"Виж какво ме накара на направя", Джон Ланчестър
превод Надежда Розова, издава "Обсидиан"
Какво ще си помислите, ако чуете в популярен сериал вашите семейни шеги, забавни прякори и интимни тайни?
Младата амбициозна Фийби е сценарист на "Изневяра", скандален сериал по Netflix, за който всички говорят. Кейт, на средна възраст и съпруга на успешен архитект, е пропуснала този хит. Но докато приятелките ѝ го обсъждат, тя чува любимата закачлива фраза на Джак: "Желая тялото ти, диско кукло!". Доскоро Кейт се е радвала на спокоен и хубав семеен живот в богат лондонски квартал. Когато светът ѝ рухва след преждевременната смърт на съпруга ѝ, тя не подозира, че я очаква и друг кошмар: подозренията в непростимо предателство.
Но кой е предателят? На чия страна е справедливостта? И наистина ли всичко е позволено в любовта и на война?
"Виж какво ме накара да направя" е заплетен и интелигентен роман за любов и отмъщение. Забавна черна комедия за сблъсъка между две антигероини от различни поколения, повели ожесточена битка, която никоя от тях не може да спечели.
Джон Ланчестър е световноизвестен английски писател, роден през 1962 г. в Хамбург и израснал в Хонконг. На български език досега са преведени два от неговите романи - култовият "Дългът към удоволствието" и Уханно пристанище".
Предлагаме ви кратък откъс от най-новата му творба "Виж какво ме накара да направя":
Всеки успешен брак има свой собствен език. Довършвах грима си пред огледалото в банята – на най-безмилостната и затова най-подходящата за целта светлина в къщата, – когато съпругът ми Джак се провикна отдолу.
– Желая тялото ти, диско кукло!
Което означаваше: побързай, моля те, ще закъснеем. Думите бяха препратка към стара карикатура в "Ню Йоркър". Унил бизнесмен минава покрай младеж с касетофон, от който триумфално гърми: "Желая тялото ти, диско кукло", и си мисли: Пеят песни за любов, но те не са за мен.
– Две секунди – провикнах се в отговор. Което означаваше: по-малко от пет минути, но едва ли много по-малко.
Собственият език е само част от онова, което един дълъг брак включва. Бракът има своя митология и фолклор, анекдоти и кодове, той е свят сам по себе си, със своя екология и система от вярвания и ценности. И още нещо – той е затворена вселена от шеги, препратки, пароли и прякори. Сред тях почти винаги има такива, които са жестоки или злонамерени, или най-малкото несправедливи и неуместни. Неща, които не са за чужди уши.
По причини, изгубени в мъглата на миналото, наричахме "суингъри" семейството, на което щяхме да гостуваме онази вечер, двойка архитекти, с които се познавахме повече от три десетилетия. (Прякорът им беше абсурден, защото те бяха последните хора, които биха се забавлявали с размяна на партньорите.) Моите най-близки приятелки, жените от читателския клуб, с които се срещах веднъж месечно през последните двайсет години, биха се ужасили, ако знаеха, че с Джак ги наричаме "вещиците", "твоите дебелани" или "грандиозните едри космати лесбийки". Затворниците, които аз посещавах благотворително почти от толкова отдавна, винаги споменаваме просто като "катилите". Нашата добронамерена, но прекалено любопитна съседка, страстно отдадена на добри дела, откакто съпругът ѝ я напусна, а съвсем неслучайно и на усърдието да си пъха носа в чуждите работи, бе получила прякора Отровителката. Основанието на Джак, по-точно, измисленото му основание, беше, че бившият ѝ съпруг „е закопан в задното дворче“. Затова понякога ѝ казвахме Мадам Дворче или Фрау Мъст. Разбира се, не само познатите ни бяха обект на шеги, прякори и истории. В известна степен идеята е на четири очи да си казвате неща, които никога не изричате публично. От само себе си се разбира, че тези прякори, изрази и шеги щяха да ни поставят в неловко положение, ако някой ги чуеше.
Приключих с освежаването на фон дьо тена си, проверих дали по зъбите ми няма червило и слязох на долния етаж. Джак ме чакаше до входната врата, държеше дистанционното за колата в едната си ръка, а с другата търсеше нещо в телефона си. Стълбището ни е от грапав бетон с лунички по стъпалата и докато слизаш, се получава двоен театрален ефект: който слиза, сякаш се появява на сцена (и наистина е така), а онзи долу вече е там и очаква момента да си каже репликата. По тази причина преживях един от онези мигове, когато мъжът, който е пред очите ти всеки ден, за кратко ти се струва непознат. Видях висок и привлекателен мъж на средна възраст, облечен небрежно-елегантно, който се чувства удобно в кожата си – подходящ брачен партньор, проспериращ, защото вече не е млад, но и още не е стар; съпруг, който прилича на мъжете в рекламите на пенсионните фондове или на скъпите круизи, или на ползите от употребата на виагра.
– Ще стигнем навреме – уверих го.
– Изглеждаш чудесно – отбеляза Джак и си беше вярно, наистина изглеждах добре с дългата си смарагдовозелена рокля, тогавашния ми фаворит, но комплиментът все пак беше проява на внимание. Носех златните обици с изумруди, които той ми беше подарил за двайсетата годишнина от сватбата ни. – Божественият император Гугъл казва двайсет и пет минути – съобщи той. – Ще закъснеем съвсем малко.
Една от особеностите на Джак беше, че по отношение на неща като трафика и времето винаги се доверяваше на новите технологии, а не на собствените си познания и опит. Проверяваше през телефона си дали вали, вместо да отвори вратата и да надникне навън. Сигурно десетки пъти бяхме ходили у приятелите ни с кола, но въпреки това той предпочиташе да провери в Гугъл времето за придвижване, вместо да се допита до собствената си памет или до мен например.
– „Къща“, лампите на втори режим – нареди той и повечето лампи угаснаха, а алармата запиука предупредително да побързаме с излизането. Още доказателства за неговото отношение към технологиите: беше инсталирал система "Умен дом", с която управляваше осветлението, алармата и тонколоните. Вторият режим означаваше, че в наше отсъствие ще светят само две лампи: една долу в дневната и една горе в спалнята. Работното име на системата беше „Къща“. (Което понякога объркваше разговора, когато имахме гости и случайното споменаване на думата активираше безплътен ирландски глас, който питаше дали може да помогне с нещо – Джак просто за собствено забавление беше настроил системата да звучи като баритон с ирландски акцент.) „Къщата“ не беше точно неговата гордост и радост и той обичаше да се оплаква от нея, но тя беше чудесен пример за леката му пристрастеност към разни джаджи и мъжки играчки. Твърдеше, че това си е "работа", и евентуално наистина би могло да се приеме така, защото клиентите на архитектурната му практика понякога очакваха да е запознат с технологичните новости и да ги съветва. Освен това според мен му допадаше да бъде мъж на петдесет и няколко години, запознат със съвременните технологии и уреди не по-зле от родените три-четири десетилетия след него. Джак винаги уверяваше клиентите си, че няма да ги посъветва да купят система, която самият той не би желал и не би могъл да използва.
Намирахме се на улицата, когато алармата изпиука за последен път и млъкна. Беше късна пролет, когато вече очакваш да е топло, макар да знаеш от опит, че често не е. Обективно погледнато, онази вечер не беше студено, но във въздуха имаше влага и аз останах доволна от решението да си облека палто. Джак натисна дистанционното на колата и се озърна за примигващи светлини. На улицата ни беше пълно с почти еднакви малки електрически джипове. Понякога той паркираше последен, друг път аз и вместо да водим разговор, за да си спомним кой последен е ползвал колата и къде я е оставил, най-лесно беше да се ориентираме по този начин. Тя се оказа точно пред нас, толкова наблизо, че щяхме да я подминем. По традиция и по навик Джак караше на отиване, когато ходехме на гости, а аз на връщане. Нямах нищо против – изпивах само чаша вино, докато той въпреки привидната си общителност и непринудено поведение в компания се отпускаше едва след като е обърнал няколко питиета. По-шумен е от мен, но аз съм по-екстровертна от него. Той се разпорежда, но аз контролирам. Минава известно време, преди хората да открият тази наша особеност.
– Ще ми се да нямахме ауди – каза Джак, докато се качвахме в аудито. – Вчера на път за работа ме засякоха на два пъти, и двата пъти бяха аудита. Мислех, че мерцедесите са за зъболекарите, беемветата за надутите тъпаци, а аудитата за хора, които не искат да бъдат смятани за такива. Оказва се обаче, че онези, които най-малко искат да ги смяташ за тъпаци, са точно такива, затова вече всички тъпаци карат ауди.
– Ти също засичаш другите. Доста агресивен шофьор си. Е, не си джигит на пътя, но и не си миролюбив като Ганди.
– Просто карам уверено и си отстоявам правата. Има разлика. Не отстъпвам. Карам като лондончанин.
– Което в очите на много от останалите англичани е равносилно на самонадеян тъпак.
Той подмина забележката ми.
