"Бягащият човек – от Маратон до Марс",
съставител Невена Дишлиева-Кръстева, изд. ICU
След емблематичните сборници "Куфарът на брат ми", "Бащите не си отиват" и "Истории от 90-те", издадени на български и английски език и включващи лични разкази на повече от 60 български творци от различни поколения, тази година Невена Дишлиева-Кръстева и нейното бутиково издателство ICU представят нов сюжет: бягащият от и към нещо човек. Това е книга, която задава въпроса защо бягаме и събира отговори от Биляна Курташева, Владимир Новков, Дамян Дамянов, Евгени Черепов, Елка Виденова, Емине Садкъ, Иванка Могилска, Крум Крумов, Мари Врина, Момчил Миланов, Надежда Московска, Нинко Кирилов, Рада Ганкова, Ралица Узунова, Румен Павлов, Светла Стоянова, Севда Семер, Силвия Атипова, Стефан Касев и Тодор П. Тодоров.
Историите в "Бягащият човек" тематизират не само бягането и спорта, но и метафоричните бягства, движението, като начин на оцеляване и съществуване. Редувани с подкрепителни пунктове – както при истински маратон – текстовете преминават през различни жанрове, перспективи и теми. От физически тренировки до психически изпитания, от Страва тракове до думите, които пишем, от едни зависимости до други зависимости, от миналото до бъдещето, и обратното. Крайна точка и мотивационни лозунги няма, но има достатъчно заряд за цял отбор, казват от екипа зад сборника.
Лични истории, есеистика, художествена проза и документални фрагменти се преплитат с текстове и цитати от Харуки Мураками, Рич Рол, Скот Юрек, Кристофър Макдугъл, Дийн Карнасис, Хари Стайлс и още. Резултатът е многогласен литературен маратон, който поставя въпроси за границите на тялото, за психическата устойчивост и за необходимостта човек непрекъснато да се движи, дори когато светът около него спира.
Невена Дишлиева (1971) е преводач на художествена литература от английски език, собственик и главен редактор на издателство ICU, създадено през 2012 г. Сред авторите в каталога му са нобелистката Олга Токарчук, Крис Клийв, Колъм Тойбин, Марийке Лукас Райнефелд, Елин Рахнев, Капка Касабова, Момчил Миланов, Емине Садкъ.
Предлагаме ви част от текста на художника и илюстратор Дамян Дамянов, който е сред "бегачите" в новия сборник.
Усещане за опасност
Да започнем така.
Един мъж, чиято възраст от възпитание ще определим като средна, нека го наречем Ф., макар това тук и сега да няма никакво значение, тича в неделното утро. Не знаем със сигурност откъде е тръгнал, но да си представим, че преди около трийсет минути е излязъл от миниатюрния си, но цинично скъп апартамент под наем, намиращ се на Rue de Martignac. След няколкоминутна загрявка е натиснал бутона Start в приложението за кардио тренировка на своя умен часовник и се е отправил в посока Сена.
Минал е от задната страна на Musée d’Orsay (откъдето часовникът на сградата не се вижда, но ние знаем с точност, че е 08:11), преминал е над реката по Pont Royal, пресякъл е съвършената геометрия на Jardin des Tuileries, след което се е спуснал по още прозяващия се в този час Rue de Rivoli. Тук той ускорява леко темпото и по широкия ляв тротоар се потапя в привлекателния за туристите, традиционния за евреите и любим на гей общността квартал Le Marais. На няколкостотин метра оттам, високо над своя остров, камбаните на Notre Dame призовават за неделна меса, но Р., или както там се казва, едва ли ги чува, тъй като има вредния навик да увеличава прекалено звука в слушалките си.
Нека добавим и един последен щрих към вече нахвърляните елементи от пейзажа – из въздуха се носи изкушаваща миризма от близката пекарна, а от вратата ѝ с мек звън излизат въоръжени с дълги багети хора. Н. усеща желание да се нареди и той на опашката пред тестения арсенал, за да си купи любимия pain aux raisins. И бездруго приблизителните му планове за неделята не включват нищо повече от това да гледа някой сериал по Netflix. Можем да предположим, че или някаква подобна мисъл, или първите тактове на следващото парче в специално изготвения за тичанията му плейлист обръщат категорично гръб на пекарната и ускоряват темпото на мъжа. В ушите му зазвучават насечените барабани и психеделичните акорди на Run Like Hell на Pink Floyd.
Run, run, run, run…
Run, run, run, run…
Раз-два-три-четири, раз-два-три-четири, стъпките му удивително точно отмерват ритъма на френетичното парче. А може и да е обратното – вокалите на Роджър Уотърс, по-скоро излаяни като заповеди, отколкото изпети, задават темпото на П. Така или иначе, засега ще оставим бегача с неизвестно име, но с добър музикален вкус, да упражни свободната си воля и сам да реши какво да стори нататък. На този етап – и за нуждите на текста – ни беше необходим не толкова един незабележим средностатически французин, чието лице няма да различите сред много други, колкото неговите крака. Защото именно те ни довеждат дотук – на площада пред Центъра Жорж Помпиду – емблематичния музей за модерно изкуство, наричан разговорно Бобур. Добре де, някои го наричат и Света Богородица на тръбопроводите, но това сега не е важно, свободата на словото позволява на хората по тези места да наричат нещата както с истинските им, така и с измислени имена.
Това, заради което, така или иначе, сме тук, се намира вътре – в сградата, чиито архитекти са извадили всичко скрито на показ.
You better make your face up with your favourite disguise
With your button-down lips and your roller-blind eyes…
Докато Уотърс ни съветва да наденем социално приемливата маска и благоразумно да си мълчим, слепи и глухи за това, което се случва, се налага да го прекъснем. Един пръст натиска бутона за пауза на приложението, а гласът в слушалките казва workout paused.
With your empty smile and your hungry heart…
Както вече стана дума, днес е неделя и музеят ще отвори едва след два часа, но със скоростта на художествената измислица ги преодоляваме за миг. За да преминем най-после към историята, оставяме стъпили здраво на площада краката, с които се добрахме дотук, и взимаме ескалатора към четвъртия етаж, защото точно там е онова, което ни интересува. Изкачваме се плавно по s-образната траектория на стълбите и ето че след секунди отделните квадратни павета се сливат в един общ сив полутон.
Вече сме горе и се носим през пространството на галерията. Не е нужно да знаем по кой коридор да поемем, защото, както става във филмите или в още по-нагласените сценарии на съдбата, тутакси се натъкваме на малка група посетители, струпани точно пред експоната, заради който сме тук.
– Тази картина безспорно е крайъгълен камък на абстрактното изкуство. – Това е първото, което чуваме, доближавайки неголямата формация, построена в дъга около своя гид. (Тук бях скицирал с няколко думи портрет на въпросния гид – крехка брюнетка, облякла своята стройна, не повече от трийсетгодишна фигура в строг костюм. Подобно описание обаче няма никакво отношение към историята, а и всеки уважаващ себе си редактор би го изрязал, така че оставям тази представа на негово бегачество читателя.) – През 1915-а, две години преди Октомврийската революция, която ще прекатури историята, Казимир Малевич рисува Черният квадрат и преобръща представата на критиците и на света за това какво изобщо е изкуството.*
Изкуствоведката поема въздух и продължава:
– Малевич си поставя ясна цел – да избяга от фигуративното в изкуството – и с тази творба я постига по категоричен начин. Роденият през 1879 г. в Киев артист е смятал, че изкуството твърде дълго е носило хомота на реалността и е крайно време да бъде освободено от нея. Без повече портрети, без фигури на хора или животни, без пейзажи, цветя или натюрморти! Но какво ще остане, ако премахнем обективното, ако в рисуването, скулптурата и живописта се откажем от всичко, което виждаме в природата? – Тук тя оглежда няколкото слушатели и прави драматична пауза преди поантата, изразена с една дума: – Чувството! Твърдението на този художник и философ на изкуството е, че освободим ли се от оковите на реалността, ще остане единствено и само чувството! Та нали емоционалната ни палитра е също тъй пъстра и многоцветна като реалните неща! Идеята на авангардния художник прераства в художествено течение, наречено от самия него супрематизъм, което идва от латинското supremus – най-висш. А този прост черен квадрат, който виждате, се превръща в икона на модерността. Той е краят и началото. Липсата на образи и сюжет е определяща за гигантския скок, който прави изкуството, напускайки границите на реалността. – След като преценява ефекта от разтълкуването на модернистичната творба върху – нека си признаем – леко скептичните зрители, гидът продължава: – И така, нека преминем към следващата картина, нарисувана от същия художник, но почти две десетилетия по-късно. – Групата се отмества с грацията на обута в няколко чифта дънки стоножка по посока на подканящата я ръка. – Усещане за опасност, обикновено наричана просто Бягащ човек, от Казимир Малевич!* – Произнася заглавието с излишен патос, като от филмов трейлър, но дамата е тренирала своя изказ така, че да поддържа интереса на туристите.
