„Самотен мъж в Берлин“, Крис Пауър

Превод Диляна Георгиева, издателство „Кръг“

Вълнуващият шпионски трилър „Самотен мъж в Берлин“ излезе на български, обещавайки да се превърне в летен хит сред почитателите на жанра. Дебютният роман на британеца Крис Пауър съчетава динамика, психологическо напрежение и морални въпроси за идентичността и историите, които разказваме, за да оцелеем. Книгата в превод на Диляна Георгиева и с корица от Стоян Атанасов (Kontur Creative) е в книжарниците с логото на издателство „Кръг“.

…В сърцето на Берлин се срещат двама англичани. Единият е писател в дълбока творческа криза, а другият – самотник, който твърди, че е беглец от чужди тайни служби и всеки момент може да бъде елиминиран, тъй като е работил за низвергнат руски олигарх.

Когато Робърт чува историята на Патрик, той е скептичен към достоверността ѝ, но веднага вижда в нея спасителен сал за кариерата си: стига само да я „открадне“ и да напише грандиозен роман за милиардери, изплъзнали се от диктатурата на Путин, конспирации, убийства, власт и много, много пари. Сюжетът, в който личат имената на Алексей Навални, Борис Березовски и Александър Литвиненко, му се поднася на тепсия, ако съумее да научи повече.

„Самотен мъж в Берлин“ е за почитателите на интелигентните трилъри с динамично действие и напрежение до последната страница. В този роман нищо не е каквото изглежда и страница след страницата читателите са все по-увлечени и объркани... до самия шеметен завършек. 

Крис Пауър е роден през 1975 г. Завършва английска и американска литература в университета в Суонзи. Повече от десетилетие е литературен колумнист за „Гардиън“, водил е предаване за книги и по Би Би Си Радио 4. След отлично приетия му дебютен сборник с разкази през 2018 г., „Самотен мъж в Берлин“ е неговият първи роман.

Предлагаме ви откъс от "Самотен мъж в Берлин".

-------

Патрик тръгна след Тед през преддверието, а после по коридор под стълбището. Една врата ги отведе към галерия с дебел килим, а танцувалната музика, която чу на влизане, се усили, после стана и оглушителна, когато Тед го въведе в огромна и претъпкана кухня. Около един голям гранитен кухненски остров, обсипан с бутилки, цигарени кутии и късчета фолио от шампанско, стояха хора на всякаква възраст, макар и на Патрик да му се струваше, че мъжете са предимно по-възрастни, а жените - по-млади.

Извиваха вратове, за да си шепнат в ушите, или стояха един срещу друг и надвикваха музиката. Зад тях имаше открито пространство, където танцуваха пет-шест високи и изключително слаби жени, до една с къси черни рокли. На Патрик му се сториха много млади. Може би тийнейджърки. Далечната стена на стаята беше изцяло от стъкло, а в дълбочината ѝ се отразяваха призрачните двойнички на жените.

Патрик чу някой да го вика по име, обърна се и видя Том да си проправя път към него. Той дръпна Патрик в мечешка прегръдка. Миризмата на алкохол, която се излъчваше от него, беше толкова силна, че за миг Патрик я взе за одеколон. Том го пусна, отдръпна се и се извърна към острова, обсипан с бутилки и чаши. Патрик забеляза, че Тед е изчезнал. Том се обърна и внимателно поднесе на Патрик шот с водка, стиснал стъклената чаша отгоре с пухкавите си пръсти.

- Мисля, че нямам нужда - провикна се Патрик.

- Ако не пиеш, не чукаш, ясно?

Патрик взе чашата, изля хладната течност в гърлото си и потрепери.

- Добре дошъл в Русия! - кресна Том.

Вдигна високо ръце и завъртя таз наляво-надясно в непохватен отговор на музиката. Започна нова песен, а зад тях една жена по елек и сексапилни панталони извика възторжено.

- Къде е Ваняшин? - попита Патрик, но Том го пренебрегна. Беше затворил очи и пееше безмълвно руския текст. Патрик го сграбчи за рамото. - Къде е Ваняшин? - повтори в ухото му.

За миг Том го зяпна, сякаш се канеше да го пита кой е, после погледът му се изостри и мъжът се разсмя шумно.

- Хайде, ще те заведа.

Том си запроправя път през наблъсканите тела, дърпайки Патрик със себе си. Докато минаваше край дансинга, Патрик забеляза, че един мъж с тъмна копринена риза, разкопчана до пъпа, се е присъединил към младите жени и танцува, обърнат към тях с чатала напред, и протегнал ръце сякаш за прегръдка, щрака с пръсти в такт. Една от жените спря да танцува и се наведе над дългата маса, покрита с подноси с храна: цяла печена риба, купчини салата, нарязани колбаси и лъщящи планинки от черен хайвер.

- Гладен ли си? - извика Том, като отвори вратата, която извеждаше от кухнята.

Патрик поклати глава и последва Том по варосан коридор, който приличаше на място за прислугата, а не на част от основната къща. Патрик затвори вратата зад тях и след миг шумът от кухнята почти изчезна.

- Звукоизолация - усмихна се Том. - Сергей изрина мястото и го изгради наново. Почакай само да му видиш шатрата.

- Шатрата ли? - попита Патрик, но Том, който вървеше пред него, сякаш не го чу. Коридорът сви надясно и стигна до стълбище, което водеше надолу.

- Преди да съм забравил - обади се Том, - пушиш ли още?

- Да, естествено - отвърна той и посегна към цигарите си.

- Не и около Сергей - натика му пакета обратно. - Мрази цигарите, което е ужасно странно за руснак. Опита се да ги забрани, но познава прекалено много верижни пушачи - Березовски побесня, щом разбра. Компромисът му е никой да не пуши на пет метра около него.

- Дори Березовски?

- Всички освен Борис Абрамович. А сега - Том тръгна надолу по стъпалата - добре дошъл в бункера.

Следвайки Том, Патрик се съсредоточи върху дишането си. Очакваше официална среща, а не лабиринт под купонджийска къща. В края на стълбището малък коридор водеше до врата. Том натисна едно копче и след миг вратата се отвори. Влязоха в едва осветен вестибюл с дебел килим. Патрик видя още една затворена врата пред тях, а до нея мъж, който досущ приличаше на пазача на входа - от костюма до челюстта. За миг настъпи тишина, сякаш никой не искаше да заговори първи.

- Божичко - въздъхна раздразнено Том. - Том Алън и Патрик Ънсуорт искат да видят господин Ваняшин.

- Господин Алън, моля, вдигнете ръцете си - нареди човекът и претърси първо ръцете, а после и торса му. След това клекна да провери двата крачола, а Том се обърна:

- Този тип ме вижда постоянно. Видя ме преди половин час и пак трябва да минаваме през тези глупости.

- Господин Ънсуорт - каза мъжът и повтори претърсването. Спря се на джоба на якето му. - Какво е това?

- Диктофон - обясни Патрик. - Записващо устройство.

Мъжът се отдръпна и протегна ръка.

- Може ли да го махнете, ако обичате?

Патрик извади диктофона от джоба си и го предаде на мъжа.

- Ще ви бъде върнат на излизане - каза онзи. Даде знак на Патрик пак да си вдигне ръцете, пристъпи напред и приключи с обиска. - Благодаря ви, господа.

Изправи се, обърна се и постави палеца си на екрана до вратата. Той изпиука и вратата се отвори.

Патрик последва Том на място, което приличаше повече на шатра, отколкото на стая. Стените бяха покрити с издут ръждивочервен плат, който продължаваше на ивици, опънати от ъглите към средата на тавана, сякаш се намираха в миниатюрна циркова тента. Подът беше покрит с животински кожи, а в средата на стаята имаше няколко ниски кушетки, подредени в кръг.

На тях се излежаваха трима мъже, до един облечени с ризи, официални панталони и кадифени домашни пантофи. Единият пушеше електронна цигара. Другият, нисък здравеняк, чиято черна четина беше сресана назад, разкривайки силно заострената линия на косата, се изправи, щом видя новодошлите. Ризата му беше тъмносиня, на тънки райета и с бели маншети като банкерски костюм. Лъскавият му сребрист панталон явно беше по поръчка.

- Патрик? - гръмна басовият глас на мъжа. После погледна Том и се усмихна. - Това ли е великият Патрик Ънсуорт? - Акцентът му беше силен и всъщност каза "Ансвърт".

- Единственият, Серьожа - отвърна Том, махайки с ръка с престорена шармантност. - Патрик, това е Сергей Ваняшин.

Патрик пристъпи напред, но се препъна в края на един от застъпващите се килими.

- Хареса ли ти шампанското ми? - попита Ваняшин, като протегна ръка, за да помогне на Патрик да си възвърне равновесието. - Радвам се. Нямам доверие на мъже, които не пият. - Обърна се и извика нещо, име или заповед, Патрик така и не разбра, и от страничната врата, скрита зад червения плат на стените, влезе мъж в същата униформа като на Тед. Ваняшин му каза нещо кратко на руски, а после се обърна към Патрик. - Седни - рече и посочи една от кушетките.

Патрик го послуша с ясното съзнание, че двамата излегнали се мъже го наблюдават. Очите на дебелия се сбръчкваха, щом си дръпнеше от цигарата, а светодиодният ѝ връх проблясваше. Другият, висок и слаб, с рошава руса коса, се взря в Патрик като котка, която го преценява надменно. И двамата мъже изглеждаха приблизително на възрастта на Ваняшин, която, както бе разбрал Патрик от интернет, беше петдесет и една години. Том се хвърли на кушетката. Ваняшин се облегна на своята - единствената, покрита с овча кожа, както забеляза Патрик.

- Това е Юри - Ваняшин посочи дебелака. - А това е Алексей.

Мъжете кимнаха, без да обелват и дума. Ваняшин им каза нещо на руски, Юри отвърна, а Алексей заговори бързо, като размяташе ръце напред-назад в ритъма на речта си. Разцепи въздуха на няколко части, загледан напрегнато във Ваняшин. Мъжете продължаваха да говорят, а междувременно Патрик забеляза как Том се изляга на кушетката и затваря очи. И на него му се щеше да стори същото, но искаше да демонстрира интерес към думите им, макар и да не можеше да ги разбере. Предвид колко отпуснати бяха всички, той се зачуди кога ли е започнал купонът.

Сервитьорът се завърна с поднос, на който имаше кофа с лед и четири бутилки водка, както предположи Патрик. До кофата бяха сложени няколко ниски заскрежени чаши и препълнена купа с краставички. Сервитьорът остави подноса на голяма ниска маса между кушетките и разчисти чиниите с недоядена храна и смачканите салфетки, захвърлени отгоре.

Докато Ваняшин, Юри и Алексей си говореха, Патрик огледа помещението и осъзна какво би трябвало да представлява - римска шатра. Закопчалките, които събираха плата на стената, представляваха глави на царски орли. Кушетките, на които лежаха, и масите до тях имаха специфично засукани крака, които Патрик си спомняше от детските исторически книжки с картинки. Сети се и какво прочете преди час за Цезар и хедуите. Засмя се на себе си. Какво, по дяволите, беше това? Сякаш го чу, Ваняшин прекъсна разговора и го попита:

- Какво мислиш за моята военна шатра?

Макар и неподготвен, Патрик взе да отговаря и докато се запъваше, се надяваше, че издаваните от него звуци ще образуват думи.

- Това е - поде Ваняшин и спря, пронизвайки Патрик с очи в търсене на думата. - Щуротия, знам тази дума - усмихна се той. - Проявявам изключителен интерес към Цезар. Знаеш ли, че съм режисирал Шекспирова пиеса?

- Не знаех - отвърна Патрик и изправи гръб, предполагайки, че интервюто е започнало.

- Да, бях театрален режисьор. Учих. Това беше в Съветския съюз и там стандартът е много висок. Някак образователната система продължаваше да работи, за разлика от всичко останало. В моята продукция Андропов беше Цезар. Това беше през осемдесет и четвърта-пета, така че не беше безопасно, не беше умно. Когато учителите ми разбраха какво правя, ме изхвърлиха.

- Горе зачетох една книга за Цезар в Галия.

Ваняшин кимна, сякаш го беше очаквал. Изправи се, извади една бутилка от леда и разви капачката.

- Как може да не се възхищаваш на човек, който е бил гений по толкова различни начини? - Наля и подаде по питие на всеки. - Войник, политик, управник. И - вдигна чашата си той, подтиквайки останалите да го последват - чудесен писател освен това. Хайл Цезар!

Патрик отпи, но когато видя другите да пресушават чашите си, реши, че няма избор, освен да стори същото. Мярката беше голяма и той се закашля, след като преглътна, а вкусът на студената пиперлива течност се върна в устата му. Очите му се напълниха със сълзи.

- Но се случва нещо странно - продължи Ваняшин, пренебрегвайки Патрик, който пак се закашля. - След като надвива Помпей - моментът, в който Шекспир започва пиесата си, добрата преценка на Цезар - щракна с пръсти той - се изпарява. Празнува победата си над Помпей като герой на Републиката, а това донякъде обижда римляните. Поставя приятелите си на влиятелни постове и така става все по-голям ъъъ Том, диктатор? Същата дума ли е?

- Да, Серьожа - отвърна Том, който се пресегна през масата, за да си вземе краставичка от купата, - диктатор си е диктатор.

- Диктатор - повтори Ваняшин сякаш с наслада от думата. - Също като Първия в Кремъл, който се е заобиколил със силовики и е обърнал гръб на страната си. - Той стана и обиколи всички с бутилката, пълнейки чашите им до ръба. - Ако сега можех да режисирам пиесата, Цезар щеше да се играе от Путин, естествено, защото въпросът, който задава - кой трябва да бъде водач, какво право има да бъде водач - е идеален, нали?

- Но сега Медведев е президент - отвърна Патрик, доволен да покаже, че знае нещо по темата.

За миг лицето на Ваняшин посърна. Не обича да го прекъсват, реши Патрик. Навярно и не се случваше често.

Ваняшин поклати глава и посочи на Патрик гърлото на бутилката с водка.

- Димочка само му топли мястото - вдигна чашата си и изкрещя: - За завръщането на Владимир Владимирович на президентския пост и за всеки диктатор Брут!