"Благородни лъжи", Джаклин Уинспиър
превод Надя Златкова, изд. Benitorial
С поредицата за брилянтната детективка Мейзи Добс Джаклин Уинспиър връща читателите си в междувоенна Англия – период, открояващ се със силния дух и находчивостта на жените, принудени сами да изградят нов живот от руините на бойните действия. Време на нови възможности, в което да бъде възстановена крехката стабилност след тежките загуби, нанесени от Първата световна война. Британската авторка ни потопи в нейния свят с първите два романа от хитовата си криминална поредица – "Първият случай на Мейзи Добс" и "Случаят с белите пера".
Действието в "Благородни лъжи" се развива в Лондон през 1930 г. Влиятелен адвокат наема Мейзи Добс, за да докаже, че синът му наистина е загинал по време на войната, но тя се оказва въвлечена в повече от една загадка. Приятелката ѝ Присила отчаяно търси гроба на брат си, за да му отдаде последна почит, а едно 13-годишно момиче е обвинено в убийство.
Мейзи се впуска в разследването, въоръжена с необикновената си интуизия и чаша силен чай. За разлика от повечето криминални романи, в които разкриването на загадката е най-големият обрат, в приключенията на детектив Добс то само поражда още повече въпроси, свързани с трудностите на епохата и социално-икономическите промени на времето. .
Джаклин Уинспиър вплита в разказа автентични исторически детайли, част от които черпи и от собствената си семейна история. Подобно на своята героиня британската авторка пътува до Франция, както за проучване за романа, така и като лично поклонение към дядо си, тежко ранен по време на битката при Сома през 1916 г.
"Благородни лъжи" е лауреат на наградата "Макавити" за най-добър исторически роман и е сред финалистите за отличието "Агата Кристи". Правата за екранизация на цялата поредица са откупени от HiddenLight Productions, продуцентската компания на Хилъри и Челси Клинтън.
Предлагаме ви откъс от началото на романа:
------------------------
Наистина, да се изричат лъжи, е непочтено, но когато истината води до огромна разруха, да се говори непочтено, е благородно.
Софокъл (ок. 496 – 406 пр.н.е.), „Креуса“
Струпайте телата при Аустерлиц и Ватерло. Заровете ги и ме оставете да работя:
аз съм тревата; аз всичко покривам.
Струпайте ги при Гетисбърг, при Ипр и Вердюн ги струпайте.
Заровете ги и ме оставете да работя.
Две години, десет години – и пътниците ще запитат кондуктора:
Сега къде сме?
Как се казва местността?
Аз съм тревата. Оставете ме да работя.
Карл Сандбърг (1878 – 1967), „Трева“*
Лондон, септември 1930 година
Младата полицайка стоеше в ъгъла на стаята. Обикновени белосани стени, тежка врата, дървена маса с два стола и един малък прозорец с матово стъкло придаваха на помещението бездушен вид. Беше студен следобед, а тя стоеше в ъгъла от момента, в който бе започнало дежурството ѝ преди два часа. Единствената ѝ компания беше разрошеното и прегърбено момиче, което седеше на стола, обърнат към стената. Други бяха влизали в стаята, за да седнат на втория стол: първо старши инспектор Ричард Стратън заедно със сержант Колдуел, който беше застанал зад него; след това Стратън от своя страна беше останал прав, докато един лекар от болницата „Модсли“ бе седнал срещу момичето, за да се опита да го накара да говори. Момичето – никой не знаеше възрастта му, нито откъде е дошло, защото не бе продумало, откакто го бяха довели сутринта с окървавена рокля, лице и ръце, покрити с мръсотията от цял месец – сега чакаше друг човек, когото бяха извикали да го разпита: мис Добс. Полицайката беше чувала за нея, но от това, което бе видяла днес, не беше сигурна дали някой може да накара тази млада уличница да говори.
Чуха се гласове от другата страна на вратата: Стратън и Колдуел, а след това и друг глас. Приятен глас. Глас, който не беше нито силен, нито тих, който нямаше нужда да бъде повишаван, за да бъде чут или за да накара някого да слуша, помисли си полицайката.
Вратата се отвори и в стаята влезе Стратън, следван от жена, която предположи, че е Мейзи Добс. Полицайката се изненада, защото непознатата изобщо не изглеждаше така, както бе очаквала, но след това осъзна, че гласът не беше разкрил почти нищо за притежателката си, освен че имаше дълбочина, без да е плътен. Облечена в обикновен виненочервен костюм с черни обувки и с черна кожена чанта за документи, посетителката се усмихна на полицайката и на Стратън по начин, който едва не стресна униформената жена, когато погледът ѝ срещна тъмносините очи на Мейзи Добс, психолог и детектив.
– Радвам се да се запознаем, мис Чалмърс – каза Мейзи, въпреки че не ги бяха представили една на друга. Топлият, приятелски поздрав изненада полицайката. – Брр. Тук е студено – добави детективката, като се обърна към Стратън. – Инспекторе, може ли да намерим керосинова печка? Да позатопли малко.
Стратън повдигна вежда и наклони глава при тази необичайна молба. Развеселена от факта, че шефът ѝ е хванат неподготвен, Чалмърс се опита да скрие усмив- ката си, а седналото момиче вдигна очи само за секунда, привлечено от гласа на жената.
– Добре. Благодаря ви, инспекторе. А – и може би стол за мис Чалмърс? – Мейзи Добс свали ръкавиците си и ги сложи върху черната чанта, която бе оставила на пода, а после издърпа стола така, че да седне срещу момичето, от другата страна на масата, но близо до него.
Странно – помисли си Чалмърс, когато вратата се отвори и един полицай внесе още един стол, излезе от стаята и се върна с малка керосинова печка, която остави до стената. Спогледаха се за миг и свиха рамене.
– Благодаря ви – усмихна се Мейзи.
И двамата разбраха, че е забелязала скритата им размяна на погледи.
Сега, седнала до момичето, Мейзи не каза нищо. Не проговори толкова дълго, че след малко Чалмърс за- почна да се чуди какво, за бога, правеше детективката там. След това осъзна, че жената е затворила очи и бавно е променила позата си. И въпреки че Чалмърс не можеше напълно да си го обясни, тя сякаш говореше на момичето, без да отваря уста, така че то се наведе към Мейзи Добс, сякаш не можеше да не го направи. Божичко, ще проговори.
– Вече започвам да се стоплям. – Гласът на момичето беше звънлив – характерно за югозападната част на страната. Говореше бавно, с подчертано „р“ и кимваше в края на изреченията си. Дъщеря на фермери. Да, Чалмърс би я определила като дъщеря на фермери.
Но Мейзи Добс не каза нищо, само отвори очи и се усмихна – но не с устни. Не, усмихнаха се очите ѝ. След това докосна ръката на момичето и я взе в своята. То се разплака и на Чалмърс ѝ се стори странно, че тази Мейзи Добс не обгърна с ръка раменете му, нито се опита да го накара да спре, нито се възползва от момента, както биха направили Стратън и Колдуел. Не, тя просто седеше и кимаше, сякаш разполагаше с цялото време на света. След това отново изненада полицайката.
– Мис Чалмърс, ще бъдете ли така добра да надникнете навън и да помолите за купа с топла вода, сапун, две кърпи и хавлия, ако обичате?
Чалмърс кимна и тръгна към вратата. О, това със сигурност ще даде на момичетата повод да си шушукат. Всички ще се посмеят на тази малка пантомима.
Полицаят донесе в стаята купа с топла вода заедно с кърпи, сапун и хавлия. Мейзи свали сакото си, сложи го на облегалката на стола и нави ръкавите на кремавата си копринена блуза. Бръкна в купата, след това натърка със сапун мокра кърпа и изстиска излишната вода. После повдигна брадичката на момичето, усмихна се към зачервените му очи и започна да мие лицето му. Изплакваше кърпата и отново повтаряше, като избърсваше слепоочията и челото му. Започна да мие ръцете му, като сложи в топлата вода първо лявата му длан и се зае да бърше нагоре до лакътя, а след това взе и дясната. Момичето потрепери, но Мейзи не показа, че е забелязала движението, а започна да масажира дясната му ръка с кърпата, като внимателно вървеше нагоре до лакътя, а след това отново изплакваше.
Когато Мейзи коленичи на пода, взе мръсните боси крака един след друг и ги изми с втората кърпа, полицайката осъзна, че е омагьосана от сцената, разиграваща се пред нея. Сякаш сме в църква.
– Ръцете ви са много нежни, мис – проговори отново момичето.
– Благодаря – усмихна се Мейзи Добс. – Преди години, през войната, бях медицинска сестра. Така казваха и войниците – че ръцете ми са нежни.
Момичето кимна.
– Как се казваш?
Чалмърс се загледа втренчено, когато момичето – което беше седяло в тази стая, без дори да изпие чаша чай, откакто го бяха довели преди дванайсет часа – отговори веднага.
– Аврил Джарвис, мис.
– Откъде си?
– От Тонтън, мис. – Момичето се разрида.
Мейзи Добс бръкна в черната чанта и извади чиста памучна кърпичка, която остави на масата пред Аврил. Чалмърс чакаше Мейзи да вземе лист хартия, за да си води бележки, но тя не го направи, а вместо това просто продължи с въпросите си, докато бършеше краката на момичето.
