Медия без
политическа реклама

Есе

Русия на два айсберга

В извечната борба между азиатската държавност и европейската култура отново възтържествува Ордата

Борис Акунин е писател, преводач и литературовед. Действителното му име е Григорий Шалвович Чхартишвили. От 10 години живее в изгнание. Преди няколко месеца бе обявен в родината си за чуждестранен агент и обявен за издирване за екстремизъм и тероризъм. По този повод Акунин написа във "Фейсбук": "Хм. Терористите ме обявиха за терорист. Впрочем отдавна не се учудвам на новините от Руската федерация."

Струва ми се, че повечето от нас още не са разбрали как Руският свят отново се разцепи точно като преди сто години - като айсберг разделен на две части, малка и голяма, стремително отдалечаващи се една от друга. Просто разколът протече не толкова драматично, без блъсканица на последния параход, без "уходили мы из Крыма среди дыма и огня" (известна белоемигрантска песен, б.р.). Разколът се проточи във времето, а и пукнатината първоначално бе неголяма, някои до ден днешен все още прескачат от малкия на големия айсберг и обратно. 

Но всичко свърши. Русиите отново са две. Много хора - и от двата айсберга - не могат или се боят да осъзнаят това. Изтича времето, в което може да се прескача от единия на другия айсберг - последен скок - и няма връщане назад. 

Надеждите за бърз крах на мерзкия режим (отново като преди сто години) не се оправдават. Че е мерзък, мерзък е, но мерзостта, както е известно, бива прилепчива. Миналия път 70 години не можа да се изчисти. Сега вероятно ще стане по-бързо, все пак е 21 век, но въпреки всичко - този, който вече е навън, трябва да разопакова багажа и да знае, че това ще е за дълго. 

Какво ще стане с разпиляната във всички посоки "малка" Русия, общо-взето е ясно. Които са по-млади или по-активни, или професионално космополитни - в една или друга степен успешно ще се претопят и асимилират. По-възрастните и професионално свързаните с език и култура тъжно ще припяват "пока не меркнет свет, пока горит свеча" (из "Машина времени", съветски рок от 80-те, б.р.) - и ще поддържат това огънче, докогато им стигнат животът и силите. Това не е безсмислена и празна работа, тъй като и в "голямата" Русия ще останат страшно много хора, на които това огънче ще е нужно и скъпо. 

В метрополията - дяволско дежавю - скоро ще настъпи пълен мрак. В отдавнашната борба между азиатската държавност и европейската култура за пореден път възтържествува Ордата. Тя ще се заеме усърдно да преобръща културата по азиатски маниер. (В Азия и нейната култура няма нищо лошо, аз ли, изтоковедът, не го знам това; иде реч за политическата култура на Азия - тази, в която държавата е всичко, а личността нищо.) 

Културата на метрополията ще бъде цензурирана, кастрирана, сложена на четири крака и обучена да мята опашка. Виждали сме го, помним. След това, разбира се, ще възникнат контра-култура, виртуози на Езоповия език и пустота в джобовете. И това го помним, втръснала ни е тая манджа. Емигрантите ще се умиляват на коя да е свежа проява на смачканата от цензура култура - както Набоков се радваше на Окуджава. Руснаците тайно ще си разменят Тамиздат. И ще печатат под псевдоним на Запад. 

Колко е тъжно всичко това, дами и господа. Националният химн на Русия вече е: "Просо сеем, просо тъпчем" (руска народна песен и игра от сорта на "Кральо-портальо"). 

А главното национално стихотворение: "Всеки сам за себе си избира" (из Юрий Левитански, 1983, стихотворение за моралния избор).  

Отново трябва да избираме и решаваме: щит и доспехи или тояжка и кръпки? религия, път, накъде? доколко допустима е службата при дявола? каква е мярката за окончателна разплата?... И нататък по списъка. 

Един ще плати с професията си, друг с обедняване, трети с емиграция. На най-достойните това ще им струва свободата. И даже живота. Колкото по-качествен е човекът, толкова по-голяма е цената. 

И всичко това си струва. Ето за какво си мисля и защо написах този текст - а съвсем не за да ви добавя още и още униние. 

Не толкова за всички нас, а за всеки поотделно идва сериозна изпитна сесия. И не трябва да ни късат.

___

*Текстът е от профила на Акунин във "Фейсбук".

Превод: Иво Балев

Ключови думи:

Борис Акунин, есе