„Предателката Болейн“, Филипа Грегъри
Превод Деница Райкова, изд. „Еднорог“
Съпруга. Шпионка. Свидетелка. Предателка. Това са имената, с които историята помни Джейн Болейн – жената, обвинявана за падането на две кралици и превърнала се в една от най-неразбраните фигури в двора на Хенри VIII. В новия си роман „Предателката Болейн“ писателката Филипа Грегъри ни отвежда в сърцето на една епоха, в която властта се крепи на страх, а всяка тайна може да струва живота на онзи, който я пази.
Млада, интелигентна и наблюдателна, Джейн Болейн живее в свят, в който оцеляването зависи от способността да виждаш повече, отколкото показваш. Като съпруга на Джордж Болейн и снаха на прочутата Ан Болейн – втората жена на краля, тя се оказва в центъра на най-опасните политически и лични интриги в английския двор.
Подозирана, използвана и принуждавана да избира страна в безмилостната битка за власт около крал Хенри VIII, Джейн постепенно разбира, че истинската опасност не идва от враговете, а от хората, които стоят най-близо до трона. В свят на заговори, предателства и тайни съюзи тя носи много лица – на вярна съпруга, предана придворна дама, покорна поданица и неохотна шпионка.
Историята помни Джейн Болейн като предателка. Жената, чиито думи изпращат Ан Болейн на ешафода. Замесена е и в гибелта на още една кралица. Но ако истината се окаже много по-сложна? Ако зад легендата за коварната интригантка се крие личност, която просто се е опитвала да оцелее?...
С присъщото си майсторство Филипа Грегъри пресъздава една от най-драматичните епохи в английската история и дава глас на жена, осъдена от векове исторически предразсъдъци. „Предателката Болейн“ е мащабен исторически роман за властта, страха, предаността и цената на истината. Това е историята на жена, която знае твърде много в свят, в който знанието е смъртоносно.
Британската писателка Филипа Грегъри е родена през 1954 г. в Найроби, Кения, но израства в Бристол, където семейството ѝ се мести, когато е двегодишна. Тя е една от най-популярните и успешни авторки на исторически романи в света: нейните книги са преведени на десетки езици и са продадени в милиони екземпляри. Световна известност ѝ носи романът „Другата Болейн“, по който е създаден и едноименният филм с Натали Портман, Скарлет Йохансон и Ерик Бана. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите Филипа Грегъри е наречена „кралица на историческия роман”. „Никой не пише исторически романи така, както Филипа Грегъри“, отбелязва Times. А от Historical Novel Society описват „Предателката Болейн“ така: „Завладяващ и смразяващ поглед към света на Тюдорите през очите на един от най-противоречивите женски образи в английската история“.
Предлагаме на читателите откъс от книгата, който звучи невероятно актуално в днешната геополитическа ситуация.
Мисля за него – за своя приятел, своя единствен приятел, Томас Кромуел, в края на май, когато неговата стара неприятелка лейди Маргарет Поул, матриархът на испанската партия и на паписткото семейство Поул, най-накрая е освободена от дългото, си, несправедливо затворничество – но не пусната на свобода, макар Бог да е свидетел, че я заслужава, – а изпратена на смърт. Кралят, измъчван от съвестта си, задето държи невинна сродница в тъмница, си дарява облекчение, като нарежда да я обезглавят. Тя отива на смърт без друга причина освен нуждата на краля да се почувства по-спокоен.
За мен е шок да осъзная, че наистина е станало точно това. Това е дело на краля, на самия крал: негов свободен избор и негово независимо дело. Това не е решение, взето от някой от многото съветници, напътствали го през живота му: баба му, кралица Катерина, кардинал Улзи, кралица Ан, чичо ми или Томас Кромуел. Неговите съветници винаги са били обвинявани за предишни жестокости. Самата аз съм ги обвинявала. Ала това е негово решение, лично негово: взето свободно в миг на покой. Маргарет Поул никога не е вдигнала дори пръст срещу своя братовчед, краля. Никога не е признала вина: нито подложена на мъчения, нито дори на ешафода. Тя се бори за доброто си име и за живота си до последния му миг, питаше защо трябва да тръгне към Тауър Грийн, съпротивляваше се на стражите, дори побягна от вдигнатата секира на палача. Тя беше почти седемдесетгодишна жена, най-скъпата приятелка на майката на краля, а той я уби без причина, без жал.
За мен това е откровение. Като придворна съм мислила за краля като за същество, което трябва да бъде насочвано и управлявано, и контролирано – създание, което може да бъде укротено с милувки или изкушено да тръгне в нова посока. Всички придворни мислят така. Сега обаче за пръв път разбирам разликата.
Никой не е втълпил на краля идеята да убие лейди Маргарет, никой не го е убедил да действа против съвестта си. Не е било в ничий интерес тя да умре, никой не се сдоби с пост, нито спечели състояние от смъртта ѝ. Това беше ненужна смърт, безсмислена смърт. Това не е начинът, по който мисли един придворен, не е начинът, по който един съветник планира; един добър крал не издава такава заповед. Никой човек с капка разум не би поискал смъртта на Маргарет Поул. Никой с капка чест не би си я представил. Това е лудост, това е мислене на безумец. Смърт по прищявка на един безумец, смърт като негов безумен избор, смърт само за да покаже, че може да причини смърт. Смърт като утеха за него, за да успокои измъчвания му от лудост ум.
Безумецът, който реши това, е безумецът, който ни управлява сега без ничий надзор. Всички негови съветници са мъртви и всички бяха убити от него: мъже, които той обичаше дълбоко, като Томас Мор, мъже, които бяха незаменими, като Томас Кромуел; неговият духовен отец епископ Фишър, жената, която обожаваше, моята зълва Ан; съпругът ми, техните приятели. Кралят убива най-близките си хора, защото за него е непоносимо да се нуждае от тях. Не може да понесе мисълта, че те са по-умни или по-добри, или дори по-красиви от него. Отначало ги обича, привлича ги към себе си, за да може и сам да блесне, а после не може да търпи това, че го затъмняват. Това не може да понесе. Палачът е толкова претрупан с работа, че се наложи да изпрати чирак, който още не бе усвоил занаята, да обезглави Маргарет Поул. Той я накълцва до смърт с неумели удари, докато тя крещи и протестира.
Онази вечер се храним в голямата зала, а след вечеря има музика и танци. Усмивката ми е по-фалшива от когато и да било преди: в гласа ми има нова безрадостна ведрост. Страхувала съм се в двора, докато неспирно следях начина, по който властта се измества от един лорд към друг, възхода и падението на един или друг мъж, предпочитането на една жена пред друга. Била съм нащрек, за да не пропусна идването и оттеглянето на десетки хора. Сега обаче осъзнавам, че всичко това е било напразно изучаване. Дворът е илюзия за власт, точно както е илюзия за щастие. В двора няма щастие, а тук няма и власт. Всичко принадлежи на краля. Властта винаги е била в ръцете на краля, а онези от нас, които мислехме, че го насочваме или контролираме, сме бъдещи жертви. Само кралят има власт: единствено той е щастлив; само той е нещастен. Ние, останалите, до един се преструваме и няма значение какво чувстваме.
Не е останал никой, който смее да спори с него. Никой вече не смее да му противоречи. Никой дори не би намекнал, че той греши. Толкова дълго сме направлявали стъпките му, без да откъсваме поглед от пътеката, че сме изгубили посоката: само той вдига поглед и се оглежда наоколо. Само той си представя крайна цел. Съгласявали сме се на безумни закони и сега се оказваме в законна тирания. Намигали сме пред прояви на безумна жестокост, а сега затваряме очи от страх. Мислехме, че направляваме галопиращ кон, но сме оплетени в поводите и повлечени към смъртта си. Родихме и глезихме и отхранихме тиранин, а сега дори не скърбим, когато нашето чудовищно бебе убива жена, която някога наричаше „най-прекрасната в Англия“.
Тя беше принцеса от дома на Плантагенетите, дъщеря на херцога на Кларънс, най-близката приятелка на майката на краля, съветница на съпругата му. Тя обучаваше лейди Мери, лейди Маргарет Дъглас и мен в кралската училищна стая, със същата грижата, с която обграждаше синовете и дъщерите си. Научавам вестта, че е мъртва, без да прекъсваме смеха си, а ние трите, нейните обичани ученички, танцуваме след вечеря.
***
Поемаме на пътуване чак в края на юни, а има моменти, когато изглежда невъзможно изобщо да тръгнем. Хиляди коне, армия с цялото снаряжение, готова за война, ще тръгне в поход на север с нас. Всички мебели и вещи от домакинството – килими, гоблени и обзавеждане – ще се тътрят тежко зад нас в керван с багаж, който ще задръства пътищата в продължение на мили, пристигайки цели часове след като стигнем до целта на пътуването си.
Лейди Мери се присъединява към нас с домакинството си: слуги, стражи и придворни дами. Надзорникът на кралските имоти потегля преди нас, за да инспектира и ремонтира кралските дворци на всяка спирка, но открива толкова много занемареност и повреди, че няма време да ги поправи. Засядаме в калните пътища половин час след като тръгваме, и трябва да се откажем от пътуването за още седмица.
Кити плаче и казва, че се чувства прекалено зле, за да язди. На сутринта отказва да стане, детската енергичност, с която се отличаваше като почетна дама, е пресъхнала сега, когато е съпруга на краля. Изпитва болка в корема, в слабините. Казва, че не може да седи на кон, нито да пътува в теглената от мулета носилка. Кълне се, че не може да тръгне. Дъждът вали постоянно, а казват, че по северния път има локви застояла вода, по-дълбоки от човешки ръст, и пътниците се давят в тях, щом падне нощта.
Разиграваме движещ се спектакъл на власт и авторитет, но когато каруците са заседнали в калта, а конете не могат да минат, истината излиза наяве. Хората виждат, че не можем да се справим дори с едно просто пътуване. От нашия кралски двор се очаква да бъде живо въплъщение на несломима власт и красота, да триумфира над разстоянието и природните условия, слабостта и старостта. Но ето ни сега: заседнали на кален път, докато се опитваме да местим един гневен стар човек от един мърляв дворец в друг.
Разярен от забавянето, кралят обвинява всяка енория за това, че не са се справили с поддържането на пътищата, наводнени от ранните летни бури. Казва – отново и отново, – че никой вече не се грижи за детайлите, откакто Кромуел му е бил отнет, и че хората, които не си помагат сами, могат да се удавят в непресушените локви. Обикновените хора отвръщат – в напявани шепнешком песни и рецитирани скритом стихове, – че Бог е проклел Англия с крал, който се е превърнал в кърт: подземен, принадлежащ на долния свят крал, който носи смърт на хората си под небе, което сипе сълзи от скръб, докато неговите очи остават сухи.
В онзи първи ден изминаваме не повече от осем мили, и отсядаме в един приорат в Дънстейбъл, набързо пригоден от голям молитвен дом в кралски дворец със свързани стаи за краля и кралицата. Всяка сутрин се молим в параклиса, където беше анулиран първият брак на краля, но никой не помни това, с изключение на дъщерята, която в онзи ден беше обявена за незаконородена. Лейди Мери се споглежда бързо с мен, докато влизам зад нея в църквата, и си помислям: нищо чудно, че казват, че сте измъчвани от постоянни болки – всеки път щом посетите параклис или дворец, това за вас сигурно е годишнина от загуба. В двор, който се гордее със способността си да забравя, имам чувството, че само лейди Мери и аз сме преживели пет кралици и помним всяка една от тях.
