвайки вниманието на читателя към ролята на дипломацията. 

"Често дипломацията остава пренебрегната за сметка на революционното движение и успехите на българската армия на бойното поле. Някои дори ги противопоставят, което е несправедливо спрямо хората, защитаващи националния интерес", споделят издателите. 

Авторката доц. д-р Алека Стрезова, изследовател в Института за исторически изследвания към БАН, проследява развитието на събитията около Съединението през призмата на международната политика и интересите на Великите сили. Изданието показва как младата българска държава успява да защити своите позиции в сложната политическа обстановка в региона. От сдружението допълват, че книгата съчетава биографиите на първите български дипломати с анализа на ключови международни преговори, които допринасят за утвърждаването на новото статукво на Балканите.

"Книгата дава пълна картина на всички обстоятелства около Съединението и ще убеди читателите, че ролята на преговарящите за бъдещето на страната е също толкова голяма, колкото тази на бойците на фронта и дейците на революционното движение", посочват още от "Българска история".

Навръх празника ви предлагаме и кратък откъс от книгата:

През април 1883 г. либералите печелят мнозинство при подновяване на състава на Областното събрание, вземат превес и в Постоянния комитет. Двете партии паралелно споделят политиката на съединение с Княжество България. Но докато съединистите го обвързват повече с одобрението на Русия, то либералите в началото мислят по-скоро за единение първоначално на Източна Румелия с Македония. Представителите и на двете партии обаче отстояват идеята за създаването на трайни политически, икономически и културни връзки между „двете Българии“ северно и южно от Балкана.

Макар Източна Румелия да е автономна област, тя все пак има публични контакти с представителите на Силите и с Цариград. Официалните отношения с Османската империя се поддържат от главния управител и великия везир на турски език, а общуването с Великите сили минава през консулите в Пловдив. Неофициални връзки има и с Княжество България по редица интересуващи и двете страни въпроси. Близостта на Алеко Богориди с Русия е далеч от образцова. Всъщност това не е неочаквано: Генерал-губернаторът дойде в Пловдив с една непобедима антипатия към русите. Син на прочутия Стефанаки бей – единствения християнин, който от превземането на Цариград насам бе имал славата да приеме в къщата си посещението на един султан, - сам той бивш посланик на Портата пред европейските дворове, Алеко паша не можеше да не гледа на Руската империя с очите на един настоящи османлия.*

Дори и да погледнем с известно съмнение това твърдение, факт е, че отношенията на главния управител с всички руски консули в града са напрегнати, и то заради желанието на последните да доминират във водената от генерал-губернатора политика. Още първият имперски представител, младият нервозен княз Алексей Церетелев, бивш член на Европейската комисия, се опитва да налага волята си над генерал-губернатора. И следващите пратеници нетактично се опитват да се намесват във вътрешните дела на областта. Особено непохватен в двустранното общуване е вторият руски консул Едуард фон Кребел, дошъл в страната през май 1881 г.

Най-сериозните противоречия между него и Алеко паша възникват във връзка с източнорумелийската милиция и достигат до прекъсване на личните им взаимоотношения. Кребел се опитва да кадрува в Главния щаб и да наложи за поста руски офицер на мястото на досегашния французин. Алеко Богориди се обявява от своя страна срещу удължаването на договорите на руските офицери в областта и тяхното повишение, защото по този начин се възпира кариерното израстване на българските военни. Този въпрос маркира общуването на главния управител с Кребел и продължава при неговия заместник Путятий. След като през есента на 1883 г. Алеко Богориди произвежда шестима български и един турски офицер от източнорумелийската милиция в чин "майор", той все пак обещава на руския дипломат и скорошно разрешаване на въпроса с контрактите на имперските офицери и даже му предлага списък от пет имена. Въпреки уверенията на главния управител Путятий решава, че генерал-губернаторът нарочно бави повишението им, затова също упражнява открит дипломатически натиск, гарниран със заплахи и предупреждения за бъдещето на областта.

Притиснат до стената, Алеко паша първосигнално отхвърля планираните промоции, които по-късно все пак са предложени на одобрение от султана. Допълнително затруднява двустранното общуване опозицията, която главният управител създава срещу плана за изграждане на руски храм на Шипка, както и вмешателството на руснаците в чисто вътрешни дела на страната. Грубият подход на руската дипломация съвсем естествено отблъсква българските дейци. Както свидетелства един изследовател: Желанието и очакванията на Русия бяха да управлява в Източна Румелия, както и в България, но както в едната, така и в другата тя не успя поради липса на истинско съчувствие към народа. Тя се прояви като недружелюбна и властолюбива. Руските представители гледаха на себе си като на господари, а не като на помагачи, и тяхната намеса и диктаторски методи не закъсняха да отблъснат българите както на юг, така и на север от Балкана**.

Упоритата съпротива на княз Алеко Богориди срещу руските представители е и неговата политическа присъда. Прав е наблюдателният Емен Кейе, финансов експерт, ангажиран в България през първите години след Освобождението, като пише: "… защо Алеко паша след петгодишно управление не успя да постигне подновяването на договора, чиито клаузи много му допадаха. Дали пък причината не е в това, че желаейки да запази едновременно и агнето цяло, и вълка сит, той не успя да привлече нито неблагодарното агне, нито пък бързо забравящия вълк"***.

*Радев, С. "Строителите на съвременна България", с. 460.

**Повече вж. Желев, Й. "Родът Богориди".

*** Hyde, A. M. A Diplomatic History of Bulgaria, p. 138.