"Дневникът на един затворник", Никола Саркози
превод Иван Баталов, изд. "Ентусиаст"
На 21 октомври 2025 г. Никола Саркози прекрачи прага на парижкия затвор "Ла Санте" за изтърпяване на ефективна присъда, наложена за участие в престъпен заговор. След три седмици той е освободен, а по-малко от месец след това излиза неговият откровен разказ за престоя зад решетките, изпълнен с дълбоки размисли за морала, истината и бъдещето – "Дневникът на един затворник".
Политическата кариера на Никола Саркози започва през 1983 г., когато е избран за кмет на Ньой сюр Сен – длъжност, която заема до 2002 г. След това става министър на вътрешните работи, а после министър на финансите, преди да бъде избран за президент на Франция от 2007 до 2012 г. Той е автор на четири книги, сред които "Републиката, религиите, надеждата" и "Времето на бурите". Саркози е известен с директния си стил и способността да провокира дебати. Неговите заглавия, както и кариерата му, продължават да подхранват дискусии за бъдещето на страната.
Най-новата му книга "Дневникът на един затворник" създава истински медиен и читателски фурор. Още през първата седмица от публикуването ѝ във Франция са продадени близо 100 000 екземпляра, което я превръща в категоричен бестселър.
"В затвора няма какво да се види, няма какво да се прави", споделя Никола Саркози. "Изключвам тишината, която не съществува в затвора "Ла Санте", където има много за чуване. Шумът там е, уви, постоянен. Както в пустинята, така и в затвора, вътрешният живот се усилва." Сред стените на парижкия затвор се разгръща свят на самота, страх и вътрешна борба, където политикът отстъпва място на човека – наранен, гневен и търсещ смисъл.
Саркози отказва да запази мълчание – той оспорва, защитава се, обвинява. Бившият президент представя своята версия за съдебните процеси, които преобръщат съдбата му. Предлагаме ви кратък откъс:
Уточнение
За вас, които ще ми доставите удоволствие, като прочетете тази книга, искам да уточня, че това не е роман. Всички споменати в нея факти разказват истината за преживяното от мен през десетте години прокурорско разследване, четиринайсет седмици в ареста на Парижкия наказателен съд за леки
престъпления и три седмици в затвора "Ла Санте". Именно загрижен за точността и достоверността на моя разказ, реших да не променям нито едно от
имената на главните герои в него.
Следователно всеки ще може да разпознае себе си и по този начин ще поеме своя дял от отговорност в това, което несъмнено ще остане документ за
едно мъчително съдебно изпитание.
Този ден, вторник, 21 октомври 2025 г., станах много рано. Беше денят, в който ме лишиха от свобода. И през ум не ми е минавало, че някога ще прекрача прага на затвора. Беше направо немислимо. Не обичам насилието, не съм посягал на никого. Винаги съвестно съм си плащал данъците. Никога не съм
замислял или уговарял някаква престъпна схема. В продължение на двайсет години бях кмет на Ньой сюр Сен – голям град, без нито един обществен търг
или каквато и да е процедура да предизвика най-малкия коментар или някакъв инцидент. Какво можеше да очаквам да ми се случи? Нищо, освен ако човек не прояви необуздано въображение или не е жертва на смехотворна параноя. Наистина бях убеден в това, намирах се в такова състояние на духа. Обаче онова, което щеше да последва, показваше до каква степен съм се заблуждавал.
И все пак, в онази слънчева сутрин, докато прекосявах Париж към затвора "Ла Санте", трябваше да приема факта, че се е случило немислимото! Как
така се бях оказал от грешната страна на историята? Какво бях направил, че да заслужа подобно отношение? Какви престъпления съм могъл да извърша?
Днес трябва да призная безграничното си лековерие. Никога не съм предполагал, че издигането ми начело на държавата би могло да представлява такава заплаха за семейството ми и за мен самия.
Бях направо зашеметен от бързината, с която се случваха събитията, които се стовариха върху главата ми.
В продължение на пет години бях президент на Френската република. Огромна чест, несравним шанс, но също и сериозно престъпление в очите на всички,
които ненавиждат политическата власт, особено ако я притежава десницата. А аз винаги съм бил десен политик, без да съжалявам и най-вече без да страдам от комплекси, което несъмнено представлява утежняващо вината обстоятелство.
Приписваме на другите единствено чувствата, които изпитваме към самите себе си. Както изглежда, моя е грешката, че не съм разбрал това навреме. Аз съм боец. Няма да го крия. Не премълчавам нищо, или поне онова, което пазя дълбоко в себе си, е съвсем малко. Затова често реагирам прекалено бурно, водя безсмислени битки, понякога дори излишно засягам събеседниците си. Същевременно, колкото до мен, по този начин прогонвам от съзнанието си лошите чувства. Ето защо съм неспособен да намразя някого задълго. Никому не гоня карез. Приятелите ми често ме упрекват, че бързо прощавам и лесно забравям обидите и предателствата. Осъзнал съм, че омразата е опасно чувство, което се самозахранва, засилва се ден след ден, докато стане неукротимо, ако човек сам не го спре. Колкото повече мразиш, толкова повече ти се иска да мразиш. И край няма. А след като тези чувства ми бяха чужди, не си представях, че другите биха могли да хранят същите към моя милост.
Малко е да се каже, че бях далеч от мисълта, че мога да разпаля толкова силни и непредизвикани от нищо страсти. Излиза, че съм бил крайно непредвидлив. И платих скъпо – със затвор. Немислимото се беше превърнало в действителност.
* * *
Такива мисли ми се въртяха в главата, когато се събудих сутринта на 21 октомври.
