"Едно налице, две наопаки", Веселина Седларска
издателство "Сиела"
Тя е известна като журналистка с над 40-годишна практика. Перото ѝ е безмилостно към несправедливостите и злоупотребите на силните, деликатно и състрадателно към слабите. Познаваме го от страниците на "Тема", "Новинар", Reduta.bg, но и на регионални медии. В последните години Веселина Седларска намери ново амплоа. Със сборниците си "България за начинаещи", "Животът е тълковен речник", "Депресията ме обича", "Гладни сърца" тя избродира своето заслужено място и в съвременната българска литература.
В новата си книга "Едно налице, две наопаки", пъстра плетка от сюжети и съдби, писателката и журналистка събира 16 истории. Сред героите ще срещнете единствения оцелял от самолетна катастрофа, ще станете свидетели на несполучлив банков обир. Истинска Богиня и едно изкривено токче дават отговор на въпроса "що е газлайтинг". Ще поседнете на диванчето на психиатъра и на стола на фризьора – места, които понякога се оказват смайващо близки. Ще преживеете цял един човешки живот, погледнат през прозореца на болестта. Накрая, като неочаквани звезди, ще засияят дванайсет възрастни жени – събрали в себе си мъдростта, страховете, болката и щастието на света.
Корицата, дело на Фиделия Косева - Гайего, е метафора за майсторските плетива от думи, в които Седларска облича своите персонажи. Прочетете един от 16-те разказа:
Юни
Всички питат малките деца какви искат да станат, като пораснат. На никого не му минава през ум да попита стар човек какъв иска да стане. Аз например искам да стана аджума. Ако живеех в Корея, вече щях да съм. Там аджума е възрастна жена, която има правото да се намесва при нередност. Да речем, на опашка, в транспорта, по улицата. Нещо като страж на порядъчността и приличието. И никой не гъква, авторитетът на аджума не се оспорва. Пробвала съм тук, за малко да си изкарам боя. Стара жена и авторитет – къде ти такова нещо у нас?
А като дете… като дете не разбирах как изобщо може да има други професии освен журналистика. После пораснах до схващането, че всички професии са важни и нужни, но пак не разбирах защо някой иска да работи друго освен журналистика. Четиресет години. Четиресет! Да приемем, че на ден съм писала по едно парче, макар да се е случвало и много повече. Излиза, че през тези четиресет години съм написала четиринайсет хиляди и шестстотин информации, репортажи, очерци, анализи, коментари. Мисля си – може ли човек да се запази здрав и с разума си, ако всяко парче от тези четиринайсет хиляди и шестстотин означава проучване на темата, присъствие на събития, разговори, понякога опровержения на опровержения, друг път – заплахи, скандали. Е, имаше и награди. Доста при мен.
Един ден се замислих – ако трябва да си спомня един мой текст с удовлетворение, със светла радост, кой ще е? Прехвърлих два-три от наградените, не ги усетих. И изведнъж споменът се появи, от такова далечно минало изскочи, че чак се зачудих как се беше запазил в паметта ми. Трябваше да напиша очерк за ударничка. Ужасен жанр, неизбежен за времето на предсрочно изпълнените петилетка и званието "Герой на социалистическия труд". Обадих се във фабриката, моята героиня била в отпуск, но си била вкъщи, нямало да ми откаже да се срещнем, ей ѝ телефонния номер, профпредседателят щял да я предупреди. Не ми отказа. Но и не ми се зарадва. Изглеждаше зле. Почнах да се чудя дали "в отпуск" или "в болнични" ми беше казал началник-цехът. Трябваше да е жизнерадостен очерк, а разговорът вървеше, все едно ѝ вадех зъби. И в един момент – буквално по средата на едно изречение – моята ударничка рухна. Като сега я виждам как стана да си потърси кърпичка за очите, политна, отново седна… Подадох ѝ чаша вода. Мълчахме. После тя ми разказа.
Преди петнайсет години осиновила бебе, хубаво момиченце. И от този ден нататък заживели с мъжа ѝ с това момиченце, работели за това момиченце, радвали се заради това момиченце. То често вдигало температура. Тогава тя се чудела как така светът продължава да се върти, все едно не се е случило нищо. После всичките детски болести, боже, какви дълги, тежки, безсънни нощи, в които ѝ се струвало, че ако си позволи да заспи, детето ще спре да диша. Палавичка, счупила ръка в училище. Обичлива много, като я прегърнела, всички тревоги се топели. И сега, ей сега, преди три дни, в училище ѝ казали, че е осиновена. Учителка, да, учителка ѝ го казала. Детето ѝ показало новия си часовник, то си личало, че е скъп. И учителката казала, че ѝ най-скъпия да ти купят, пак няма да ти станат истински майка и баща. Това ми го каза нейната приятелка. Защото моето момиченце не се прибра вкъщи. Притеснихме се, звъннахме на приятелката ѝ, тогава тя ни каза. Не знаеше къде е. От три дни я няма. Няма я.
Никакви предположения ли нямате къде е, обадихте ли се в милицията? Не искала да я уплашат с милиция. Имала две предположения, но се страхувала, че ако отиде да я търси, момичето ще избяга още по-далече. Напишете ѝ писмо, предложих, защото в моя ум живееше представа, че думите могат да оправят всичко. Какво да напиша, как да го напиша, аз не мога да пиша, мога да тъка платове, друго не мога.
Оставих моята събеседничка по-съсипана, отколкото я заварих.
Планът ми беше да отида направо при главния редактор и да обясня защо няма да напиша очерк, но направих друго. Седнах и написах писмо до дъщерята от името на майката. Мислех да започна с високопарното "не съм те носила девет месеца под сърцето си, носила съм те цял живот в сърцето си", но се отказах. Моята ударничка, съсипаната майка, нямаше да говори така. Странно, сега не мога да си спомня какво точно написах. Молех се главният редактор да се съгласи да го публикуваме. Градът не е толкова голям, един ще каже на друг, има надежда писмото да стигне до мястото, където е отишло момичето. Няма да се съгласи, треперех, кога сме публикували такова нещо, ние пишехме основно за преизпълнени планове, културни събития, пленуми и тук-там спорт. Той пък взе че се съгласи. Не му бях казала нищо, подадох напечатания текст, той също не каза нищо, след като го прочете, само сложи разрешаващия си подпис до заглавието. След два дни моята ударничка ми се обади. Детето ѝ се беше прибрало. Прочели ѝ писмото от вестника, каза. И пак се разплака.
Доста години след това на улицата ме спря млада жена. Тикаше количка с бебе. Каза ми, че тя е дъщерята, майка ѝ понякога ме споменавала. Бебето в количката се усмихваше с два зъба. Петнайсет хиляди текста и накрая се усмихваш заради две зъбчета.
