Струва ми се, че повечето от нас още не са разбрали как Руският свят отново се разцепи точно като преди сто години - като айсберг разделен на две части, малка и голяма, стремително отдалечаващи се една от друга. Просто разколът протече не толкова драматично, без блъсканица на последния параход, без "уходили мы из Крыма среди дыма и огня" (известна белоемигрантска песен, б.р.). Разколът се проточи във времето, а и пукнатината първоначално бе неголяма, някои до ден днешен все още прескачат от малкия на големия айсберг и обратно.
Но всичко свърши. Русиите отново са две. Много хора - и от двата айсберга - не могат или се боят да осъзнаят това. Изтича времето, в което може да се прескача от единия на другия айсберг - последен скок - и няма връщане назад.
Надеждите за бърз крах на мерзкия режим (отново като преди сто години) не се оправдават. Че е мерзък, мерзък е, но мерзостта, както е известно, бива прилепчива. Миналия път 70 години не можа да се изчисти. Сега вероятно ще стане по-бързо, все пак е 21 век, но въпреки всичко - този, който вече е навън, трябва да разопакова багажа и да знае, че това ще е за дълго.
Какво ще стане с разпиляната във всички посоки "малка" Русия, общо-взето е ясно. Които са по-млади или по-активни, или професионално космополитни - в една или друга степен успешно ще се претопят и асимилират. По-възрастните и професионално свързаните с език и култура тъжно ще припяват "пока не меркнет свет, пока горит свеча" (из "Машина времени", съветски рок от 80-те, б.р.) - и ще поддържат това огънче, докогато им стигнат животът и силите. Това не е безсмислена и празна работа, тъй като и в "голямата" Русия ще останат страшно много хора, на които това огънче ще е нужно и скъпо.
В метрополията - дяволско дежавю - скоро ще настъпи пълен мрак. В отдавнашната борба между азиатската държавност и европейската култура за пореден път възтържествува Ордата. Тя ще се заеме усърдно да преобръща културата по азиатски маниер. (В Азия и нейната култура няма нищо лошо, аз ли, изтоковедът, не го знам това; иде реч за политическата култура на Азия - тази, в която държавата е всичко, а личността нищо.)
Културата на метрополията ще бъде цензурирана, кастрирана, сложена на четири крака и обучена да мята опашка. Виждали сме го, помним. След това, разбира се, ще възникнат контра-култура, виртуози на Езоповия език и пустота в джобовете. И това го помним, втръснала ни е тая манджа. Емигрантите ще се умиляват на коя да е свежа проява на смачканата от цензура култура - както Набоков се радваше на Окуджава. Руснаците тайно ще си разменят Тамиздат. И ще печатат под псевдоним на Запад.
Колко е тъжно всичко това, дами и господа. Националният химн на Русия вече е: "Просо сеем, просо тъпчем" (руска народна песен и игра от сорта на "Кральо-портальо").
А главното национално стихотворение: "Всеки сам за себе си избира" (из Юрий Левитански, 1983, стихотворение за моралния избор).
Отново трябва да избираме и решаваме: щит и доспехи или тояжка и кръпки? религия, път, накъде? доколко допустима е службата при дявола? каква е мярката за окончателна разплата?... И нататък по списъка.
Един ще плати с професията си, друг с обедняване, трети с емиграция. На най-достойните това ще им струва свободата. И даже живота. Колкото по-качествен е човекът, толкова по-голяма е цената.
И всичко това си струва. Ето за какво си мисля и защо написах този текст - а съвсем не за да ви добавя още и още униние.
Не толкова за всички нас, а за всеки поотделно идва сериозна изпитна сесия. И не трябва да ни късат.
___
*Текстът е от профила на Акунин във "Фейсбук".
Превод: Иво Балев
