"Живот надалече", М. Л. Стедман

превод Надежда Розова, издава "Обсидиан"

Десетилетие след успеха на "Светлина между два океана", екранизиран със звездите Майкъл Фасбендер, Алисия Викандер и Рейчъл Вайс, М. Л. Стедман се завръща с нов "забележителен австралийски епос" (по думите на "Ню Йорк Таймс").

Дългоочакваният нов роман от авторката на световния бестселър е епична сага за съдбата на едно австралийско семейство, сполетяно от няколко трагедии и принудено десетилетия наред да оцелява в сянката на болезнена тайна. 

Действието започва в Западна Австралия през 1958 г. Семейство Макбрайд от поколения отглеждат хиляди овце в стопанство от близо милион акра, където властват капризите на суровата природа. В един обикновен ден Фил Макбрайд и синовете му пътуват с камион през необятната пустош. Заради внезапно изскочило на пътя кенгуру животът на семейството е безвъзвратно съсипан. Съдбата не позволява раните да зараснат, а връхлита с нова трагедия, която става причина един от тях да загуби живота си, а друг да посвети своя на едно невинно дете.

М. Л. Стедман е родена в Западна Австралия и живее в Лондон, където първоначално работи като адвокат. "Живот надалече" е нейният втори роман, след като дебютната ѝ книга "Светлина между два океана" се превръща в международен бестселър, издаден на над 45 езика, носител на "Роман на годината" – наградата на Американската асоциация на независимите книжарници, както и на наградата за най-добър исторически роман в читателската платформа Goodreads за 2012 г.

Предлагаме ви откъс от новата ѝ книга:

-----

Семейство Макбрайд се заселиха в Западна Австралия няколко десетилетия след основаването на колонията Суон Ривър през 1829 година. Лайл Макбрайд и брат му Локлан напуснаха скромната овцевъдна ферма на баща си, осмелиха се да предприемат изтощителното пътуване от Англия заедно със съпругите си и за няколко поколения родът им се разпростря из тези земи. През годините по картите на владенията на Короната се виждаха все повече поземлени участъци, отдадени под аренда на Макбрайд и надписани с червено мастило.

Както можеше да се очаква, това фамилно име започна да се появява и във всякакви други документи: в актове за раждане, брачни свидетелства и смъртни актове, в протоколи от събрания на Комисията по вредителите и на Съвета по пътищата. Дневниците на Бюрото по метеорология, което изпращаше прогнози в Пърт и Мелбърн, също споменаваха по някой Макбрайд. Те присъстваха и в протоколите на Асоциацията на животновъдите, и в регистрите на Кралското селскостопанско дружество, и на много други места.

Говореше се, че тях просто ги бива: бяха здравомислещи, проницателни и предпазливи, но не дребнави. Когато благосъстоянието им го позволяваше, те бяха дарители за добри каузи – и религиозни, и светски. Бяха идеалните съседи: справедливи в спор, трезви при бедствие, съвестни стопани на земята, които следваха най-добрите съвременни практики. Потомците на Локлан се преместиха на север, но тези на Лайл останаха в „Мередит Даунс“ и в крайна сметка разшириха пределите на имението до почти един милион акра – максимума, позволен от закона по онова време. Но един милион акра са само точица на картата на щата Западна Австралия, заемащ над два и половина милиона квадратни километра, една трета от площта на континента.

Мъжете от рода Макбрайд бяха красавци и им се удаваше да привличат дебютантки, които да споделят с тях живота насред дивата пустош. Съпругите им понякога идваха със зестри, подсигурени от техните бащи борсови посредници или дядовци със златни мини, следователно имението обикновено разполагаше със средства да посреща трудните времена, които настъпваха често.

Това беше суров край. В Англия една ферма можеше да изхранва две-три овце с един акър. Ала тук поради липсата на дъжд бяха нужни повече от четиресет акра на овца. Имаше жега с палещо слънце. Но през зимните нощи водата в цистерните замръзваше. Ослепителната светлина, която разбуждаше живота, тук го унищожаваше със същото равнодушие и оставяше след себе си изсъхнали дървета и ръждясала ламарина по покривите на изоставените къщи. Вятърът, който носеше дъждовете, можеше да донесе и наводнения и да срути стригачниците. Всичко, способно да дари благодат, можеше и да навреди, така стояха нещата.

Тази земя бе виждала невероятни неща: еволюцията на двуутробните животни и на еднопроходните бозайници; нелетящи птици и летящи животни. Виждала бе разцепването на континенти и появата на острови. Виждала бе океани да се превръщат в пустини, а пустини – в глетчери. Виждала бе и как хората влачат своето съществуване по нейната равна и безпощадна повърхност.

Що се отнасяше до сушата, тя приличаше на досаден роднина, който рано или късно ще се появи – въпросът не беше дали, а кога. Това бе поредната причина стопанствата да са големи. На един милион акра все някъде ще превали и можеш да преместиш животните си на зелена паша в загражденията или край глинените котловини, които са се напълнили с вода. Ако усетиш, че се задава бедствие, по най-бързия начин местиш или продаваш животни, освобождаваш работниците и чакаш в злокобна тишина, ненарушавана от блеенето на овце, прелитането на птици и шумоленето на листа на вятъра просто защото няма листа.

В деня на онова пътуване до Уондъри Крийк през януари 1958 година, докато Фил и Уорън обсъждаха поправките по някои огради, а Мат мечтаеше за бъдещето си и за срещата си с Пати Госдън, късметът на семейство Макбрайд ги изостави и те се понесоха към бедствие от съвсем различна величина.

Фил Макбрайд умееше да шофира още от седемгодишен – откакто стигаше педалите. И синовете си научи на тази възраст. Едно от главните правила, които им втълпи, гласеше: никога не завивай рязко, за да избегнеш сблъсъка с кенгуру. Не се знае накъде ще скочи то, затова по-добре рискувай да си спукаш радиатора, отколкото да изгубиш управление и да се преобърнеш.

Ето защо сигурно заради мираж, предизвикан от маранята, бащата на Мат за броени секунди помисли изправената двуметрова фигура насред пътя за човек, а не за червено мъжко кенгуру. Докато кракът на Фил рязко натискаше спирачката, главата му регистрира грешката, но камионът вече беше заорал в опасния чакълест банкет на пътя и се преобърна с мощно металическо скърцане. Единият му син изхвърча през предното стъкло, а другият се наниза на скоростния лост.

Силите на Фил стигнаха само да измъкне Уорън от кабината и да го завлачи на безопасно разстояние. Не виждаше Мат, проснат по-далече от камиона с окървавена глава и разперени крайници. След миг вече не виждаше абсолютно нищо.

Бензиновите изпарения задушиха острия мирис на лобода, а потракването на близката вятърна помпа бе заглушено от неистово блеене, докато колелата на камиона се въртяха във въздуха и разпръскваха горивото. След броени минути изпаренията се възпламениха в горещината, оранжеви пламъци забумтяха и погълнаха камиона, а от стопените гуми се надигна черен пушек като стълба към безпределното празно небе.

Като зърна от грахова шушулка, посипани върху прашния път, тримата мъже лежаха в кръв, която се стичаше, лъкатушеше и образуваше алена локва.