"Любов в насрещното", Здрава Каменова
Изд. "Сиела"
Дебютният роман на актрисата, драматург и обичано лице в българското онлайн пространство Здрава Каменова вече блести в книжарниците. На страниците на „Любов в насрещното“ читателите ще се гмурнат в любимия сюжет от едноименната театрална постановка на авторката, която покори сърцата на хиляди зрители в цяла България. Романът изпъстря историята с нови сцени и детайли, допълнени със запазената марка на Здрава Каменова – взривоопасни диалози, шеметен хумор и голямо сърце.
Герои в произведението на Каменова са Мая и Генади – двама души, чиято любов сякаш малко е поръждясала под дъждовете на живота на възрастните. Тръпката помежду им е отстъпила място на онова течение, по което всяка вече „пораснала“ любов има опасност да се пусне. Докато един ден животът буквално не ги запраща „в насрещното“. Две коли. Един сблъсък. И една съдбовна възможност да се изправят очи в очи със своите версии от миналото…
Какъв би бил животът на Мая, ако пътищата им с Генади се бяха разделили? Кои са онези наглед дребни решения, които разрушават тъканта на човешките взаимоотношения? И може ли любовта наистина да се удави в океана на рутината? Зареден с високо напрежение, ударни комедийни диалози, но и сърцераздирателни откровено човешки сцени, „Любов в насрещното“ е история за кривите пътеки на любовта и търпението като най-сигурен компас.
„Книгата „Любов в насрещното“ надгражда историята на едноименната пиеса и се надявам да надгради и удоволствието“, сподели аЗдрава Каменова, която представи романа си в столичното пространство City Stage навръх рождения си ден в петък, а актьорите Стоян Дойчев и Богдана Трифонова представиха откъс от произведението. Трифонова бе и модератор на разговора. Здрава разказа, че идеята за романа е дошла от писателя Захари Карабашлиев – главен реактор на издателство „Сиела“, а заслугите на редактора на книгата Албена Хюбнер са толкова големи, че може да се каже, че двете са написали „Любов в насрещното“ в съавторство. Каменова обяви, че планира да пише още романи, а в края на вечерта Захари Карабашлиев ѝ подари пишеща машина от името на издателството, което тиражира книгата.
Ураганът от емоции, който Здрава Каменова отприщва в първия си роман, я нарежда сред най-впечатляващите нови гласове на литературната сцена у нас. В тази книга читателите ще открият безброй причини да се посмеят, поне няколко момента, на които да поплачат, както и възможността да си припомнят, че понякога всичко, от което се нуждаеш, е една пейка, половин сандвич и ръката на любим човек, готов да сподели своето „завинаги“ с теб…
За да се уверят в това и сами, предлагаме на нашите читатели откъс от книгата.
Ето ни, мила моя!
На шосето сме, не се гледаме и мълчим, Генади шофира разсеяно, движи се по средата на двете платна, точно върху осевата линия и тя някак отчетливо ни разделя на две, той от дясната ѝ страна, аз от лявата. Нервни шофьори бибиткат и му правят знаци. Той не реагира, гледа напред, но всъщност иска да направи обратен и с бясна скорост да подкара назад, от което бръчката между очите му се вдлъбва още повече. По-странното е защо и аз не искам да стигнем там, накъдето сме се запътили? Нали толкова се тръшках и тропах с крак. А сега? Да не би и двамата да се боим от едно и също: че наяве ще излязат всички причини да НЕ сме заедно и нито една, ЗА да сме заедно. От тази мисъл ми се обръща коремът, а винаги когато нещо ме плаши, започвам да си представям досадните битовизми около справянето с него, за да не полудея. В този момент трескаво обмислям: „Кой ще се изнесе от апартамента? Аз или той? Или можем да го разделим на две с два отделни входа?“. Ха! Това е хитро. Вече ровя в телефона, изписвам в търсачката „разделяне на апартамент, строителни бригади“. Обаче как ще се гледаме на стълбището, докато отваряме двете различни врати на бившия ни общ живот? Уж имам опит в разводите, а защо сега тази опция ме смразява? Написвам в търсачката: „как да избягваш срещи с бившия, ако живеете в един вход“. Не излизат никакви резултати. По радиото зазвучава „When We Wеre Young“ на Адел, вдигам глава от телефона си, за да сменя радиостанцията, песента ме натъжава, протягам ръка към копчето на радиото и… УДАР!
Коланът се обтяга, чува се „щрак“, усещам болка в раменете, ейр бегът се надува и малко странно празнично го чувствам това бяло надуто нещо в този стресов момент, главата ми потъва в него.
Странен мирис.
Тишина.
Машинално махам колана, отварям вратата, излизам на зигзаг от колата, подкосяват ми се краката, присядам на тревата и чак тогава започвам да крещя „Майчице“, при положение че с майка ми не сме в блестящи отношения.
– Добре ли си? Добре ли си, Шуши? – чувам Генади, не го виждам, навсякъде има пушек. Ех, много се дразня, като повтаря едно и също. И изведнъж се материализира като призрак сред бялата мъгла до мен задъхан, притеснен, кляка и започва да опипва тялото ми, сякаш го мери с педи.
– Защо ме пипаш?
– За да проверим къде те боли – оправдава се той и вдига ръце, сякаш се предава.
– Хубаво, щото аз реших, че използваш ситуацията, за да… сещаш се.
– Мая, катастрофирахме и не съм в настроение за… сещаш се.
– Е, ти кога ли си бил в настроение за… сещаш се?
– Е, сега на шосе 32 ли да се… А и ти досега крещеше, а когато крещиш, извинявай, но звучиш като гъска на заколение и не е много… секси.
Майкооо, сравни ме с гъска… Търся животно, на което аз да го оприлича, но такова животно като него не съществува. Ама гъската няма да пропусне да го клъвне:
– Аха, а мислиш ли, че е секси, че заради теб катастрофирахме?
– Заради… заради… мен?
Много ми е нелеп, като не знае какво да каже, прилича на прахосмукачката ни, когато е глътнала чорап и почва да се дави:
– Аз… аз… аз опитвам да разбера как е, а тя почва да ме напада…
– Ами тогава попитай ме „Как си“, да му се не види!
Той нарочно повтаря „Как си, да му се не види?“ с моята интонация, но със свръхдосада, а аз изкрещявам:
– Може ли да проявиш малко тактичност и да бъдеш кавалер в тази ситуация?
– Кога не съм бил кавалер?
– Ох, моля те, точно на шосе 32 ли ще обсъждаме кога си бил кавалер?… И освен това виждам, че си доволен…
– Доволен, че колата ми е за скраб…?
– Не се правѝ! Толкова мрънка, че не ти се ходи на терапевт, че няма да се учудя, ако нарочно си ни блъснал.
– Това вече е прекалено! Това вече е… – Прахосмукачката тука вече глътна и втория чорап.
– Ето, цял живот отказваш да се развиваш емоционално, затова никога не можеш да опишеш какво чувстваш. – Аз с вирнат показалец се навирам в лицето му.
– Ами да, трудно е да опиша колко много ме вбесяваш!
– … но затова пък отменяме сеанса, щото ти реши да ни треснеш. Невероятен пъклен план си измислил, признах те!
Прахосмукачката си поема дъх, опа, готви се да ме издуха и го прави:
– Цял живот отказваш да се научиш да караш, превърна ме в личния си шофьор, за да се возиш като кралица и да имаш цялото време на света да правиш забележки.
Боже, никога не ми е противоречал и това винаги ме е дразнило, но сега като ми е наопаки, май ме дразни повече, а освен това и не се спира.
– И ще ти кажа, Мая, това да НЕ изкараш шофьорски курс е далеч по-пъклен план от моя да пропусна сеанса!
Пушекът се разнася и виждам очертания на друга кола, залепена с предницата си за муцуната на нашата.
– Господи, той ни тряска в друга кола и отново не е виновен?
– Но в катастрофата участват две коли. Тази трясна нашата, не ние нея. Не видя ли? Този се движеше в насрещното!!!
Чак сега ми хрумва, че в другата кола най-вероятно има и хора, изтръпвам, а Генади не спира да бърбори:
– ... но как да видиш къде се е движела другата кола, като си все в телефона. И какво гледаш? Маймунки, облечени в детски дрешки. Нека ти напомня, Шуши, че ти си женена за мен, а не за телефона си, но имаш много по-емоционална връзка с маймунките.
– Генади… Генади, защо никой не излиза от другата кола?
– И спри да ме наричаш Генади, звучиш като майка ми, която знае, че съм получил двойка. Съпругът ми чак сега успява да асимилира думите, които преди секунди излязоха от устата ми, обръща се и по челото му вече е избила студена пот:
– Мамка му… Дали шофьорът вътре не е…?
Не довършва изречението от страх да не го материализира и започва да се оправдава, сякаш репетира за пред КАТ:
– Той беше виновен, той изскочи в насрещното, полицаите ще успеят да проследят по следите от гумите… Мамка му, не ми се лежи за убийство!
– От друга страна, там поне ще смениш обстановката, ще срещнеш нови хора – търся аз позитивното.
– Не е забавно! – проплаква Генади.
– Не, наистина, само си го представѝ!… Аз ще идвам на свиждане. Може би това ще ни помогне? Ще раздвижи брака ни – продължавам.
– Ти си чудовище!
– Звучи жестоко, но само на пръв поглед, помислѝ! От толкова време не ни се е случвало нещо толкова различно. Ти ще си там, зад решетките, ще се мъчиш, аз ще остана сама, няма да има кой да ми хвърля боклука, ще престанем да се дразним и ще започнем може би дори да си липсваме. Да си пишем писма. – Ау, това с писмата е много романтично. Добре де, усещам, че съм прекалила, затова го лъжа: – Естествено, че не искам да ходиш в затвора.
– Колко ли човека са вътре? – пита той. – В килията ли?
– В колата! За Бога, Мая! – Дано е само един, за две убийства не ти мърда до живот.
Ох, не трябваше да го казвам, но когато съм стресирана, в главата ми се раждат само страхотии и което е по-лошо – излизат и от устата ми. От това нещата никога не стават по-добре.
– Лошо ми е… – Генади се олюлява и стене.
Подхващам го и му помагам да седне на земята, той подпира гръб на гумата, докато аз размачквам малкия му пръст, както ме е учила баба.
– Дишай и издишай… Аз съм тук, спокойно… и забележи как проявявам съчувствие, когато изпадаш в паника. Ако бях като теб, сега щях да кажа: „Айде, моля ти се, един затвор, не се лигави! Ще изтърпиш компанията на няколко здравеняка. Айде де, само ти ли си единствен, та да правим от мухата слон?… Другите хора как търпят?“…
Виждам, че въпреки масажа на пръстчето, ще му докарам инфаркт.
– Добре, все едно нищо не съм казала! Извинявай! Дишай! Спокойно, естествено, че няма да ходиш в затвора! Щом никой не е излязъл с писъци от колата, явно е просто леко зашеметен и се свестява… Ще броим до десет и ще се появи. Дай да визуализираме как човекът е жив и здрав и излиза… Ей, само дано не се окаже някой млад мъж в добра спортна форма. Знаеш ги какви са младите… агресивни на пътя! Ако вземе, че излезе от колата и се развика: „Къв си ти, бе?“. Не дай си боже да тръгне срещу тебе, да те хване за реверите и… да те…
И точно в този момент млад мъж излиза от колата, тръгва към мъжа ми, хваща го за реверите и се разкрещява:
– Ей, къв си ти, бе?
