Прабаба често казваше, че родителите се познават по последното дете и че никой не остава на този свят само с първородното. Чудех се защо говори такива странни неща и се инатях заради всички многодетни родители. Отговаряше ми тихо, че не всички деца се раждат и че понякога наоколо дебне едно невидимо, последно дете. Уж невидимо, пък да познаеш в пустотата що за човек е този, дето не го е родил. Наистина ме объркваше с тези присъстващи отсъствия. Един ден ми го обясни по-разбираемо, с годишния календар. Как цялата година си личи по последния месец, по декември. Наричаше го крайнороден, родения накрая. Друг път говореше за него, все едно е светец на особена почит в дома ѝ. Свети Декемврий.
Повтаряхме ѝ, че няма такъв светия, а тя упорито разказваше за него.
– Той има три сили – свършеник, днешник и бъдник. Свършеникът лесно се познава, като изядена манджа е. Може да ти даде сили, но може и горчивина да ти остане, зависи по каква рецепта си готвил. Днешникът крачи бързо и може да не го усетиш, докато минава покрай теб, а бъдника още никой не е видял. Тези трите сили който ги познава, е мъдрец, а който им се кланя, е глупак. Защото човек не живее за времето, човек живее за другите. Ето, Декемврий цяла година е чакал братята и сестра си Марта, за тях е живял още преди да се роди.
Шегувахме се:
– И какви подвизи е извършил свети Декемврий, бабо? Да не е изял коледните сладки на децата?
Прабаба негодуваше срещу всяка шега, свързана с декември, и все ни напомняше, че Коледа е, когато се коли прасето, в края на годината, а Рождеството е през януари. Предимно това помня от майката на дядо ми – приказката за несъществуващия светец и глаголните времена на последния месец – свършеник, днешник и бъдник. Тя се казваше Ивана, в паметта ми е по-скоро Вечен календар. Но разказът е за нейния син, дядо ми Георги.
* * *
Отглеждат го предпазливо, последното оцеляло дете в семейство на бежанци, последният шанс за продължение на вехнещия род, момченцето Георги. Израства отдалечен от всякаква работа, родителите му привиждали постоянно смъртта и го пазели едновременно и от сечивата на земеделието, и от топлината на животновъдството, но и от човешката обич: роденият през декември е обречен да дава, защото всичко отдавна е взето от другите.
Само че аз го помня като скъперник.
Баба го оправдаваше с това, че е израснал сам и не е научен да дели с братя и сестри. Мама, неговата дъщеря, казваше, че ако искаме нещо от дядо, трябва да дебнем, когато е пиян, единствено тогава разтварял сърцето си и пеел песни. Никога не чух звука на разтвореното му сърце и сякаш напротив – случвало се е, когато съм била близо до дядо, тишината между нас да се накъсва от звуците на затварянето. Като от хлопване на врата. Така и не се осмелих да почукам.
Може би започнах да го разбирам едва след неговата смърт. Пред очите ми и сега дядо е силно залостен в себе си, болен, с бавна походка – вървеше, все едно с краката си опипва възможността рязко да потъне в земята. Не му се потъваше още. Заради болестта пиеше разни отвари от билки, но най-много вино, домашно, от лозето в двора. Оплакваше се, че всичко му горчи, каквото и да погълне. Нагарчаше му от онова предчувствие за край, което смътно долавяхме и ние. Прабаба би казала, че нагарча от свършека, от изпитанията на свети Декемврий. Сигурно затова в спомените ми декември, дядо и смърт означават едно и също, синоними за изнизващо се време. Въпреки съпротивата.
Всяка Коледа неизбежно си припомням онази декемврийска сутрин, в която дядо излезе за бъдник, а ние хукнахме след него. Бъдникът е парче дърво, което се слага в огнището в нощта срещу Рождество. Дядо беше набелязал една дива круша, защото колкото по-малко човешки очи са гледали дървото, толкова по-подходящо е то за ритуала.
Носеше дънера тържествено, внимаваше да не го опре в земята, да не го закачи в някой храст, да не го изпусне. Все едно държеше бебе. Дори го беше повил с одеяло, да не измръзне. Вървяхме зад дядо и от време на време подухвахме в шепите си, за да се стоплим. Не успявахме. Изведнъж той пъхна в пазвата си бъдника, а покривалото даде на нас. Каза колко е важно да имаме бъдник, че той е нашето бъдеще. Трябва да е чисто, трябва да е неомърсено от погледи, от думи, от мисли. Да внимаваме какво си мислим, докато вървим до бъдника. Вървяхме, мислехме и внимавахме. Подозирам, че братовчедите ми си мислеха за нови велосипеди, а сестра ми за бъдеще, в което да не износва моите дрехи, да си има само нейни. Аз си мислех за едно момче. В бъдника виждахме справедливо раздаване на заслужени награди, чувствахме се победители и това много стопляше. Запомнила съм мига, в който прошепнах, че бъдникът е петото внуче на дядо, наше невидимо братовчедче. Съучастнически се спогледахме под одеялото като богопомазани от чудото. Тогава не знаехме какво си е мислел дядо. Как се е хванал в клончето като в последно лекарство. Бъдниците в нашия край имат лечебна сила, но думите за бъдника – повече.
Вкъщи тихо намазахме парчето дърво със зехтин и вино, прикадихме с тамян. Баба го уви с бялата кърпа, с която повиваше топлия хляб. Положихме го в огнището. След няколко часа щяхме да го запалим, а дядо търпеливо да чака да изтлее огънят, за да събере пепел от бъдника. Вярваше, че ако изпие пепелта, ще удължи живота си. Такова е поверието: само от пепелта на бъдещето можеш да стъпваш удължено и да си господар на времето.
Обаче на дядо му хрумна, че ако вместо във водата посипва с тази пепел виното, лекарството ще се усили. Но бъчвата ли се оказа малка, дядо ли бързо пиеше, та до пролетта не остана и вино, и бъдник, и бъдеще.
Оттогава в края на всяка година ритуално се завръщам едновременно в календари на предци и в забравени думи. С тях прабаба ми Ивана размахва назидателно пръст и сочи мъдреците сред нас и глупаците. Напомня ни, че Рождеството е през януари и как не може раждането на Бога да е в края на годината, защото с Бога е всяко начало и всяка нова година. Не смея да оспорвам домашните библейски времена. В тях аз съм внучката на свети Декемврий и ми е отредено да давам. В личната ми църква една от иконите е зимен портрет на дядо ми Георги, над него се спуска горчивината на отминаващото време, но в пазвата му сладко спи бъдникът.
Много внимавам с какви думи ще го събудя, защото всяко бъдеще се познава по последните си родители.
