„Пътят към Китеж“, Борис Акунин
Превод Денис Коробко, изд. „Еднорог“
С „Пътят към Китеж“ Борис Акунин продължава мащабния си литературен проект „История на руската държава“, в който редом с историческите томове писателят създава художествени произведения, превръщащи големите събития от миналото в човешки съдби.
Действието ни отвежда в Русия през втората половина на XIX век – време на велики реформи, обществени сътресения и сблъсък на идеи, когато старата империя е принудена да се променя, а въпросът накъде ще поеме страната става все по-настойчив.
Кримската война е към своя край. На руския престол е Николай I, чието управление все по-силно възмущава интелигенцията, насочила поглед към Европа. Трима млади мъже – приятели, съмишленици и идеалисти, са убедени, че Русия трябва да се промени. Наричат себе си „Тримата мускетари“ и всеки от тях има своя представа за пътя към желаното бъдеще. Скоро към тях се присъединява и техният Д'Артанян – Адриан Ларцев, пристигнал от Сибир и спечелил прозвището си не само със своята храброст. Четиримата искат една и съща Русия – по-добра, по-справедлива и модерна. Но пътищата, по които вярват, че могат да стигнат до нея, постепенно започват да се раздалечават.
След смъртта на Николай I на престола се възкачва Александър II – Освободителя. Започва епоха на надежди и реформи, но заедно с тях идват нови конфликти, разочарования и все по-радикални идеи. Там, където едни виждат възможност за постепенна промяна, други настояват за революция. А когато идеалите се сблъскат с властта, приятелството също се оказва подложено на изпитание.
Към добро ли отива Русия, или стремглаво се движи към пропаст? Оправдано ли е цареубийството в името на едно по-оптимистично бъдеще? И кой всъщност има право да решава кое бъдеще е правилното? В търсене на справедливост и отговори четиримата приятели неведнъж се оказват от различни страни на барикадата, но продължават да преследват една и съща мечта – своя Китеж, невидимия град на надеждата, съвършеното място, към което всеки вярва, че знае пътя.
„Пътят към Китеж“ е роман за идеи и приключения, но най-вече за хората, които се опитват да променят историята – и за историята, която променя тях. Акунин преплита съдбите на героите си с драматичните събития на епохата и превръща големите политически въпроси в лични избори, приятелства, предателства и изпитания.
Историята проследява десетилетията, през които Русия преминава от последните години на управлението на Николай I през реформаторската епоха на Александър II до новия завой, настъпил след неговата смърт. И през цялото това време на дневен ред остава един въпрос, който звучи далеч отвъд границите на XIX век: кой път води към бленувания Китеж – и съществува ли изобщо такъв?...
Борис Акунин е творчески псевдоним на Григорий Чхартишвили – филолог, литературен критик, преводач, журналист и японист с международна известност. Работил като заместник-главен редактор на списание "Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната "Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”… Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците „Приключенията на Ераст Фандорин”, „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран е и за наградата „Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия, България и други страни.
„История на руската държава“ е сред най-мащабните проекти в творчеството му. Замисълът съчетава исторически томове с художествени произведения, които пренасят събитията и идеите от съответната епоха в живота на измислени герои. Така голямата история получава своето човешко лице – през съдбите, убежденията и изборите на хората, които живеят в нея.
От 2014 г. Борис Акунин живее във Франция, Великобритания и Испания. На 18 декември 2023 г. правителство на Владимир Путин публично го поставя в руския списък на терористи и екстремисти заради критичното му отношение към войната в Украйна. В профила си във Фейсбук писателят коментира: „Хм. Терористите ме обявиха за терорист. Впрочем отдавна не се учудвам на новините от Руската федерация“…
Предлагаме на читателите откъс от романа „Пътят към Китеж“.
Първите секунди на срещата на най-светлите умове на Русия с най-острия приличаха на финала на пиесата „Ревизор“.
У Мешчерски, който при цялата си любов към стародавните ценности обожаваше нововъведенията на техническия прогрес, за пристигането на гостите съобщаваше не лакей, а електрически звънец. По-точно казано, лакеят в руска малинова риза посрещаше госта с поклон и натискаше копчето, след което в недрата на огромното жилище се разнасяха трели.
Докато вървяха през анфиладата от стаи, обзаведени в модния византийски стил, Вика още отдалеч чу гръмогласна беседа.
– Това, че е арменец, е половин беда, Багратион също е бил кавказец, но с руска душа – говореше припряно висок глас.
– Именно там е работата, Фьодор Михайлович, че душата му е бая мътна! Сигурен човек ми го разказа! – отвърна друг, който говореше на „р“.
– Обсъждат моето назначаване – прошепна Лорис и намигна. Не изглеждаше да се е засегнал.
Внезапната поява на обекта на дискусията, естествено, имаше ефекта на гръм от ясно небе.
Домакинът, слаб четиридесетгодишен мъж с оредяваща над високото чело коса и пухкави устни, се облещи и непатриотично възкликна „Parbleu!“. Мишел Питовранов, който тъкмо си сипваше настойка от една гарафа, плисна от червената боровинкова течност върху покривката и изтърси нещо също толкова изразително, но на руски. Сенаторът Победоносцев, по прякор Воблата, обратното – стисна почти липсващите си устни и замига с малките си очички зад роговите очила.
Писателите – те бяха седнали един до друг, и двамата брадати, доста възрастни, неспретнато облечени – реагираха различно. Достоевски, който се оказа по-стар и по-некрасив от портретите си, май единствен не разбра кой е дошъл, и просто се усмихна с добра, детска усмивка. Но вторият, малко подпухнал, приличащ на търговец средна ръка (по метода на изключването Воронин определи, че това е Лесков), доста силно изрече: „Лорис!“ – и лицето на автора на „Бесове“ се изкриви от ужас.
– Господи, чухте ли… – изломоти Достоевски. – Ама че лоша работа!
– За арменеца и мътната душа ли? – разсмя се графът. – Не се огорчавайте. Неясната ми персона сега я обдушва недоверчиво цяла Русия. Цяла сутрин кихам. Владимир Петрович, ще ми позволите ли да пийна нещо?
Князът скочи, втурна се към масата, на половината път се върна да стисне ръката на големия човек, пак се завтече към гарафите, спомни си, че не е поздравил действителния статски съветник Воронин, също значителна персона, отново смени галса – с една дума, залута се.
Виктор Аполонович се уплаши, че единомишлениците му – наистина най-светлите умове на Русия – са се представили пред Лорис-Меликов като някакви циркови клоуни.
Положението спаси Мишел. Когато представянията завършиха, той с обичайната си безцеремонност каза:
– Щом Воронин ви е поканил тук, а вие сте сметнали за нужно да се съгласите, смисълът може да бъде само един. Ваше сиятелство желае да си осигури подкрепата на патриотичния лагер. Или пък най-малкото да ни убедите, че не сте враждебно настроен, та да не ви дерем с нокти и да не ви кълвем. Вие сте зает човек, не си хабете времето за светски разговори. Убеждавайте ни. Да чуем.
Според Виктор Аполонович това бе прекалено дръзко, та нали Питовранов се обръщаше към едно от най-висшите длъжностни лица в империята. Графът обаче не изглеждаше шокиран.
– Не сте разбрали съвсем правилно целта на идването ми, господин Върколак. Да, да, аз съм прилежен читател на вашите фейлетони. Онзиденшният, „Суматоха в либералния кокошарник“, здравата ме развесели – графът гледаше журналиста с доброжелателна усмивка. – Но не съм дошъл тук, за да ви убеждавам. Засега няма за какво. Намерението ми е първо да чуя хората, желаещи благото на Русия, и чак след това да съставя програма за необходимите действия. По тази причина, господа, ви моля да ме убедите, че вашата правда е най-добрата за страната. Вие сте първите, при които идвам. Защото вие сте властители на мислите и сърцата. Има два вечни руски въпроса, за съжаление формулирани от врагове на монархията. Въпросът на Херцен: „Кой е виновен?“ И въпросът на Чернишевски: „Какво да се прави?“ За първия въпрос не ме е грижа. Когато в къщата има пожар, следва той да бъде гасен, а не да се изяснява кой е подпалвачът. А при нас, в нашия общ руски дом, има именно пожар. Как смятате, може ли и трябва ли той да се гаси? Какво трябва да направи правителството? Какво да правя аз? Говорете. Ще слушам с внимание и вълнение. На кого ще му е угодно да започне?
Какъв психолог, възхити се мислено Вика. Неловкостта веднага изчезна, обвивките паднаха, разговорът стана съдържателен.
Пръв, разбира се, думата взе нетърпеливият Мешчерски.
– Какво да се прави, питате вие? – задърдори той, изговаряйки „р“-то по френски маниер. Дайте по-добре да ви кажа какво не трябва да се прави. В никакъв случай. Да се опитваме да тичаме пред локомотива на историята! Ето в какво е основната грешка на нашите реформатори. Освободиха крепостните – превъзходно. Това е най-грандиозното събитие от великия Петър насам. Преход, който трябва да се осъществи в рамките на две или три поколения! Пречупване в обществения строй, в умовете, в социалните отношения – но това е пречупване. Костите трябва да се сраснат отново, да се покрият със здрави мускули. Тогава и само тогава ще дойде време да се движим напред. Какво да прави правителството ли? Да се върне в 1861 година. Дадохме на народа свобода, каквато никога не е познавал, с която засега не знае какво да прави! Затова бащинската държавна власт трябва да е по-твърда. Всяка двусмисленост, несигурност или слабост на правителството са смъртно опасни. Рано ни е да уреждаме независим съд, земска свобода, вестникарско празнословие. Русия засега само се учи – дори не е в гимназията, а в църковното начално училище! На Закон Божи, на дисциплина, да си мие ръцете преди ядене, да не плюе по пода! Какъв клас е това, в който учениците нагрубяват учителя, бият се, крещят и сами си решават какво да учат и какво не?
Въпреки цялата си разпаленост той говореше разумно. Вика се съгласяваше с почти всеки довод – и все поглеждаше към Лорис. Онзи нито веднъж не го прекъсна, макар че князът не млъкна близо четвърт час.
– Благодаря ви, Владимир Петрович – каза графът, когато Мешчерски приключи. – Разколебахте ме за някои мои досегашни убеждения, а това се случва рядко. Има над какво да се поразмисли. Определено не разбирам как е било възможно да закрият вашия вестник. Ще видим дали това не може да се поправи.
Домакинът грейна, а графът почтително се обърна към Достоевски. Той нервно се въртеше във фотьойла – също искаше да се изкаже.
– Фьодор Михайлович, не ви ли се струва, че, изобразявайки революционерите като бесове, прекомерно сте опростили това сложно обществено движение? Там има не само служители на злото, там има и много искрени и, повярвайте ми, по човешки съвсем нелоши люде.
– Колко… колко добре е, че казахте това! – ужасно се развълнува литераторът. – Работата е именно там, че не са лоши и са дори прекрасни! Такива, от които излизат мъченици и светци. Но именно в това е и кошмарът, в това е Дяволът! Той взема млади, чисти, самоотвержени, отравя душите им, кара ги да сметнат черното за бяло! И те вярват! И загиват! И погубват други! Ето в какво е непоносимата руска трагедия! В това, че революционерите отхвърлят правдата – руската правда. Заблуда и лъжа е, че правдата е една за всички. Правдата за Англия не е правдата за Франция. Правдата за Европа не е правдата за Русия! Защото всички хора са различни, и всички страни са различни. Нашите западници, дори най-добрите сред тях (а сред тях, безспорно, има съвсем, съвсем нелоши хора) мечтаят да насадят у нас чуждата правда. Да превърнат Русия във второкачествена Европа, а руснаците в някакви си там унгарци или чехи, защото до високоцивилизованите англичани и французи няма как да се издигнем, разбира се. Господата Чаадаев и Херцен дори не са мечтали за това. Но те не разбират, че в гонитбата подир чуждото погубват своето! Че посягат на най-голямото ни достояние – на рускостта, на руската душа, на онова, с което сме ценни като нация!
Той се закашля, беше му трудно да говори.
– Аз някога също се увличах по европейските съблазни, за което и бях наказан. Преминах през страдания, през горнилото, за да проумея най-простичката мъдрост, която знае всеки руски мужик и я усеща по рождение. На небето е Бог, а на земята е Царят. И който се прицелва в царя, улучва Бог. Народът е син на царя, а царят е неговият отец! Нашата бедна, неуредена земя, всичките ѝ сто милиона население представляват такова духовно единение, каквото в Европа няма никъде и не може да бъде! Ето в какво е силата, ето в какво е спасението! В това, че ние сме си ние. В това, че не сме турци, немци или американци, а руснаци!
В този миг Фьодор Михайлович погледна главния слушател, който замислено потъркваше неруския си нос, и ужасно се смути.
– Михаил… Та… Тариелович, нямам предвид кръвта! Ние, Достоевски, та нали и ние сме от литвините… И Пушкин, Лермонтов… Аз говоря за руската душа, за духа… Има родени руснаци с еврейска или полска душа, и дори много такива…
– Много добре ви разбрах – успокои Лорис мънкащия литератор. – Нали Негово величество императорът също има само една тридесет и втора руска кръв. Русин е онзи, който живее с интересите на Русия и не мисли за себе си извън нея.
– Именно! Нещо повече – не се чувства добре извън Русия. Ако вземете да извадите от мен Русия, няма да има Достоевски.
– Уверявам ви, потомците ще кажат: извади от Русия Достоевски – и няма да има Русия – добродушно се усмихна графът, с което накара писателя окончателно да се смути, след което се обърна към втория съчинител:
– А към вас, Николай Семьонович, имам читателска претенция.
– И каква е тя? – стресна се Лесков. За разлика от плахия си съсед той изглеждаше флегматичен човек, гледаше скептично главата на правителството.
– Аз бях очарован като всички от вашия „Странник“. Защото тази повест е написана от сърце и е пълна с любов. Друго нещо е романът „На нож“. Той е пълен с жлъч, а въпросният секрет съвсем не се отделя от сърцето.
Воронин, който с голям интерес наблюдаваше как Лорис сменя маниера си в зависимост от събеседника, в първия момент си помисли: а това беше грешка, не може да засягаш авторското самолюбие.
Графът обаче май умееше да разчита хората по-добре. Лесков не само че не се засегна, а обратното – сконфузи се.
Махна с ръка:
– Не ми напомняйте. Голяма грешка е да се превръща литературата в публицистика. Абсолютно сте прав. Романите трябва да се пишат не за онова, което ненавиждаш, а за това, което обичаш с цялата си душа. И омразата, и любовта са еднакво заразителни, но пък ако човек рече да заразява, то трябва да е с любов. Не исках да умножавам омразата, от нея и без това гъмжи в нашия въздух. И сега гледам на съчиненията си по следния начин: ако някой под въздействието им започне да обича отечеството поне мъничко повече, значи Николай Лесков не е живял напразно. Русия ще се спаси само с любов. С какво друго?
И не каза нищо повече. Явно по природа не беше многословен. А в произведенията си не бърза за никъде и обикаля в кръг, помисли си Вика. Странни хора са писателите.
Още по-лаконичен се оказа Питовранов. В отговор на въпроса какви са мислите му по повод излизане от държавната и обществената криза, той отвърна ухилено:
– Вие, управляващите и мислителите, сте оръдията. А ние, журналистите, сме снарядите. Накъдето ни насочите, натам и ще гърмим.
– Няма да се отървете толкова лесно от мен. Снарядите също биват различни. Вие с какви предпочитате да стреляте?
– С картеч – злобно изрече Питовранов. – По тъпите кратуни. Знам какъв е пълнежът в тях. И аз съм бил такъв. Трябва да се стреля непрекъснато, без пощада. Болезнено и твърдо. Да оставим господа писателите да бъдат човеколюбци. Аз не съм по тази част. В сегашния ми свят има само два цвята. Черно и бяло. Защото е казано: „Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си“.
Лорис го гледа няколко секунди мълчаливо. Вика се досещаше за какво мисли графът: такива ожесточени ще се намерят и от двете страни, тях няма да успеем да привлечем на наша страна.
– А каква е вашата рецепта, Константин Петрович? – обърна се Михаил Тариелович към сенатора Победоносцев.
Воблата подъвка безкръвните си устни.
– Проста: да вярваме. Не в дявола, а в Бога.
– Тоест?
– Да чуваме ума си, но да слушаме сърцето. И нищичко повече.
Озадаченият Лорис изчака да види дали почтеният правист ще каже още нещо. Победоносцев меко промълви:
– Възгледите ни, предполагам, са ви добре известни. За Русия обаче несравнимо по-съществени са вашите. На Съвета Негово величество каза, че сте му представили обнадеждаваща програма. Значи все пак имате такава. Не бихте ли могли да ни я опишете, макар и в най-общи черти.
– Да, моля ви! – възкликна Мешчерски, на когото явно не му бе много интересно да слуша обичайните си събеседници.
– Програмата засега съществува именно в най-общи черти. И ще се обогати благодарение на днешния ни разговор. Ще взема на въоръжение вярната и дълбока мисъл, която чух тук. За това, че Русия ще се спаси с любов – с руската любов, с нейната широта и отзивчивост. И че човек трябва да се ръководи преди всичко от повелите на сърцето. Съгласен съм и с Владимир Петрович относно твърдостта. Бих се изразил още по-силно. Страната има нужда от най-твърдата форма на управление: от диктатура.
– Браво! – възкликна Мешчерски.
– Но диктатура не на юмрука и камшика, а диктатура на любовта, диктатура на сърцето. Свикване на народното опълчение на Доброто и Любовта срещу пълчищата на Злото и Омразата. Искам да обединя всички добри руски хора, включително и отклонилите се от пътя. Това е същността на програмата ми, господа.
Фьодор Михайлович и Николай Семьонович се спогледаха. В очите на първия блестяха сълзи, вторият също вече не изглеждаше флегматик.
– Всичко това е много похвално и вярно – изскърца Победоносцев. – От математическа гледна точка дори е неоспоримо, че у нас в Русия добрите хора са доста повече, отколкото лошите. Но в сметките си не забравяйте и фактора на висшата сила. Помнете и за Божия промисъл.
– Ако го забравиш – той сам ще ти напомни – мрачно се усмихна Лорис.
