"Аз, която не познах мъжете", Жаклин Харпман
превод Красимир Калайджиев, издава "Сиела"
Една от големите изненади на литературния хоризонт през 2025 г. беше антиутопичният роман "Аз, която не познах мъжете". 30 години след излизането си в оригинал на френски през 1995 г. книгата се завърна на челните места в класациите, спечели хиляди читатели в BookTok и Bookstagram и беше включена в препоръките на литературния клуб на Дуа Липа. "Гардиън" я определи като "Разказът на прислужницата" за Gen Z".
Белгийската писателка Жаклин Харпман е родена през 1929 г. в семейството на холандски евреин. Първият ѝ сблъсък с човешката жестокост е по време на Втората световна война, когато тя и близките ѝ са принудени да бягат, за да спасят живота си. Това я провокира да започне кариерата си на психоаналитик.
Историята в романа й ни запознава с 40 жени, които живеят затворени в клетка в подземие. Клетката е опасана от коридор, а по него се разхождат въоръжени мъже, които нямат право на какъвто и да било контакт със затворничките. Най-младата – все още в тийнейджърските си години – няма спомен за живота извън клетката. За разлика от останалите тя не знае името си, не познава своето минало, нито любовта, нито топлината. Представата ѝ за човечеството се изчерпва до съкилийничките ѝ, техните разкази за някогашния свят и безмълвното присъствие на пазачите.
Един ден всичко се променя. В часа за хранене жените чуват силен шум от аларма, пазачите побягват, а ключът за клетката по случайност остава на вратата. Затворничките успяват да избягат навън, но там ги очакват повече въпроси, отколкото отговори. Къде изобщо се намират? Как малкото им общество може да продължи да съществува?
"В края на краищата, щом съм човешко същество, значи историята ми е също толкова значима колкото историята на крал Лир или на принц Хамлет, която някой си Уилям Шекспир си е направил труда да разкаже в подробности."
Предлагаме ви кратък откъс от "Аз, която не познах мъжете":
Тъй като вече почти не излизам, прекарвам голяма част от времето си на кресло в четене на книги. Съвсем отскоро започнах да обръщам внимание на предговорите. В тях авторите охотно говорят за себе си и обясняват защо са написали въпросната книга. Изненадана съм: предаването на придобитото знание на идните поколения не е ли било по-лесно в онзи свят, отколкото в този, в който живях аз? Сякаш писателите се чувстват длъжни да уточнят, че няма и капка нескромност в тяхното начинание, че някой ги е молил да пишат и че дълго са се колебали, преди да се съгласят. Колко странно! Това ме навежда на мисълта, че хората не са искали да се образоват и че се е налагало да се извиняват, когато споделят познанията си. Или да подчертават защо е трябвало да се публикува нов превод на Шекспир, тъй като предишните, макар и похвални, са съдържали известни слабости. Ами тогава защо са превеждали, щом като е било толкова лесно да се изучават разните езици и да се четат всички възможни книги без посредник? Много съм объркана. Вярно че съм неука: явно знам още по-малко, отколкото съм си мислила. Те говорят с признателност за всички, които са ги обучавали и са им разкривали определена област от познанието, и понеже не разбирам за какво става дума, чета тези книги с известно безразличие. Но вчера внезапно се просълзих – спомних си за Теа и много ми домъчня. Видях я седнала на ръба на един дюшек, търпеливо шиеше с конеца си от преплетени коси, който непрекъснато се късаше, спираше, за да ме погледне учудено, веднагa осъзнаваше моето невежество и ми предаваше уменията си, разстроена, че са толкова недостатъчни. Сърцето ми се скъса и накрая се разридах. Никога не бях плакала. Душата ме заболя, така както коремът ме болеше от рака, и аз, която вече не говоря, защото няма кой да ме чуе, започнах да я викам, повтарях само: Теа, Теа! Не понасях мисълта, че я няма, че се остави на смъртта да я победи, да я изтръгне от несръчните ми ръце, упреквах се, че не я задържах, въпреки че вече не издържаше, казах си, че съм я изоставила, защото бях сурова, цял живот съм била такава и такава ще си умра, защото не можах да я прегърна топло, защото сърцето ми беше кораво и глупаво и защото не бях осъзнала отчаянието си.
Никога досега не съм била толкова разтърсена – все съм си мислила, че такова нещо не може да ми се случи. Виждала съм как жените треперят, плачат, крещят, оставала съм безразлична към тяхната драма, била съм свидетел на постъпки, които са ми се стрували неразбираеми, дори когато мълчаливо съм им помагала по тяхна молба. Разбира се, всички бяхме въвлечени в една и съща трагедия, толкова мощна, толкова всеобхватна, че бях станала безчувствена към всичко извън нея, но накрая проумях, че съм различна. И едва когато се затресох от ридания – късно, твърде късно – осъзнах, че и аз съм обичала, че и аз съм била способна да страдам и че и аз, в края на краищата, съм човешко същество.
Струваше ми се, че тази болка никога няма да утихне, че ме е обсебила веднъж завинаги, че окончателно ще ми попречи да се посветя на нещо друго освен на нея, но въпреки това я приех. Мисля, че се нарича угризение на съвестта. Вече нямаше да мога да ставам, да мисля и дори да си готвя, щях да се оставя бавно да умра; с извратено удоволствие си представях как се предавам на отчаянието, когато физическата болка се върна, толкова брутална и остра, че ме накара да забравя душевната. И ето че аз, която, по принуда никога не се веселя, намерих нещо забавно в това редуване на различните видове болка и както си бях превита надве, неочаквано се разсмях.
Когато болката понамаля, се зачудих дали наистина съм се смяла. Жените често се смееха и като че ли и аз понякога се смеех с тях, но не бях сигурна. Тогава осъзнах, че никога не съм мислила за миналото, живеех във вечно настояще и вече забравях собствената си история. Отначало повдигнах рамене, казвайки си, че не е кой знае каква загуба, защото нищо особено не съм преживяла, но не след дълго тази мисъл ме шокира. В края на краищата, щом съм човешко същество, значи историята ми е също толкова значима колкото историята на крал Лир или на принц Хамлет, която някой си Уилям Шекспир си е направил труда да разкаже в подробности. Идеята ме завладя почти инстинктивно: ще постъпя като него. С времето се научих да чета бързо (писането е далеч по-трудно), но никога досега не съм се огъвала пред никаква трудност. Имам хартия, моливи, може би не разполагам с много време, но откакто не излизам на разузнаване, нямам други занимания. Затова реших веднага да започна. Отидох в склада, извадих месото, което щях да сготвя, и го оставих да се размрази – по този начин, когато огладнеех, храната бързо щеше да е готова. После се настаних на голямата маса и започнах да пиша.
Сега, когато пиша тези редове, разказът ми вече е завършен. Всичко край мен е подредено и изпълних и последната задача, която си бях поставила. Отне ми едва месец, може би най-щастливия в живота ми. Не разбирам – в края на краищата, помнех само онова странно съществуване, което не ми донесе кой знае колко щастие. Нима в паметта се крие някакво самоподхранващо се удовлетворение, нима споменът е по-малко важен от акта на спомняне? Ето още един въпрос, който ще остане без отговор: струва ми се, че няма да ми е за първи път.
Най-ранните ми спомени са от едно подземие. Това ли точно се наричат спомени? В редките случаи, когато жените се съгласяваха да споделят с мен епизоди от своя живот, ставаше дума за събития, лутания, мъже... аз обаче съм принудена да наричам спомен чувството, че живея на едно и също място с все същите хора, правейки едни и същи неща: ядене, ходене по нужда, спане. В един много дълъг период дните протичаха еднообразно, после започнах да мисля и всичко се промени. Преди не се случваше нищо друго освен това повторение на едни и същи действия и времето ми се струваше застинало, макар и смътно да осъзнавах, че аз раста и че то тече. Спомените ми започват с моя гняв.
