"Почакай до пролетта, Бандини" и "Пътят към Лос Анджелис", Джон Фанти
превод Богдан Русев, издателство "Кръг"
"Фанти беше моят бог" – в края на 70-те години тези думи на Чарлс Буковски възкресяват неговия литературен идол Джон Фанти. Знаковата тетралогия "Квартет Бандини" на американския автор излиза за първи път в цялост на български. Първите два романа от нея вече са в книжарниците и на Панаира на книгата пред НДК.
"Почакай до пролетта, Бандини" пренася читателите в затънтено градче в щата Колорадо насред една безкрайна зима по време на Голямата депресия. Артуро Бандини (алтер егото на автора) е син на италиански имигранти, хванат в капана на отчайваща бедност, семейни драми, трагични любови и юношески терзания. Докъде ще го отведе безспирното му лутане между мечтите и разочарованията, между бунта и примирението, между желанието за бягство и копнежа за принадлежност?
Във втората книга от тетралогията – "Пътят към Лос Анджелис", Артуро Бандини вече е 18-годишен и е убеден, че е гений и свръхчовек, който е напът да стане велик писател, макар да е заобиколен от невежи и глупаци. Докато мизерства в калифорнийско градче, задъхващо се от Голямата депресия, сблъсъкът му с действителността го кара непрестанно да вилнее между самовъзвеличаването и самобичуването. Публикуван посмъртно през 1985-а, близо 50 години след написването му, този неумолим роман е определян като изгубен шедьовър за съзряването, предшестващ "Спасителят в ръжта".
"Квартет Бандини" е безспорният връх в творчеството на Джон Фанти (1909 – 1983), който тъне в неизвестност почти през целия си живот, макар че е оказал неизмеримо влияние върху писателите от битническото поколение. Роден в Денвър, щата Колорадо, в семейство на италиански имигранти, той прекарва по-голямата част от живота си в Лос Анджелис. През 1938 г. излиза "Почакай до пролетта, Бандини" – първият му полуавтобиографичен роман. Тъй като не се намира издател за повечето му следващи творби, скоро Фанти потъва в забвение. Преоткрит е малко преди смъртта си благодарение на Чарлс Буковски, който попаднал на негови творби още като млад и след като се прочува, настоява любимецът му бъде преиздаден. Днес Фантини е признат за един от най-значимите американски писатели на XX в.
Следващите два романа, проследяващи трагикомичните несполуки на Артуро Бандини – "Питай прахта" и "Мечти от Банкър Хил", също ще излязат на български със знака на "Кръг".
А сега ви предлагаме да прочетете откъс от "Пътят към Лос Анджелис" и да се уверите в силата на перото на Фанти:
Една сутрин се събудих с идея. Чудесна идея, голяма като къща. Най-великата ми идея, истински шедьовър. Да си намеря работа като нощен служител в някой хотел – такава беше идеята. Това щеше да ми даде възможност да чета и да работя едновременно. Скочих от леглото, изгълтах си закуската и хукнах по стълбите, като прескачах по шест стъпала наведнъж. На тротоара спрях за момент, за да обмисля идеята си. Слънцето жареше улицата и караше очите ми да се събудят. Странно. Сега, когато бях съвсем буден, идеята не ми изглеждаше толкова добра – беше една от онези, които идват в полусън. Нереална и тривиална. Не можех да си намеря работа като нощен служител в някой хотел в този пристанищен град по една проста причина – в нито един хотел в този пристанищен град нямаше нощни служители. Съвсем проста математическа дедукция. Качих се обратно в апартамента и седнах.
– Защо тичаше така? – попита майка ми.
– За тренировка. За краката ми.
Дните носеха мъгла. Нощите бяха нощи и нищо друго. Дните се редяха, без да се променят, златното слънце печеше като фурна, а после умираше. Винаги бях сам. Беше ми трудно да запомня нещо в тази монотонност. Дните не помръдваха. Стояха неподвижни, като сиви скали. Времето течеше бавно. Минаха два месеца.
Постоянно бях в парка. Прочетох сто книги. От Ницше и Шопенхауер, Кант и Шпенглер, Стрейчи и други. О, Шпенглер! Каква книга! Каква тежест! Беше като телефонния указател на Лос Анджелис. Днес след ден четях и нищо не разбирах, но не ме беше грижа, четях, защото ми харесваше как думите ръмжат една след друга, докато маршируват по страниците с тържествен, мистериозен грохот. Ами Шопенхауер! Какъв автор! По цели дни го четях ли, четях, като запомнях по малко оттук-оттам. И такива неща за жените! Бях съгласен с тези неща. Точно същото си мислех и аз по този въпрос. Ах, човече, какъв автор!
Веднъж, докато четях в парка, легнах на моравата. Сред стръкчетата трева имаше мънички черни мравки. Те ме гледаха, пълзяха по страниците, някои се чудеха какво правя, други не ги беше грижа и отминаваха. Пропълзяха нагоре по крака ми, озадачени от джунглата от кафяви косми, и аз повдигнах крачолите на панталоните си и се заех да ги избивам с палец. Те направиха всичко по силите си, за да избягат, като се мятаха трескаво сред гъсталака и понякога застиваха, все едно искаха да ме измамят с неподвижността си, но никога, при цялата си хитрост, не успяваха да избягат от участта на моя палец. Какви глупави мравки! Буржоазни мравки! Да се опитват да излъжат човек, който подхранва ума си с плътта на Шпенглер и Шопенхауер, и великите писатели! Това беше тяхната орис – упадъкът на мравчената цивилизация. И така, аз продължих да си чета и да избивам мравки.
Книгата се казваше "Евреи без пари". Каква книга само! Каква майка има в тази книга! Вдигнах поглед от жената на страниците и видях на моравата пред себе си друга жена, с шантави стари обувки и кошница в ръце.
Беше прегърбена и с мила усмивка. Усмихваше се мило на всичко; правеше го, без да иска; на дърветата, на мен, на тревата, на всичко. Кошницата ù тежеше, така че я теглеше надолу към земята. Беше толкова мъничка, с поразено лице, все едно цяла вечност беше понасяло плесници. Носеше чудновата стара шапка, абсурдна шапка, влудяваща шапка – шапка, от която ми идваше да се разплача, шапка с избелели червени череши по ръба. А аз я гледах как се усмихва на всичко и се бори да прекоси зеления килим с тежката си кошница, в която имаше бог знае какво, със своята шапка с пискюл и червени череши.
Изправих се. Беше пълна мистерия. Стоях там като омагьосан, изправен на двата си крака, стъпили на земята, а очите ми бяха подгизнали.
– Нека да помогна – рекох.
Жената отново се усмихна и ми подаде кошницата. Закрачихме. Тя водеше, аз я следвах. Извън дърветата беше задушно. А жената се усмихваше. Толкова мило, че едва не ми откъсна главата. Говореше нещо – разказваше ми разни неща, които не запомних. Нямаше значение. Като в сън ме държеше тя, като в сън я следвах аз под заслепяващото слънце. Вървяхме цели пресечки. Надявах се това никога да не свърши. Жената не спираше да говори с тих глас, изтъкан от човешка музика. Какви думи! Какво казваше! Нищо не запомних. Просто бях щастлив. Но в сърцето си умирах. Така и трябваше. Слязохме от толкова много бордюри, че се зачудих защо жената не седне на някой от тях и не държи главата ми в скута си, докато се унеса в сън. Никога повече нямаше да имам такава възможност.
Тази старица с превит гръб! Старице, аз изпитвам сладката ти болка. Помоли ме за нещо, старице стара! Каквото и да е. Да умра, е лесно. Нека бъде това. Да плача, е лесно, повдигни полите си и ме остави да плача и нека сълзите ми измият краката ти, за да ти покажат, че знам какъв е бил животът за теб, защото и моят гръб е превит, но сърцето ми е цяло, сълзите ми са сладки, любовта ми е твоя, за да ти донеса радост в това, в което Бог не е успял. Да умра, е лесно и ти можеш да вземеш живота ми, ако го искаш, старице, ти ми донесе такава болка, наистина, и аз бих направил всичко за теб, бих умрял за теб, а кръвта на моите осемнайсет години ще потече по канавките на Уилмингтън и ще стигне до морето за теб, за да можеш да познаеш онази радост, която сега е моя, и да изправиш гръб без ужаса на своята гърбица.
Оставих старицата пред вратата ѝ.
Дърветата трептяха. Облаците се смееха. Синьото небе ме носеше нагоре. Къде съм? Уилмингтън, щатът Калифорния, ли е това? Не съм ли бил тук преди? Мелодия задвижваше краката ми. Въздухът се рееше и носеше Артуро, издуваше го като балон, превръщаше го в нещо и в нищо. Сърцето ми се смееше ли, смееше. Сбогом на Ницше и Шопенхауер, и на всички вас, глупци, аз съм много по-велик от всички ви! Във вените ми течеше музиката на кръвта. Дали щеше да трае дълго? Нямаше как да трае дълго. Трябваше да побързам. Но накъде? И аз се затичах към дома. Вече съм у дома. Оставих книгата в парка. Да върви по дяволите. Стигат ми толкова книги. Целунах майка си. Пламенно я прегърнах. Паднах на колене в краката ù, за да целуна стъпалата ù, стиснах глезените ù, докато навярно я заболя и се изуми, че съм аз.
– Прости ми – рекох. – Прости ми, прости ми.
– На теб? – отвърна тя. – Разбира се. Но защо?
Ах! Каква глупава жена! Откъде да знам защо? Ах! Каква майка. Чудото беше отминало. Изправих се. Чувствах се глупаво. Плувнах във вана от студена кръв. Какво беше това? Не знаех. Стол. Открих го в дъното на стаята и седнах. Ръцете ми. Пречеха ми, глупави ръце! Проклети ръце! Направих нещо с тях, успях да ги преместя някъде. Дъхът ми. Свистеше от ужас и страх от нещо. Сърцето ми. Вече не разкъсваше гърдите ми, а се сви и пропълзя дълбоко в мрака вътре в мен. Майка ми. Гледаше ме, обзета от паника, боеше се да заговори и си мислеше, че съм полудял.
– Какво има? Артуро! Какво става?
– Не е твоя работа.
– Да повикам ли доктор?
– В никакъв случай.
– Държиш се много странно. Боли ли те нещо?
– Не ми говори. Мисля.
