Мишел Уелбек, "Позиции 2020"
превод Александра Велева, Красимир Петров и Атанас Сугарев
издава "Колибри"
Мишел Уелбек, най-значимият жив френски писател според американската критика, е познат на българските читатели с романите си "По-широко поле за борбата", "Елементарните частици", "Платформата", "Възможност за остров", "Карта и територия", "Серотонин", "Подчинение". Той пленява читателите с непоколебима прямота и хапливо чувство за хумор, като съчетава "самоличностите" на романист, поет, есеист и режисьор. Освен продадените си в милиони бройки романи, предизвикващи полярни мнения, е писал и книги с поезия, както и есе за Х. Ф. Лъвкрафт.
Сега за пръв път на български излиза "Позиции 2020" – сборник с негови есета, интервюта, статии и други нехудожествени текстове. Той отразява склонността на писателя да се намесва, прямо и провокативно, в актуални обществени и политически дебати. Книгата засяга широк спектър от теми, свързани с политиката и френското общество, религията и секуларизма, исляма и имиграцията, сексуалността и демографските промени, технологиите и капитализма, литературата и собственото му творчество. Ето какво споделя самият Уелбек в предговора към изданието от 2008 година:
"Теоретичните размишления" ми се струват също толкова добър материал за роман, колкото и всеки друг, дори по-добър от много други. Същото важи и за разговорите, интервютата, дебатите… Още по-несъмнено важи и за литературната, художествената или музикалната критика. Всичко би трябвало да може да се превърне в книга, която човек пише до сетния си дъх; това ми се струва разумен, щастлив и може би дори осъществим на практика начин на живот – с известни уговорки, естествено. (…) Най-очевидното, което обединява събраните тук текстове, е, че са написани по поръчка или защото са ме помолили да напиша нещо. Били са следователно публикувани в различни периодични издания, след което са станали неоткриваеми. В съответствие с току-що казаното бих могъл да ги използвам повторно в роман. Опитвах, но рядко успявах; въпреки това продължавам да държа на тези текстове. Това е всъщност и причината да бъдат издадени."
Предлагаме ви две от есетата в сборника, като едното засяга наболяла и у нас тема.
ЖАК ПРЕВЕР Е ГЛУПАК
Тази статия е публикувана в брой 22 (юли 1992) на „Летр франсез“
Стиховете на Жак Превер се изучават в училище. От тях става ясно, че той обича цветята, птиците, старите парижки квартали и пр. Според него любовта може да разцъфти в обстановка на пълна свобода; в по-общ смисъл той по принцип е за свободата. Ходи с каскет, пуши цигари "Голоаз"; понякога го бъркат с Жан Габен. Впрочем той е автор на сценариите за филми като "Кеят на мъглите", "Вратите на нощта" и др. Сред тях е и сценарият за "Децата на рая", смятан за негов шедьовър. Всичко това дава достатъчно основания Жак Превер да бъде мразен, особено след прочита на сценариите, писани по същото време от Антонен Арто, които така и не са филмирани. Тъжно му става на човек, като гледа как този отвратителен поетичен реализъм, чийто основен радетел е Жак Превер, продължава да сее опустошение и някои си въобразяват, че правят комплимент на Леос Каракс, като го причисляват към него (по същата логика Ерик Ромер би трябвало да е новият Саша Гитри и пр.). Френското кино така и не се съвзе след въвеждането на звука; това рано или късно ще доведе до окончателната му гибел, което няма да е особена загуба.
След войната, почти едновременно с Жан-Пол Сартр, Жак Превер се радва на небивал успех; човек неволно се удивлява на оптимизма, обзел онова поколение. Днес най-влиятелният мислител би бил по-скоро Чоран. През онези години хората слушат Виан, Брасенс… Влюбените, които се целуват на пейките в парка, бейби бум, усилено строителство на панелки, за да бъде настанен всичкият този народ някъде. Много оптимизъм, вяра в бъдещето и известна глупост. Очевидно, че оттогава насам сме поумнели.
Сред интелектуалците обаче Превер не се котира особено. При това стиховете му са пълни със същите тъпашки игри на думи, заради които така се харесват песните на Боби Лапоент; но, както се казва, песента е второстепенен жанр, а нали дори интелектуалецът от време на време трябва да разпусне. Падне ли му обаче писан текст, с какъвто самият той си изкарва хляба, веднага става безпощаден. Оказва се, че "работата върху текста" у Превер е в зачатъчно състояние: той пише ясно и естествено, на моменти дори с чувство; не го интересува нито стилът, нито творческата безпомощност; изглежда, главният му извор на вдъхновение е животът. Затова отчасти е успял да се спаси от докторските дисертации. И все пак е намерил място в "Плеяда", което е равносилно на втора смърт. Цялото му творчество е събрано там, завършено и застинало. Чудесен повод да се запитаме: защо поезията на Жак Превер е толкова посредствена, че от време на време те кара да се срамуваш, когато я четеш? Обичайното обяснение (на стила му "липсва прецизност") е погрешно; в действителност чрез играта на думи, ритмичната лекота и прозрачност Превер съвършено ясно дава израз на своя мироглед. Формата напълно съответства на съдържанието, а едва ли би могло да се иска нещо повече от една форма. Впрочем, когато един поет до такава степен се потопи в живота, в реалния живот на своето време, би било грехота да съдим за него на основата на чисто стилистични критерии. След като Жак Превер пише, значи има да казва нещо и това му прави чест. За съжаление онова, което казва, е безкрайно глупаво; толкова глупаво, че понякога на човек направо му се гади. Има голи красиви момичета, буржоа, които кървят като току-що заклани прасета. Децата са очарователно аморални, хулиганите – мъжествени и съблазнителни, голите красиви момичета отдават телата си на хулигани; буржоата са стари, затлъстели, импотентни, удостоени с ордена на Почетния легион, а жените им са фригидни; свещениците са гнусни дърти плужеци, измислили греха, за да ни пречат да си живеем живота. Всичко това е добре известно: по-добре е да се чете Бодлер. Или дори Карл Маркс, който поне знае в кого да се прицели, когато пише, че "триумфът на буржоазията удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност".
Умът с нищо не може да помогне в писането на добри стихове, но може да попречи да се пишат слаби. Ако Жак Превер е слаб поет, това е преди всичко защото представата му за света е еднообразна, повърхностна и погрешна. Тя е била погрешна още по негово време, но днес нищожеството ѝ изпъква още по-ярко, толкова ярко, че цялото му творчество изглежда като разгръщането на едно огромно клише. Във философско и политическо отношение Жак Превер е преди всичко анархист; с други думи, чисто и просто идиот.
Днес ние се плацикаме в "ледената вода на егоистичната сметка" от най-ранно детство. Можем да се приспособим, да се опитаме да оцелеем, а също така и да потънем. Но онова, което изобщо не сме в състояние да си представим, е, че разкрепостяването на нашите желания е способно само по себе си да затопли тази ледена вода. Разправят, че думата "братство" била добавена към девиза на Републиката по настояване на Робеспиер; в наши дни можем да оценим по достойнство подобно твърдение. Превер без съмнение е смятал себе си за привърженик на братството, но се оказва, че и Робеспиер изобщо не е бил противник на тази добродетел.
ЗА ПЕДОФИЛИЯТА
Този текст е публикуван в брой 59 на списание „Енфини“ през 1997 г. по повод аферата „Дютру“, като част от подбрани материали, посветени на педофилията и защитата на децата, чиито автори трябваше да отговорят на следните въпроси:
I. Как си обяснявате широкия обществен отклик на аферата „Дютру“?
Кого в наши дни определяме като дете?
Кого определяме като педофил?
II. Като малолетен имали ли сте любовна връзка с възрастен и какъв ви е споменът за нея? Вие лично имате ли спомен, свързан с детска сексуалност?
III. Смятате ли, че специалистите и защитниците на правата на децата ни казват всичко? Имате ли да добавите нещо?
Начинът, по който задавате въпросите, ме навежда на мисълта, че коварно подтиквате към политически некоректни мнения, изтъквайки на преден план предполагаемите сексуални влечения през детството; аз обаче няма да се хвана на тази въдица. Сексуалните влечения през детството в действителност не съществуват; те са обикновена измислица. Във всички случаи, които медиите с такава охота широко коментират, детето без всякакво съмнение е абсолютна жертва в пълния смисъл на думата. В същото време това изострено внимание върху педофилията и кръвосмешението сякаш носи определено успокоение; струва ми се, че педофилът е идеалната изкупителна жертва за едно общество, което прави всичко възможно да разпали желанията, но не прави нищо, за да ги удовлетвори. В известен смисъл това е нормално (рекламата, икономиката като цяло се крепят на желанието, а не на неговото задоволяване); все пак според мен е уместно да се припомни очевидната истина: при днешното състояние на сексуалната икономика възрастният мъж иска да се съвкупява, но вече няма възможност да го прави; даже няма и право да го прави. Ето защо изобщо не бива да се учудваме, че се захваща с единственото същество, което не може да му окаже съпротива: детето.
Идеалният педофил е на 52 години, плешив и коремест. Той работи в търговския отдел на закъсала фирма, нерядко обитава жилищен квартал в предградие с отблъскващ вид; лишен е от всякакъв усет за ритъм. Женен е от 27 години за жена на неговата възраст, редовно ходи на църква и съседите му го уважават. Сексуалният му живот определено не е фойерверк.
Първоначално педофилът открива порнографията и става неин постоянен потребител; в резултат мъките му стават още по-нетърпими, съпроводени от съкращаване на покупателната способност на семейството. Проституцията му носи съвсем относително облекчение; вялата и краткотрайна ерекция са допълнителен препъникамък: макар да си плаща, всеки път се бои от презрението на проститутката. И изобщо напълно основателно се бои от жените; знае обаче, че с детето няма от какво да се опасява. Детето е невинно, наистина невинно, то живее в идеален свят, свят отпреди сексуалността (впрочем и в свят отпреди парите). Не задълго, но самото то все още не знае това. Обичано е от родителите си и е достойно за тази любов. Смята, че възрастните са мъдри и доброжелателни. Тъкмо там е неговата заблуда.
Срещата между двамата, педофила и детето (то – най-щастливо на този свят, защото все още не познава желанието; той – най-нещастен на този свят, защото познава желанието, но не може да го задоволи), създава условията за една съвършена мелодрама. В резултат от сблъсъка детето ще бъде омърсено веднъж завинаги. Ще му бъдат отнети няколко години невинност, цял един свят отпреди секса. Педофилът от своя страна ще пропадне още по-ниско по спиралата на отвращението от самия себе си. С радост ще посрещне ареста, дошъл да потвърди собствените му предчувствия: да, той е най-чудовищното и най-нелепото същество на света. Той е стар, мръсен, има извратена душа, а при това дори не е писател. Той пръв ще поиска кастрация. Най-сетне е разбрал онова, което хората около него знаят: когато не си желан, нямаш право да желаеш. Грешката, която е допуснал, ще му струва скъпо. Години наред ще бъде содомизиран, бит и унижаван от другите затворници. Дори в затвора ще си остане най-долният от всички (убиецът, дивият звяр, все пак се ползва с уважение, но съкилийниците с пълно основание смятат, че трябва да си най-нищожен подлец, за да посегнеш на дете).
Доколкото не съм нито педофил, нито дете, изобщо не се чувствам пряко свързан по какъвто и да било начин с тези въпроси. Самият аз открих сексуалното желание на обичайната възраст (ако не ме лъже паметта, някъде около тринайсет години). Радвам се, че тази инициация не се случи по-рано, че ме връхлетя като същинско биологично природно бедствие, за което не мога да виня никого. Бих предпочел, разбира се, известна отсрочка от няколко години; от друга страна, струва ми се смешно да се говори за "педофилия", когато става въпрос за девойки на 16–17 години (неведнъж съм отбелязвал подобна езикова злоупотреба в новините по TF1). Впрочем във въпросника е налице същото двусмислие при използването на понятията "малолетен" и "дете"; между същинското детство и статута на възрастен съществува един изключително важен период, наречен юношество. В нашето съвременно общество юношеството не е нещо второстепенно и преходно; напротив, то е състоянието, в което ние, стареейки постепенно физически, днес на практика сме обречени да живеем до смъртта си.
