„Английският фюрер“, Рори Клемънс
Превод Гриша Атанасов, изд. „Кръг“
Силно въздействащ, абсолютно непредсказуем и стряскащо актуален е историческият трилър „Английският фюрер“, който излезе на български със знака на издателство „Кръг“. Определен като „истински шедьовър“ от авторитетния британски вестник „Индипендънт“, романът на Рори Клемънс се базира на реални събития и е плод на задълбочени проучвания. Дългоочакваното българско издание е в превод на Гриша Атанасов и с грабваща корица от Живко П. Петров.
Умела комбинация от факти и фикция, от история и мистерия, сюжетът на „Английският фюрер“ ни връща към тревожния период на все още крехък мир през есента на 1945-а. Всички се надяват Втората световна война да е вече в миналото, когато японска подводница изплува край бреговете на Англия, оставя тайнствен товар и се взривява. Междувременно жителите на малко село са покосени от смъртоносна болест, а властите отцепват района.
Проф. Том Уайлд – бивш таен агент и настоящ преподавател в университета „Кеймбридж“ – е привикан спешно от МИ5, за да разследва случая. Следите водят към останки от нацистката мрежа и печално известния Отряд 731 – секретна японска лаборатория за биологично оръжие. Но кой дърпа конците на британска земя? Когато имената на Уайлд и началника му се появяват в списък на Гестапо за ликвидиране и убийствата започват, става пределно ясно, че врагът е по-близо, отколкото изглежда, а някои войни не свършват с примирието…
Романът „Английският фюрер“ бетонира позицията на Рори Клемънс като майстор на военновременния исторически трилър. На фона на мрачно завладяващата история, която разказва, писателят обнадеждаващо откроява персонажи, запазили човечността си – въпреки всичко. Дори когато са принудени отново и отново да вземат съдбоносни решения за целия свят…
„Фашизмът не умира с поражението на Хитлер и силите на Оста – гласят част от заключителните думи на автора, поместени в края на книгата. – Фашизмът също така не е единствената заплаха. Когато еуфорията от края на войната започва да отшумява, става ясно, че освобождението на страните от Източна Европа от Червената армия просто заменя една тоталитарна окупационна сила с друга… Такъв е новият коварен свят, в който моят герой професор Том Уайлд трябва да се опита да се ориентира и да намери смисъл в „Английският фюрер“. Това е свят, изтощен от войната, отчаяно нуждаещ се от мир – и изключително уязвим, тъй като малцина имат желание за нови конфликти“.
Рори Клемънс (р. 1946) е роден е в Дувър, но отраства на различни места по света заради службата на баща си в Кралския флот. Интересът му към литературата и към темите за смелостта, дълга и оцеляването е тясно свързан със семейната му история – неговото поколение е първото от рода Клемънс, което не е участвало във военни действия след Кримската война. Преди да се отдаде на писането на романи, дълги години работи в британската преса.
Предлагаме на читателите откъс от романа „Английският фюрер“.
Когато се прибра вкъщи, Лидия беше излязла, а Джони беше на училище. Беше му трудно да приеме всичко това. Имаше ли наистина заплаха за Лидия и за него самия? Изглеждаше неправдоподобно. Дори смехотворно. Темпълман не беше в състояние да добави много повече, беше просто едно име в тънък том, но Уайлд не можеше да разсее тревогата си.
Но какъв беше смисълът? През годините на войната със сигурност се бе сблъсквал с истински опасности, но сега? Беше университетски преподавател, просто и ясно. Никой не би могъл да има и най-малката причина да убие него или жена му.
Нацистите и техните гестаповци бяха изметен боклук. Черната книга беше исторически куриоз. Ако някой беше убил човек, случайно попаднал в допълнението към този списък, със сигурност беше безсмислено съвпадение. Да, друг човек беше изчезнал, но можеше да се появи жив и здрав всеки момент. Дагър Темпълман правеше от мухата слон.
Имаше и други, които смятаха, че нацисткото чудовище не е мъртво, а просто спи зимен сън в пещерата си. Генерал Бил Донован беше един от тези хора. Той винаги бе вярвал, че нацистите няма да се предадат само защото са претърпели военно поражение. Щеше да има нелегално партизанско движение, в което може би щяха да участват четиресет хиляди или повече специално обучени бойци от съпротивата.
Прав ли беше?
Проблемът бе, че хора като Темпълман и Уайлд не вярваха в съвпаденията. Дагър Темпълман премълчаваше нещо. Твърдеше, че има някаква връзка между Черната книга и инцидента във Флоуторп, но не предоставяше никакви доказателства.
Уайлд се усети, че превключва в безумен конспиративен режим. Така се получаваше, когато си работил в тайна разузнавателна агенция, която винаги трябва да предполага най-лошото за врага си, за да покрие всички бази.
В момента липсваха доказателства, че е имало дори едно-единствено покушение. Все още никой не знаеше истината за Флоуторп, а и нямаше някаква сигурност, че тайните агенти от допълнението към Черната книга са били на прицел.
Но ако предположехме, ако само предположехме, че е имало нападение на два фронта, би било наивно да не разгледаме възможната връзка. Очевидната линия би могла да бъде тази, по която Темпълман бе поел – колаборация между нацистки и японски привърженици.
Уайлд си направи кафе и се настани в коридора пред телефона. Първо поиска разговор със стария си приятел Джим Вандерберг в Държавния департамент във Вашингтон. Бяха делили една стая в Чикагския университет преди много луни. Не се бяха виждали от Берлин през декември 1941 г., точно преди Америка да влезе във войната.
Когато най-накрая се свърза, забавянето между думите му и отговора затрудни разговора. Но Вандерберг имаше полезна информация: понастоящем Донован се намираше в Германия.
– Първо щеше да ходи в Берлин, после в Нюрнберг, Том. Ще ти намеря телефонните номера.
Половин час по-късно Вандерберг се обади пак.
– Казаха ми, че вече е в Нюрнберг.
Даде номера на Уайлд, след което двамата размениха любезности и семейни новини и си обещаха да общуват по-обстойно по въздушната поща.
– Надявам се да бъда в Лондон към края на годината, Том. Нямам търпение да видя теб, Лидия и прекрасното ти момче.
– А ти предай и нашата обич на Джулиът. Вземи я със себе си и постойте тук при нас, в Кеймбридж.
– Звучи ми като добро предложение, Том.
Уайлд допи черното си кафе и се опита да се обади в Германия. Не беше толкова лесно, но в крайна сметка се свърза с канцеларията на Донован в сградата на съда в Нюрнберг. След като бе загубил директорския пост в УСС, изглежда, че сега щеше да използва правния си опит като прокурор в предстоящите съдебни процеси.
– Радвам се да те чуя, Том. Как ти върви университетският живот?
– Вчера изнесох първата си лекция, Бил. Мина добре. Но се случват някои странни събития. Нужни са ми твоят съвет и помощ.
Той разказа накратко за ситуацията във Флоуторп и за разговора си с лорд Темпълман.
– Така или иначе той трябва да научи кой стои зад тази атака – ако е атака, – в противен случай може да се случи нещо по-лошо.
– И вие, естествено, се сетихте за Отряд 731. Каква гадна помийна яма беше това място.
– Казах на Дагър всичко, което знаех, но той иска повече.
– Каза ли му за Рьоичи Найто и връзката му с Берлин?
– Да, защото ми се стори уместно. Темпълман иска да научи всичко, което успея да открия за възможното сътрудничество между германски и японски микробиолози.
– Е, нацистите със сигурност са провеждали биологични експерименти в лагерите си, но това не е било приоритет и те са били доста по-назад от Широ Ишии и неговия адски екип в прилагането на знанията си. Не мисля, че разполагаме с някакво доказателство, че германците са стигнали до разработване на действащо биологично оръжие. Знаеш, че задържахме някои от тези мръсни нацистки лекари и през следващите месеци ще съдим най-лошите от тях. Може би тогава ще научим повече, но разбирам, че се нуждаете от информация по-скоро рано, отколкото късно. Нека поразпитам тук.
– Благодаря, Бил. И предполагам, че ще има и процес срещу японските лекари.
– О, със сигурност се надявам да стане. Но недей да тръпнеш в очакване.
– Не звучи обещаващо.
– Чувам само шушукания, Том. Реалполитик. Ако японските доктори разполагат с ценна информация, може да се сключат сделки. Както съм сигурен, че знаеш, правим почти същото с германските учени. Защитаваме ги от съдебно преследване в замяна на това, че работят за нас. Е, кой казва, че няма да направим същото и с гадните типове от Отряд 731. Ако искаш да чуеш мнението ми, тази работа вони – по линията от Нюрнберг се чу тежка въздишка. – Господи – продължи Донован, – това, което ми разказа за възможността да е чумна бомба – точно затова ни трябва централизирана агенция за събиране на разузнавателна информация. Труман просто не го разбира.
– Остави Америка гола.
– В снежна буря. И знаеш ли какво, трябва да ти призная, че бях много огорчен, когато Труман ни затвори. Дори нямаше доблестта да ми го каже лично. Изпрати проклетия си директор по бюджета Харолд Смит, за да го направи. Именно неговият директор по бюджета! Но дори и този кучи син бюрократ нямаше топки да се изправи пред мен – и изпрати асистента си Доналд Стоун да свърши работата. Бяхме предадени от собствената си страна. На хиляди невероятно смели и умни мъже и жени им беше казано да си бият камшика.
Уайлд усещаше гнева и разочарованието, които се излъчваха по линията от Германия. Не знаеше какво да каже, защото разбираше, че Донован е прав, и нямаше думи, които да потушат усещането му, че е предаден.
– Знам, знам – продължи Донован. – Мрънкам. Аз съм стар войник, вече съм превалил хълма на живота, мъмря новото поколение като някакъв проклет дъртак. Но те грешат, а аз съм прав.
– Ще разберат съвсем скоро.
– Дали? Важното е на Труман да му просветне бързо, така че трудно спечеленият опит да се съхрани. Както и да е, стига за моите проблеми. Ще се обадя на някои от бившите ни колеги, които работеха в бюрата на УСС в Далечния изток, и може би ще се опитам да се свържа със Сандърс в Кемп Детрик, ако все още е там.
– Благодаря.
Телефонът щракна и замлъкна. Слушалката пареше в пръстите на Уайлд. Лидия се прибра точно когато я остави.
– Интересен разговор, Том?
– Донякъде.
