"Крехки часове", Виржини Грималди

превод Силвия Колева, издава "Ентусиаст"

Най-продаваната авторка във Франция за 2025 г. - Виржини Грималди, посвещава най-новия си роман на семейните отношения и наследствените травми. "Крехки часове" разгръща затрогващ сюжет за пътя на една майка към нейната дъщеря, осеян с болка, изпитания и копнеж за промяна. Този вълнуващ и нежен роман преплита гласовете на няколко поколения жени, за да докосне читателя право в сърцето.

Със своите 12 книги, преведени на над 20 езика,  Грималди се нарежда сред най-разпознаваемите и утвърдени съвременни автори в Европа. Определяна от RTL като "издателски феномен", тя пише емоционални и забавни романи по теми като любовта, загубата и устойчивостта на духа. Носител е на множество литературни награди, сред които "Любима книга на французите", присъждана от France Télévisions.

С "Крехки часове" Виржини Грималди постига огромен търговски успех и получава положителни отзиви както от читателите, така и от медиите. "Много красив текст, който потвърждава таланта на авторката да прониква в човешката душа", коментират от Le Parisien, a от "Фигаро" посочват, че "тази книга ни предлага невероятния шанс да гледаме на всеки час от живота като на възможност за промяна".

Предлагаме ви кратък откъс от романа:

1. Диан

Тя проверяваше дали дишам. Всяка вечер. Не отиваше да си легне, без да се е уверила в това. Плюнчеше палеца си, за да го навлажни, и след това го поставяше под ноздрите ми като моряците, които определят така посоката на вятъра. Изсушаваше сълзите ми, преди да са рукнали. При най-незначителното ми падане хукваше към мен с разстроено от безпокойство лице. Режеше наденичките ми на малки парченца и вече не купуваше фъстъци. Не позволяваше да замина на лагер. Съгласяваше се да отида с велосипеда си до приятелката ми Лулу, при условие че нося каска, наколенки и предпазители за лакът и ѝ се обадя по телефона веднага щом пристигна.

Мереше температурата ми, ако бузите ми бяха зачервени или ръцете студени. Казваше ми "обичам те", след като вече ми бе казала "лека нощ". Тези две думи трябваше да са последните за деня. Ако станех през нощта, повтаряше церемонията. За всеки случай. До чинията ми слагаше нож за хранене със заоблен връх. Заключваше всички остри предмети: ножове и ножици, лекарства и всякакви домакински пособия. Пишеше името и адреса ни на ръката ми всеки път, когато отивахме на панаир. И винаги ми определяше някакво място, на което да се срещнем, ако се загубя. Не тръгваше за никъде без торбичка с най-необходимите лекарства. Бе проучила училищните катастрофи и ме бе посъветвала винаги да сядам по средата на автобуса и най-добре – откъм пътеката.

Зимата ми слагаше дебела шапка и дебели ръкавици. А през лятото ме мажеше обилно с крем за слънце. Никога не удовлетвори желанието ми да си имам моторетка. Чакаше ме пред входа на дискотеките. Не заспиваше, ако не бях в леглото си.

Непрекъснато ми казваше да внимавам. Внимавай, ще паднеш. Внимавай, не тичай. Внимавай, ще се удариш. Внимавай, като пресичаш улицата. Не говори с непознати. Не оставяй без наблюдение чашата си. Не се доверявай на сладкодумците. Внимавай, като слизаш по стълбите. Не яж това, прекалено сладко е. Внимавай, ще настинеш.

Обещах си, че няма да бъда като нея.

А после и аз на свой ред станах майка.

2. Лу

Дамата в приемната има изражение на ученичка, която току-що е получила двойка. Дори когато ми обяснява как да стигна до кабинета, сякаш ми се кара. Не знам дали това се дължи на погледа ѝ на робот, или на думите ѝ, които изговаря, като че ли всеки момент ще хвърли по мен японски шурикен – скрито острие с формата на звезда, което може би държи в ръката си. Почти имам желание да ѝ се извиня, че съм я обезпокоила. Сигурно се е родила на Хелоуин.

До гуша ми дойде от това място. Без малко да се кача на автобуса в обратна посока. Следвам нарисуваните на пода сини стрелки и се настанявам в чакалня Б. Едно момиче на моята възраст вече е там. Вдига за миг очи към мен, но веднага забива поглед в телефона си. Несъмнено би искала да е
сама. Също като мен. Усещала съм подобно нещо, когато ходя до тоалетната в училище и заваря някого там. Въпреки че сме отишли за едно и също нещо.

За първи път посещавам гинеколог. Мама винаги ми е казвала, че ако трябва, ще ме заведе, но засега не виждала причина. За първи път крия нещо от нея.

Една дама вика името ми. Върху престилката ѝ има бадж. "Д-р Амина Асан".

– Идвала ли си друг път в семейното планиране?

Поклащам глава.

– На колко години си, Лу?

– На шестнадесет.

По-симпатична е от жената в приемната. Отрупана е с гривни, които дрънчат като цял оркестър, когато се движи. Пита ме защо съм дошла.

– Искам да вземам противозачатъчни таблетки.

– Имаш ли отношения?

– Отношения ли?

– Сексуални отношения?

– А, да…

Тя разбира отговора ми, докато аз едва чувам думите да излизат от устата ми.

– Отдавна ли?

– От два месеца и една седмица.

– Това първият ти приятел ли е?

– Имах друг преди него, но не бе същото. Само се целувахме, а и не бях влюбена.

За първи път усещам нещата по този начин. През цялото време мисля за него. През цялото. В часа по история пиша името му чак докато бие звънецът. Юго.
Юго. Юго. Юго. Изписах няколко страници. Живеем в един и същи блок, но в различни входове. Трябва да позвъни по домофона, за да дойде при мен. Всяка сряда следобед съм сама у дома. Единствено тогава. Мама и Сeб са на работа, а Том – в градския ваканционен лагер. Трябва да се крием, защото той е на двадесет и една години. 

Когато ме заговори за първи път, трябваше да потисна радостта си, за да мога да му отговоря. Случи се една четвъртък вечер, на 23 март. Разхождах Ариа на паркинга. Знаех, че е там. Бе се върнал преди няколко дни. Винаги оставаше при родителите си за няколко седмици, когато се върнеше от мисия. Военен
е. Каза ми го Тиери, моят съсед от горния етаж. Усетих как сърцето ми ще се пръсне от щастие. Веднага изпратих съобщение на Мелха*: "Той е тук", а тя ми
отговори: "Направи това, за което говорихме!".

Изчаках да слезе от колата си и паднах на земята. Не бе трудно, защото всичките ми сили ме бяха напуснали. Ариа се хвърли върху мен и ме близна по главата.

– Добре ли си, Лу? – извика майка ми от прозореца.

А той погледна първо майка ми, после мен. Тя продължаваше да крещи и да ме засрамва.

– Боли ли те някъде? Можеш ли да се движиш?

Той дойде при мен и ми подаде ръка, за да ми помогне да стана. Моята ръка трепереше.

– Удари ли се?

– Не, не. Добре съм. Благодаря!

– Това е добре.

Той пусна ръката ми и тръгна към входа си. В това време се появи и майка ми.

– Наред ли е всичко, Лу? Какво стана?

Само се усмихнах. Не измих дясната си ръка цяла седмица.

Гинеколожката ми обяснява различните начини за контрацепция. Настоява, че презервативите предпазват от инфекция, за разлика от таблетките. Знам
това. Мама ми го е повтаряла хиляди пъти. С рисунки, педагогически видеофилми, графики. Юго си прави редовно тестове. Няма никакъв риск. Обещал ми е. Не понася презервативи. Каза ми, че ако наистина го обичам, ще започна да вземам таблетки против забременяване. Обичам го повече от "наистина".

* Име от арабски произход, което в превод означава "сладка", "очарователна", "приятна". Среща се в Северна Африка. – Б. пр.