„Теди Москов – някои могат, други – не“, Димитър Стайков
Издателство „Лист“
„Ами ако всички разберат, че не ме бива за тази професия?”. Този въпрос тормози Теди Москов преди всяка премиера в продължение на години. Пулсът му стига двеста, сърцето барабани в очакване... Култовият режисьор прави признанието пред журналиста Димитър Стайков и поредицата от техните диалози във времето ражда биографичната книга „Теди Москов – някои могат, други – не”. Луксозното издание излезе от печат с логото на издателство „Лист” и финансовата подкрепа на Министерството на културата. Художественото оформление на книгата е дело на Дора Иванова.
Режисьорът споделя откровения за първите си представления, за страха и възторга, за приятелствата, срещите и миговете на импровизация, които изграждат театралния му свят. Личният му глас води читателя през процеса на създаване, през съмненията и откритията, които оформят не само един артист, но и цяла естетика.
„Някои могат, други – не” не е само биографичен разказ – тя е огледало на епоха. Зад историите на режисьора ясно се открояват съдбите на неговото семейство, учители и приятелски кръг – свободомислещи личности, които остават в опозиция на всяка авторитарна власт. Така личното се превръща в общо, а театърът – в пространство на свобода, въображение и съпротива.
Книгата разкрива не само пътя на един от най-оригиналните български режисьори, но и силата на въображението като двигател на изкуството. Това е разказ за смелостта да измисляш летенето наново – защото някои го могат, други – не.
Авторът Димитър Стайков е сред най-авторитетните познавачи на българския театрален живот. В продължение на десетилетия той проследява премиери, наблюдава развитието на поколения актьори и създава задълбочени интервюта и анализи. Неговите книги – сред които „Театрална аритмия”, „Човешкият цирк и Крикор Азарян”, „И рибите заплакаха за Велко Кънев” и „Пламъци по сцената. Живот и изкуство на Деян Донков”, са високо ценени както от публиката, така и от самите артисти заради дълбокото уважение към сцената и хората, които я оживяват.
Предлагаме откъс от книгата на Димитър Стайков за един от най-оригиналните български театрални режисьори – неподражаемия Теди Москов.
Теди Москов все по-слабо се интересува от днешната политика, като твърди, че тя е оперетно-бутафорна. Когато навършва 60 години, журналистът от БНТ Антон Хекимян го пита дали го вълнуват уличните събития, случващи се поради поредния протест срещу ГЕРБ. Теди категорично отрича да го вълнуват и в ироничния си стил препоръчва двамата опоненти, премиерът Бойко Борисов и президентът Радев, очевидни „силни мъжаги“, да излязат навън от заведението, сиреч навън от България, например в „братска Македония“, и да се преборят помежду си. Който се прибере, той ще управлява. Също така споделя, че според него марксизмът е чалгата във философията, защото за измерване на човешкото щастие на първо място поставя стомашно-чревните критерии. Този шеговит коментар на политическото противопоставяне се приема буквално от някои зрители и те се нахвърлят върху режисьора с упреци. Някои от тези „революционери“ дори стигат до върховна невъздържаност и една дама заявява: „Теди Москов ми е враг!“. Няма смисъл да се ровим по-дълбоко в тази липса на чувство за хумор и дори в липса на интелигентност, отношение, сходно на отрицанието спрямо режисьорските спектакли на Теди. В края на краищата той е направил в българската култура стократно повече, отколкото възмутената зрителка.
Теди започва да чете без чужда помощ, когато е на пет и половина, привлечен от илюстрациите на Гюстав Доре в старо издание на „Дон Кихот“ от библиотеката на родителите му. Рисунките го хипнотизирали и пожелал да разбере какво е написано около тях. По-късно навлиза в „Мечо Пух“, „Котаракът в чизми“, „Том Сойер“, „Приказки по телефона“ на Джани Родари и се омагьосва от приказките на Карел Чапек. Има добра памет и докато в училище внимава в час, запомня уроците. Вкъщи почти не учи, а си играе, яхайки стол, за да спаси пътниците от нападнатия дилижанс, в който се е превърнало пианото на баща му. Рови се в музикалните записи на баща си и не му писва да слуша френска и италианска естрадна музика. Казва, че настръхвал от джаз вариациите върху Бах на пианиста Жак Лусие и даже е бил убеден, че Бах е джаз композитор.
Силно влияние за насочването на бъдещия режисьор към театъра оказва майка му Рада Москова, която завършва медицина във Висшия медицински институт в София и след кратко оставане в родния Габрово започва работа в столицата.
През 1962 г. тя постъпва на работа в Народния театър за младежта на длъжността дежурен лекар по време на представленията. Стимул за нейния интерес към писаното творчество, основа за сценичния живот в театъра, е обичта ѝ към приказките и детската психология. Тя се насочва завинаги към пиесите (а по-късно и към филмите) за детската аудитория, създавайки едни от най-харесваните и гледани у нас представления и филми. Но в информациите за нейната биография е спестена хипотезата, че насочването на Рада Москова към детското творчество е мотивирано и от идеологическия натиск против нея, така че тя може би се е спасила при детската публика, смятана от идеологическите бюрократи за по-безвредна и неконфликтна спрямо проблемите на времето.
Рада е дъщеря на габровеца Стефан Сираков, почитан в града търговец на вино, който преди 9 септември 1944 г. е бил председател на Търговската камара и общински съветник. Национализацията през 1947-а ограбва имуществото му, всичко, придобито с многогодишен труд, дисциплина и пестене. Дори влоговете за двете му дъщери в банката били конфискувани. Той остава враждебен към властта, която смазва амбициозните, предприемчиви и талантливи българи. По донос на пръв приятел Стефан Сираков влиза в полезрението на Държавна сигурност и е заведен в нейните отчети като „враг на народа“, настроен против „народната власт“. Това съсипва бъдещето на дъщеря му, обявена още в училище за „класов враг“. През 1950 г. Сираков е затворен в лагера в Белене, а на абитуриентката Рада е отказано да продължи образованието си. Тя започва работа в пекарна като фурнаджийка. Едва 10 години по-късно тя кандидатства за далечната от идеологията специалност „Медицина“ и започва да следва във Висшия медицински институт в София. След дипломирането си работи като лекар във фабрика в Габрово.
Рада Москова започва да пише стихове за деца и не се отказва от тях, когато по театрите играят, харесват и награждават нейните детски пиеси. През 1968 г. съпругът ѝ д-р Стефан Москов проявява инициатива и изпраща нейни стихотворения в конкурс на издателство „Народна младеж“ на името на Яворов. Те попадат сред наградените (в журито са били Христо Фотев и Недялко Йорданов) и от издателството настояват да получат още стихотворения, за да ги включат в книга. Така през 1969 г. излиза сборникът със стихове „Между минутите“. Петър Увалиев, политически емигрант и виден интелектуалец, излъчва по радио Би Би Си голяма рецензия за новата детска авторка. Но всъщност ѝ прави мечешка услуга, защото на издателствата незабавно е наредено да престанат да се интересуват от Рада Москова. Цитираме част от отзива на Увалиев:
Редно е това първо предаване в 1970 година да бъде посветено на друга първица. Тя е от само себе си новогодишен дар, защото от нея лъха онази надеждна неочакваност, която – било поради старинни племенни суеверия, било поради днешни лични изпитания – ние неотменно търсим във всяко начало. И наистина – първата стихосбирка на Рада Москова е неочаквана: една млада лекарка, известна само на по-паметливите читатели на „Черноморски фронт“ и „Севлиевска трибуна“, внезапно отпраща българската поезия към съвсем нови измерения. Издателството „Народна младеж“ може да бъде гордо с малката книга на Москова: тя не е редово издание, тя е необикновено откритие. Тази книга е озаглавена „Между минутите“. Тя би могла да носи и названието „Отвъд минутите“– защото в неуловимата прашинка от време, която дели минутите, пробягват с ракетна бързина онези усещания, които думите са безсилни да изразят. Така с Рада Москова поезията престава да е словоред: тя става преди всичко състояние. Тези душевни състояния не се отливат автоматично в общоприети думи. Те може би понякога прелитат неуловими между минутите – и граматиката не смогва да ги впримчи в шаблонната си мрежа.
Може би най-съществените поетични преживелици на Рада Москова остават ненаписани. Но това не значи, че те не съществуват. Те са – дори тогава, когато остават извън думите: „всеки чува себе си“, казва тя. Понякога този вътрешен глас се въплощава в срички – но поетичното изживяване не е никога калъп, в който се излива безформената пластмаса на езика. То е средищен поетичен заряд, от който се излъчват многобройни, разносмислени, но равностойни словесни изрази. Изживяването е едно, граматическите му отливки са много: това обяснява защо един граовски припев може да бъде за Рада Москова „грапав възглас“, „молба за ехо в равнините, „старинна мъка, издълбала сипеите на годините“, „самоизричане, накъсано от стонове, от присмеха на опиянение“.
