„Сляпата армия“, Давид Тоскана
Превод Десислава Антова, Достена Лаверн; изд. „Колибри“
Мексиканският писател Давид Тоскана пристига в София за представяне на българското издание на новия му роман „Сляпата армия“. Събитието ще се състои на 10 септември, четвъртък, от 19.00 ч. в книжарница Umberto & Co на ул. „Славянска“ 14 в центъра на столицата. В разговора с автора участие ще вземе Десислава Антова – един от преводачите и редактор на книгата. Превод от испански на място: Милена Маринкова.
В „Сляпата армия“ Давид Тоскана изоставя традиционния исторически роман, за да създаде нещо много по-радикално – литературна игра с въображението и паметта. Вдъхновена от реален епизод – ослепяването на Самуиловите войници след битката при Ключ, книгата се разгръща като мозайка от гласове, съдби и вътрешни светове.
Със своя „разюздан реализъм“, както Тоскана сам определя поетиката си, той размива границите между реалност и фикция, между трагедия и ирония. Резултатът е роман, който едновременно напомня хроника, притча и съновидение. Вместо линеен разказ „Сляпата армия“ предлага редуване на гледни точки, в които преживяването измества обяснението, а събитието едновременно се разпада и реконструира в множество различни версии. Тук няма герои в класическия смисъл, а необикновени персонажи, хвърлени в абсурда на съществуването: слепци, които се преструват, че виждат; занаятчии, които създават очи; писар, който се опитва да съхрани онова, което историята ще заличи… Смес от история, хумор и поезия, този роман е едновременно жесток и красив, мрачен и вдъхновяващ.
Давид Тоскана, роден през 1961 г. в Монтерей, е сред най-награждаваните и превеждани съвременни мексикански романисти и един от водещите гласове в испаноезичната проза. Той завършва индустриално и системно инженерство и започва да пише едва след като навършва 30-ата си годишина – решение, което сам често описва с иронично недоумение. Повече от три десетилетия по-късно литературата се утвърждава като негова дълбока вътрешна необходимост и форма на съществуване. Автор е на повече от 10 романа, негови книги са удостоявани с престижни отличия като наградата „Хавиер Виляурутия“, която получава през 2017 г. за романа си „Олегарой“, и наградата за роман „Марио Варгас Льоса“, присъдена му през 2023 г. за „Тежестта да живееш на земята“.
През 2026 г. романът му „Сляпата армия“ е избран за наградата „Алфагуара“ сред 1140 ръкописа.
Давид Тоскана е автор, чието творчество се отличава със способността да преминава отвъд културни и исторически граници и да превръща локалното в универсален литературен език, пише за него Достена Лаверн – един от преводачите на романа. „Сляпата армия“ заема особено значимо място в неговата биография. Романът „Сляпата армия“ е завършен по време на престоя му в София през октомври 2025 г. Книгата бързо привлича международно внимание.
Романът започва там, където завършва трилогията на Димитър Талев – със смъртта на цар Самуил. От този момент нататък повествованието се разгръща като верига от анекдотични, но дълбоко човешки истории за завръщането на ослепените български войници и за техните усилия да се впишат отново в живота. Сред тях са дърводелец, който се опитва да извае образа на мъртвата си дъщеря; кукловод, който обикаля селата със своя спектакъл; ковашки чирак, решил да изкове меча на архангел михаил; хлебар, който вече не вижда хляба си; момче, което става плашило; мъж, превърнат в роб, който бута мелничния камък като библейския Самсон; свинар, който след удар в главата започва да се държи като прасе сред свои; човек, обсебен от числата, който започва да брои по-добре, след като ослепява; двама братя – единият сляп, другият едноок – които изработват пергаменти; писар, решен да напише историята на петнадесетте хиляди слепци.
Между тези разкази постепенно се вплита и хрониката на ослепяването, както и мъчителното завръщане у дома, което се превръща в митарство на бъдещи светци. Когато настъпва зимата, Гаврил Радомир издава абсурден, но стратегически мотивиран указ – в България се забранява слепотата, за да не се разкрие слабостта на държавата пред вражеските сили. Слепците започват да се преструват, че виждат: някои стават читатели, други стражи, трети жонгльори. Един еврейски занаятчия започва да изработва и продава керамични очи. Царският лекар експериментира с присаждане на свински очи.
През пролетта всички слепи са мобилизирани в армия, защото Василий II ще нахлуе отново. В битката при Ключ сляпата армия напада нощем и побеждава византийците. „В онази нощ – казва разказвачът – не бяхме толкова слепи, колкото невидими“. Завръщането в Охрид този път е тържествено, но не всички се връщат. Финалът е изграден от историите на онези, които са оцелели, и на онези, които са останали завинаги в нощта…
Романът не е исторически в строгия смисъл. Той носи вкуса на древна легенда, изтъкана от истории за невъзможното възможно, които официалната летопис никога няма да разкаже. Има дълбокото сродство между латиноамериканската и балканската литературна традиция, отбелязва Лаверн: и двете работят с наивистичност, с легенда, с магически реализъм, който не е стилова поза, а форма на духовно оцеляване. В „Сляпата армия“ жертвите се превръщат в герои не чрез героизация, а чрез вътрешно озарение. Това е литература, която не гледа с очите на властта, а със слепия поглед на онзи, който вижда отвъд. „Сляпата армия“ е метафора за духовното оцеляване на българския народ.
Предлагаме на читателите откъс от "Сляпата армия" на Давид Тоскана.
Казват, че императорът ослепил затворниците, на брой петнадесет хиляди, със заповед на всеки сто да оставят по един с едно око, за да служи за водач. След това ги изпратил обратно при Самуил. Той, когато ги видял да пристигат в такъв брой и в такова жалко положение, не бил в състояние да понесе юнашки и спокойно страданието: завил му се свят, причерняло му и паднал на земята.
С вода и благоуханни масла му възвърнали дишането и направили малко да се съвземе. Като дошъл на себе си, Самуил поискал да пие студена вода, но щом взел и сръбнал, бил обхванат от болест в сърцето и след два дена, на шестия ден от месец октомври, се споминал.
Йоан Скилица (1040-1101), "Исторически обзор"
Има хора, които задават въпроса за разликата между това да не виждаш нищо и да виждаш всичко в черно. Питат и други неща. Дали когато не виждаме, чуваме по-добре. Дали всички жени ни изглеждат красиви. Дали различаваме деня от нощта. Дали продължаваме да сънуваме. Дали плачем. Мнозина се вълнуват от някой детайл за смъртта. Дали при възкресението на мъртвите ще имаме очи.
Вярно е, че някои престъпници биват разчленявани на части, изгаряни и превръщани в пепел, за да не могат никога повече да се завърнат на земята. Писано е, че не бива трупове да се оставят да бъдат ядени от зверове или кълвани от птици, и открай време се спори какво ли се случва с човек, ако бъде погълнат от кит. Йона бил изплют след три дни. Но много лодки се губят ежегодно в морето с всички човеци на борда и никой повече не чува за тях.
Смята се, че ако възкресението застигне някого на дъното на морето, той отново ще се удави. На моряците, които никога не се завръщат, им се прави гроб. Трупове, достигнали брега, също се погребват, макар и никой да не ги познае. Има гробове с трупове без имена и такива с имена без трупове. При възкресението на мъртвите и в живота в бъдещия свят се надявам да имам очи.
Но няма как да знам със сигурност, също както никой не знае дали онези, които са умрели стари, ще възкръснат като стари, а младите - като млади, макар да е ясно, че мъжете ще продължат да бъдат мъже, а жените - жени. Вярвам, че възкръсналите ще са млади, защото би било отровен дар да се завърнат в плът, която вече не познава удоволствия. Някой ме попита дали ми липсва повече зеленото или синьото. Не бях мислил за това. Отговорих, че синьото, и може би е така. Синьото.
Има въпроси, които по-добре да не се задават. И все пак хората ги задават. Най-често ме питат как петнадесет хиляди мъже са се оставили да им извадят очите. Не звучи като въпрос. Това е упрек. Начинът им да ни обявят за страхливци. "Аз нямаше да позволя", казват. "По-скоро бих умрял, отколкото да позволя да ми сторят това."
Измислят си истории, в които с голи юмруци се борят срещу палачите си и ги побеждават всички до един. Плюят ги, хапят ги, ритат ги. Винаги безстрашни. В мислите си могат да избягат от всяка беда. В кръчмата всеки е най-смелият. В кръчмарските хвалби всички биха направили нещо свръхчовешко, ако бяха в нашето положение. Но те не бяха. Да не би да не разпнаха шестте хиляди мъже на Спартак по пътя от Капуа до Рим?
Когато падна Плиска, да не би да не видяха жителите ѝ как врагът смаза стотицидеца с мелнични камъни? Нима не помнят старците, когато Светослав заповяда да набият на кол двадесет хиляди от нашите? "Аз нямаше да позволя", ще каже онзи, който не е бил там, но всеки от вас щеше да свърши на кръста или на кола, или да види рожбата си на пестил; на всеки от вас щяха да извадят очите.
Сам Бог бе разпнат на кръста, а ако римляните бяха поискали, щяха да му избодат и очите и да му отрежат и езика, и носа, и ушите. Бичуваха Христос, преди да го екзекутират. Бичуваха го толковажестоко, че вече беше полудял, когато го качиха на кръста. Той беше Бог, превърнал се в човек, когато го бичуваха, а после бе човек, който полудя и повярва, че е Бог.
"И петнадесет хиляди мъже са позволили да им извадят очите?", попита отново някой.Аз му отговорих, че да, и че именно затова обезумяхме
