Първият ми досег с Виена e мъж от бюрото за обществен транспорт на летището. Любезно изстрелва „Как да помогна, моля!“, след което се обръща назад и почва да се шегува нещо си с колега – кратка раздумка пред многолюдна опашка.
За ориентация на летищната жп гара е нужна специална диплома. Не само аз, но после и туристи от други държави недоумявахме как може да липсва ясна, гостоприемна информация. Самите влакчета са супер. Някои вагони на метрото са доста по-стари от софийските.
Както се е досетил читателят, това е пътепис за Виена. Уточнявам – без претенции за представителност, изчерпателност. Описани са субективни наблюдения при посещение от 3-4 дни, извън традиционния туристически сюжет; размисли, паралели – чрез стремеж да не се ползва така характерния за съвремието черно-бял наратив.
Дюнери, фалафел, кебап – предлагат се през две крачки. Пиците и кроасаните са много повече от виенските кифли. Тривиален, но незаобиколим е фактът, че сред таксиджии, продавачи, носачи... етнически австриец рядко може да се забележи.
Във Виена страшно много се строи. Сходно бе и в Будапеща, където бях почти по същото време миналата година. Тоест, ако си мислите, че
скелета, кранове върху тротоарите и техният невъобразим шум
са софийски, пловдивски или варненски патент – бъркате.
Почти няма реклами по огромните фасади на изящните сгради. Архитектурното им великолепие може да се наблюдава в целия блясък. Обаче ситуацията е наистина „почти“ – огромна реклама на крем за бръчки виси по скеле върху катедралата символ „Свети Стефан“. Видях я още на 1-2 места.
Дворците, палатите, паметниците, цялата изумителна мраморна красота, великите скулптурни форми, шедьоврите в галериите, талантът на великаните в изкуството, титаните на науката - няма смисъл да се описват. Те са могъществото на Виена, заслуженото нейно превъзходство.
Съвсем случайно попаднах на Votivkirche, католически храм. Той е без особена история и, разбира се, е един от десетките с уникална архитектура - поради това не заема челно място в туристическите брошури. Но разположен пред отворено зелено пространство (широтата в центъра е кът), с вертикално изящество и фини до най-малката подробност необарокови елементи, ме порази най-много от видяното – изпълнени максимално могъщество, красота, смисъл на идеята. Вътре - свежи цветни витражи със социални сюжети, вечер чрез светлинна феерия се представят религиозни сцени. Отвън - хора разпускат на моравата, наблюдавайки кулите.
Поляната се казва „Парк Зигмунд Фройд“. Нещо ме вади от унеса –
стадо мишки препуска между храстите,
виждам ги най-спокойно. Чувал бях за мишки в Париж, Ню Йорк, не знаех за Виена.
В града няма бездомни кучета. Няма и котки. Последното вероятно обяснява мишките.
Градският транспорт е супер, пристига през 3-4 минути. Движение с тротинетки – много рядко. За сметка на това, общоизвестно е, масово се ползват велосипеди – за ходене на работа, да закараш детето на градина и т.н. Наблюдавах с любопитство и без възторг този процес. Чудех се какво ли е, например, да бъхташ 10 км до работа всеки ден и обратно. Междувременно да седнеш на бюро сред колеги - зверски нехигенично, не само за твоето тяло.
Както може би се подразбра, обичам зелени пространства. Посетих Градския парк (Stadtpark), с паметници на Щраус, Шуберт – нелошо, но съвсем не изключително място. Там и другаде декоративните цветя бяха изсъхнали, неприбрани. Разбира се, добрах се и до Пратера. Част от прочутите увеселителни съоръжения, плочниците, пейките, детските площадки изостават с възраст двадесетина години. Нищо особено като растителност – дървета, трева, пръст. Морската градина на Варна, Бургас, Борисовата в София са несравнимо по-красиви приятни места.
Край испанското училище по езда, поредната титанична с могъществото си сграда на пъпа на града, мирише на тор. Каляските бродят сред бмв-та и пазаруващо стълпотворение. "Паркингът" им - уличка до "Свети Стефан", е обливан с вода - далеч от естетиката.
Край мен минава семейство източни роми с дете на около 8, говорят само на немски. Няма или-или: това са сегашни и бъдещи австрийци.
Стигаме до слона в стаята. Според най-официални нови данни, които четох впоследствие, 41,2 процента от децата в началните и средни училища на Виена са с ислямско вероизповедание. Увеличават се като дял, християнчетата са 6 процента по-малко. Хората привнасят
мощен ориенталски уклон на града,
по някои улици рядко се виждат жени без забрадки. Слонът няма нужда от абракадабри, а от най-простички въпроси – всичко това окей ли е? След 100 години, например, мир и разбирателство ли вещае? Ако е окей и вещаещо мир – е едно. Ако е по-вероятно обратното – друго.
Мен ако питате, всичко това, преди да опре до спорове за културни многообразия, човешки права и т.н., е поне половинвековен проблем със застаряващото местно население в Западна Европа. Понеже по-малкото население означава по-малко потребление, по-малко трудов ресурс, по-малко отбранително значение и въобще намаляваща роля във всеки стратегически аспект, решението е провидяно в привличане и приобщаване на хора. Слонът днес пита
не е ли премината границата,
след която тази политика вреди (няма нищо идеално на този свят). Също така слонът намеква, може би, че не бива да приемаме за напълно искрени приказките за ценности, свят без граници, хуманизъм – а да се съмняваме не обличат ли те един користен стремеж за самосъхранение на същата тази Европа – парадоксална ситуация днес при проблемите на „многообразието“, но обяснима с оглед на постоянната нужда, най-вече икономическа, от все повече хора. Нещата с разбирането на тия процеси са точно по Маркс:
тъпо е да схващаме
ценностите на културното приобщаване като ценности на културното приобщаване – а като надстройката на икономиката – културата обслужва икономиката.
Видях храчещи по улиците хора, пресичащи неправилно, както и други – правещи им забележка. Също любезни хора, и темерути. Нито един от описаните не изглеждаше като „новоавстриец“, коренни си бяха. Като цяло е доста чисто. Чувам – значително е по-спокойно като трафик и глъчка от други европейски столици.
Държавните университети във Виена са безплатни, уникални музеи са без вход за лица до 19 години – впечатляваща социална политика. Обработка на документи, костващи у нас дни, става за 15 минути. Разгледах някоя и друга медия – същата поляризация като у нас, същите нравоучения на интелектуалци и активисти спрямо простосмъртните.
Още нещо с оглед на туризма: центърът на Виена е отдалечен от Дунав, районът на реката е по-скоро индустриален – огромен минус в сравнение с Будапеща, където църкви, дворци, площади, булеварди, алеи са отворени към реката, съчетаващи култура, география, природа. Мащабите в унгарската столица ги бях схванал като простор за духа; титаничните забележителности на австрийската целят повече да подтиснат другоземеца, да покажат величието на града, държавата, нацията.
Стремейки се да се опазя от прехласване по град, по който целият свят се прехласва по конспект, а да го възприема с неминуемите плюсове и минуси, очертах една невъзвишена картина. Но значи ли, че не исках да остана във Виена? Съвсем не. Защо? Ами-и-и... В един от хилядите хотели, например, е живял Стефан Цвайг. Дори с плоча не са го удостоили, защото това е адрес
само на една от стотиците велики личности,
дала Виена на планетата. Друго си е да живееш в такъв свят, на самия възможен културен връх. За всичко от познатото ни като изкуство от Виена може да черпиш цял живот.
На излитане обратно следваше да самочекирам багажа. Половината автомати не работеха с бележка, че не работят. Други – не работеха без бележка. Светът е голям и спасение има, само ако го разглеждаш с широко отворени за всичко очи.
