"Автобиографията на Алис Б. Токлас", Гъртруд Стайн
превод Олга Николова, изд. "Брегов и Радев"
За първи път на български език излиза "Автобиографията на Алис Б. Токлас" от Гъртруд Стайн – ключово произведение на литературния модернизъм и едно от най-влиятелните свидетелства за художествения живот в Париж през първата половина на ХХ век.
Книгата е написана от Стайн с гласа на Алис Б. Токлас – нейната дългогодишна партньорка – и разгръща панорама на цяло поколение писатели и художници: Пабло Пикасо, Анри Матис, Ърнест Хемингуей, Гийом Аполинер и други, сред които и художникът с български произход Жул Паскин, около когото още приживе се носят митове за "неясен произход и вероятно кралска кръв". Това е едновременно мемоар, литературен експеримент и ироничен портрет на една епоха, в която изкуството радикално променя посоката си.
Гъртруд Стайн (1874–1946) е американска писателка, поетеса и есеистка, но дълги години живее в Париж, където домът ѝ се превръща в средище на авангардното изкуство. Около нея се формира т.нар. "изгубено поколение" – сред посетителите и приятелите ѝ са Пикасо, Матис, Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд. Стайн е известна със своя експериментален стил, радикално отношение към езика и с трайното си влияние върху литературата и изкуството на ХХ век.
Книгата, издадена с подкрепата на Министерство на културата, включва цветни и черно-бели илюстрации, подбрани в съответствие с историческия и културния контекст на текста. Предлагаме ви откъс от тази "леко хаотична, остроумна и донякъде злостна антология" (The New York Times Book Review, 1933 г.).
-----
Друга една вечер Гъртруд Стайн, която имаше избухлив характер, влезе в ателието и завари там брат си, Алфи и един непознат. Външният вид на непознатия не ѝ хареса. Кой е този, запита тя Алфи. Не съм го довел аз, отвърна Алфи. Прилича на евреин, каза Гъртруд Стайн, даже и евреин не е, каза Алфи. Но да се върна към онази първа вечер. Няколко минути след като Алфи влезе на вратата силно се почука и стана ясно че Елен е готова с вечерята. Странно че Пикасо и жена му още ги няма, казаха всички, обаче няма да ги чакаме или поне Елен няма да ги чака. Така че тръгнахме към двора и оттам към павилиона и трапезарията и седнахме да вечеряме. Странно, каза госпожица Стайн, Пабло винаги е самата точност, никога не подранява и никога не закъснява, за него е гордост да бъде такъв защото точността е кралският белег за учтивост, с него дори и Фернанд не закъснява. Разбира се той често казва да, дори когато няма намерение да направи нещо, не му е в природата да казва не, тази частица я няма в неговия речник и трябва да знаеш дали неговото да означава да или означава не, но неговото да за тази вечер означаваше именно да, а той винаги идва навреме. В онези дни още нямаше автомобили и никой не се страхуваше че някой може да е катастрофирал. Тъкмо бяхме свършили с първото ястие когато на двора се чуха забързани стъпки и Елен отвори вратата преди звънецът да е иззвънял. Пабло и Фернанд, както всички ги наричаха по онова време, влязоха. Той дребен, бърз но не и припрян, с очи притежаващи странната способност да се отварят широко и да попиват всичко което искат да видят. Отличаваше се и движеше главата си като бикоборец начело на процесия. Фернанд беше висока красива жена с прекрасна голяма шапка и съвсем очевидно нова рокля, двамата бяха изнервени. Много съм разстроен, каза Пабло, знаеш много добре Гъртруд че никога не закъснявам но Фернанд беше поръчала рокля за вернисажа утре и роклята не беше пристигнала. Е, сега нали сте тук, каза госпожица Стайн, и понеже става дума за теб Елен няма да има нищо против. И така всички седнахме на масата. Аз бях до Пикасо който остана мълчалив и постепенно се успокои. Алфи правеше комплименти на Фернанд и скоро тя стана тиха и кротка. Не след дълго прошепнах на Пикасо че харесвам портрета му на Гъртруд Стайн.
Да, рече той, всички казват че не си приличат но това няма значение, един ден ще си заприличат. Разговорът скоро се оживи въртейки се около откриването на салона на независимите, беше голямото събитие на годината. На всички им беше интересно какви скандали ще избухнат или няма да избухнат. Пикасо никога не участваше но всичките му последователи излагаха в салона и имаше много истории свързани с всеки от тях, надеждите и страховете бяха големи.
Докато пиехме кафе на двора се чуха стъпки многобройни стъпки и госпожица Стайн стана и каза, не бързайте, аз трябва да им отворя. И излезе.
Когато отидохме в ателието там вече имаше много хора, разпръснати на групи, поотделно и на двойки, и всички гледаха и гледаха. Гъртруд Стайн седеше до печката и говореше и слушаше и ставаше да отвори вратата отивайки при различни хора и пак говореше и слушаше. Тя обикновено отваряше вратата при почукване и обичайната формула беше, de la part de qui venez-vous, по чия покана идвате. Идеята беше че всеки може да дойде но в името на формалността, а в Париж не може без формалности, всеки трябваше да спомене името на човека от когото е чул за улица дьо Фльорюс. Беше чиста формалност, наистина всеки можеше да влезе и тъй като по това време картините нямаха стойност и да познаваш някого там не носеше никакви социални привилегии, идваха само онези на които наистина им беше интересно. Така че както казвам, всеки можеше да влезе, обаче се спазваше известна формалност. Веднъж отваряйки вратата госпожица Стайн запита както обикновено по чия покана идвате и чухме в отговор обиден глас, но по Ваша, мадам. Беше млад мъж с когото Гъртруд Стайн се запознала някъде и с когото провела дълъг разговор отправяйки му сърдечна покана но после бързо-
бързо бе забравила.
Скоро стаята съвсем се напълни. И кои бяха всичките тези хора. Група унгарски художници и писатели, случило се веднъж един унгарец да дойде с някого в ателието и мълвата литнала от неговите уста през цяла Унгария, във всяко село в което имало млад мъж с амбиции се чуло за улица дьо Фльорюс и съответният млад мъж заживявал с единствената мисъл да дойде и много от тях наистина бяха дошли. Те бяха там постоянно, с най-различен ръст и телосложение, богати и бедни, някои много чаровни, някои просто груби, а от време на време сред тях се появяваше и по някой изключително красив млад селянин. После имаше и голямо количество немци, не много добре приети защото винаги искаха да видят нещо прибрано и често чупеха предмети, а Гъртруд Стайн имаше слабост към чупливите предмети и изпитваше ужас от хора които колекционират само нечупливи неща. Имаше и не малко американци, Милдред Олдрич водеше група или Сайен електротехникът, или някой художник и от време на време някой студент по архитектура случайно попадаше там, а после и редовните гости, измежду тях госпожица Марс и госпожица Скуайър които Гъртруд Стайн увековечи в нейния разказ за госпожица Фър и госпожица Скийн. През онази първа за мен вечер с госпожица Марс си говорихме на напълно нова по онова време тема, как да си гримираш лицето. Тя се интересуваше от типове, знаеше че има тип femme décorative, femme d‘intérieur и femme intrigante; нямаше съмнение че Фернанд Пикасо беше femme décorative, но каква беше мадам Матис, femme d‘intérieur, казах аз, и тя остана много доволна. От време на време можеше да се чуе гръмкият цвилещ испански смях на Пикасо и веселият алтов изблик на Гъртруд Стайн, хора идваха и си отиваха, влизаха и излизаха. Госпожица Стайн ми каза да седна до Фернанд. Фернанд беше красива но вироглава. Седнах, това беше първото ми седене до съпруга на гений.
Преди да реша да напиша тази книга през двадесет и петте години с Гъртруд Стайн, често казвах че ще напиша Съпругите на гении с които съм седяла. Седяла съм с толкова много. Седяла съм със съпруги които не са съпруги на гении които са истински гении. Седяла съм с истински съпруги на гении които не са истински гении. Седяла съм със съпруги на гении, на стремящи се да бъдат гении, накратко седяла съм често и за дълго с много съпруги и със съпруги на много гении.
Както казвах, Фернанд, която тогава живееше с Пикасо и отдавна беше с него, ще рече и двамата бяха на по двайсет и четири години по това време но отдавна бяха заедно, Фернанд беше първата съпруга на гений с която седях и не беше никак забавна. Говорихме си за шапки. Фернанд имаше две теми за разговор, шапки и парфюми. През този първи ден говорихме за шапки. Тя обичаше шапки, имаше истинско френско разбиране за шапките, ако една шапка не предизвика остроумен коментар от мъж на улицата то шапката не беше хубава.
